О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 349
София, 26.06.2017 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – търговска колегия, второ търговско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети юни две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: Камелия Ефремова
Членове: Бонка Йонкова
Евгений Стайков
като изслуша докладваното от съдията Е.Стайков ч.т.д. №1397/2017г. по описа на ВКС, ТК, взе предвид следното:
Производството е по чл.274 ал.3 ГПК, образувано по частна касационна жалба на [фирма] – в несъстоятелност / [фирма](н.)/ – [населено място], срещу определение №42 от 16.03.2017г., постановено по в.ч.т.д.№60/2017г. по описа на Великотърновски апелативен съд, с което е потвърдено определение №693/13.12.2016г. по т.д.№239/2016г. на Русенски окръжен съд.
В частната касационна жалба се поддържа, че обжалваното въззивно определение, с което е потвърдено първоинстанционното определение за спиране производството по т.д.№239/2016г. на основание чл.229 ал.1 т.4 ГПК, е неправилно и следва да бъде отменено. Излагат се съображения, че висящото производство по т.д.№5293/2015г. на СГС, VІ-13 с-в, образувано по иска на [фирма] (н.) против [фирма] с правно основание чл.3 ал.3 във вр. с чл.59 З., не е преюдициално спрямо производството, образувано по иска на банката по чл.422 ал.1 ГПК. Същевременно се сочи, че не е допустимо въвеждане от ответното дружество на извънсъдебно изявление за прихващане като част от предмета на спора по чл.422 ал.1 ГПК при наличие на производство по несъстоятелност, за което са приложими специалните правила за извършване на прихващане по чл.59 З..
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК допускането на касационно обжалване е обосновано с основанията по чл.280 ал.1 т.3 ГПК като са формулирани следните два процесуалноправни въпроса:
1. „Допустимо ли е в рамките на производството по иск с правно основание чл.422 ГПК с ищец банка в несъстоятелност и с предмет установяване на вземане по договор за банков кредит, сключен с ответника, да бъде въведено и разгледано, респективно противопоставено вече отправено извънсъдебно изявление за прихващане от страна на ответника на придобити от последния активни вземания с пасивното вземане по договора за кредит, чиято действителност по отношение на кредиторите на масата на несъстоятелността, е предмет на спор по искове с правно основание – чл.3 ал.3 във вр. с чл.59 ал.3 З. и/или чл.59 ал.5 З., ищец по който е синдика на банката в несъстоятелност?” и
2. „Във всички случаи ли е налице връзка на преюдициалност като условие за приложение на чл.229 ал.1 т.4 ГПК на производството с предмет действителността на компенсацията, същевременно противопоставена като правопогасяващо възражение от ответника по иска с правно основание чл.422 ГПК и изходът на производството по чл.3 ал.3 във вр. с ал.2 З., чл.59 ал.3 З. и/или чл.59 ал.5 З., е такъв с обуславящо значение за установяването на съществуването на дълга, предмет на иска по чл.422 ГПК?”
В срока по чл.276 ал.1 ГПК не е депозиран писмен отговор от ответното дружество [фирма] – [населено място].
Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280 ал.1 ГПК, приема следното :
Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да спре на основание чл.229 ал.1 т.4 ГПК производството по т.д.№239/2016г., Русенският окръжен съд е посочил, че предмет на висящото пред него дело е установителен иск на [фирма] (н.) против [фирма] за установяване на съществуването на вземане на ищеца в размер на 16 893 779.31 евро по договор за банков кредит от 24.03.2014г. В определението е отразено, че защитната теза на ответното дружество включва възражение за недължимост на сумата, поради изпълнение на договора, включително чрез плащане с направено прихващане по придобити по договор за цесия вземания срещу банката. Съдът е приел за установено, че е налице висящ правен спор пред Софийски апелативен съд (образуван по въззивна жалба срещу решение по т.д.№5293/2015г. на СГС, VІ-13 с-в) по иск на [фирма] (н.) против [фирма] за обявяване за нищожни и недействителни възраженията за прихващане, придобити от ответното дружество по договор за цесия. С оглед посочените обстоятелства съдът е стигнал до извода, че изходът на висящия пред него спор зависи от изхода на спора по упоменатото търговско дело, тъй като основателността на претенцията по чл.422 ал.1 ГПК е обусловена от основателността на иска по чл.3 ал.3 и чл.59 ал.5 З..
С обжалваното определение въззивният състав от Великотърновски апелативен съд е потвърдил първоинстанционното определение като е приел за безспорни установените от окръжния съд обстоятелства. Съдът е посочил, че в отговора на исковата молба по т.д.№239/2016г. по описа на Русенски окръжен съд ответникът се позовава на погасяване задълженията си по договора за кредит чрез извършено прихващане с изявление по чл.104 ЗЗД с част от придобитите по договор за цесия вземания към банката в размер на 110 000 евро до размер на сумата 44 000 евро. Въззивният съд е потвърдил извода на окръжния съд за наличие на преюдициалност на спора по т.д.№5293/2015г. на СГС, VІ-13 с-в. като основание за спиране на делото по чл.229 ал.1 т.4 ГПК като е посочил, че „тъй като между страните съществува правен спор относно нищожността, респ. недействителността на възражението за прихващане, съдът следва да съобрази решението по иска по чл.422 ал.1 ГПК с решението относно валидността на направеното прихващане. Въззивното решение е подписано с особено мнение от съдията-докладчик, който поддържа, че спирането на производството следва да бъде постановено след събиране на доказателства, установяващи посоченото от ищеца вземане.
Настоящият касационен състав намира, че не са налице твърдените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение на Великотърновския апелативен съд.
Според задължителните указания в т.1 от Тълк. решение № 1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното въззивно решение, респ. определение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Формулираният от касатора въпрос: „Допустимо ли е в рамките на производството по иск с правно основание чл.422 ГПК с ищец банка в несъстоятелност и с предмет установяване на вземане по договор за банков кредит, сключен с ответника, да бъде въведено и разгледано, респективно противопоставено вече отправено извънсъдебно изявление за прихващане от страна на ответника на придобити от последния активни вземания с пасивното вземане по договора за кредит, чиято действителност по отношение на кредиторите на масата на несъстоятелността, е предмет на спор по искове с правно основание – чл.3 ал.3 във вр. с чл.59 ал.3 З. и/или чл.59 ал.5 З., ищец по който е синдика на банката в несъстоятелност?” не е значим за конкретния правен спор, тъй като въззивният състав не е обосновал извода си за преюдициалност на висящия правен спор по чл.3 ал.3 З. с допустимостта на възражението за прихващане в производството по чл.422 ал.1 ГПК. Както бе посочено по-горе въззивният състав е приел, че с отговора на исковата молба ответното дружество е направило възражение за погасяване на задължението по договора за кредит чрез извършено прихващане, т.е правопогасяващото възражение на ответника е за липсата на основание за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, а не за намаляване размера на задължението, поради прихващане. В тази връзка въпросът (отделно следва да се има предвид, че е зададен казуистично) не е относим за делото. Същият не е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, доколкото не съществува спор в практиката и теорията, че в производството по чл.422 ал.1 ГПК ответникът може да прави правопогасяващи възражения за съществуването на дълга, включително и когато ищец е банка в несъстоятелност.
Действително в обжалваното определение въззивния съд се е позовал на т.11в от Тълк.решение№4/2013г. на ОСГТК на ВКС за допустимостта на възражението за прихващане в производството по чл.422 ал.1 ГПК. Това позоваване обаче не е относимо за спора, тъй като в настоящото производство по чл.422 ал.1 ГПК ответното дружество не е направило възражение за прихващане и такова възражение не е включено в предмета на делото. Меродавно за обосноваване извода на съда за спирането на производството в случая е обстоятелството, отразено от въззивния съд, че възражението за прихващане (предмет на спора по т.д.№5293/2015г. на СГС, VІ-13 с-в) е включено във възражението на ответника за недължимост на целия дълг по кредита, поради неговото своевременно обслужване.
Не може да обоснове допускане на касационно обжалване на въззивното определение и втория въпрос: „Във всички случаи ли е налице връзка на преюдициалност като условие за приложение на чл.229 ал.1 т.4 ГПК на производството с предмет действителността на компенсацията, същевременно противопоставена като правопогасяващо възражение от ответника по иска с правно основание чл.422 ГПК и изходът на производството по чл.3 ал.3 във вр. с ал.2 З., чл.59 ал.3 З. и/или чл.59 ал.5 З., е такъв с обуславящо значение за установяването на съществуването на дълга, предмет на иска по чл.422 ГПК?”. Според указания в т.1 от Тълк. решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1 на ВКС, ОСГТК, правният въпрос трябва да от значение за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалвания съдебен акт. Въпросът дали в случая е налице преюдициалност на спора за валидността на извършеното прихващане спрямо спора за съществуването на вземането, основано на предсрочна изискуемост на кредита, е въпрос по правилността на атакуваното определение и не може да бъде решаван в производството по допускане на касация (в същия смисъл – определение №2/3.01.2017г. по ч.т.д.№ 2531/2016г. на ВКС, І т.о.).
Непосочването на правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглежда соченото допълнително основание от касатора по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Независимо от това следва да се отбележи, че касаторът не е изложил аргументи защо според него е налице допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК (така както е необходимо съобразно разясненията, дадени в т.4 от ТР №1/2010г. на ВКС, ОСГТК) при положение, че в съдебната практика по приложението на чл.229 ал.1 т.4 ГПК няма противоречие относно преценката на преюдициалността като единствено условие за постановяване спиране на висящото съдебно производство.
Както в частната въззивна жалба, така и в частната касационна жалба синдиците са направили изявление, че не дължат предварително внасяне на таксите по частните жалби. С оглед разпоредбата на чл.62 ал.2 З. дължимите държавни такси за производството по въззивната частна жалба и за производството по частната касационна жалба следва да се съберат при окончателното приключване на делото в зависимост от неговия изход.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение №42 от 16.03.2017г., постановено по в.ч.т.д.№60/2017г. по описа на Великотърновски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :