2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 35
гр. София, 12.01. 2015 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети декември през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 6166 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П…. срещу решение № 128/24.07.2014 г., постановено по въззивно гр. дело № 155/2014 г. на Силистренския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 112/24.03.2014 г. по гр. дело № 1705/2013 г. на Силистренския районен съд, като краен резултат жалбоподателят е осъден да заплати на П. А. Й., на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, сумата 4 000 лв. – обезщетение за причинени неимуществени вреди и сумата 5 789.01 лв. – обезщетение за причинени имуществени вреди, следствие от повдигнатото срещу него незаконно обвинение за извършено престъпление по чл. 209, ал. 1 от НК, ведно със законните лихви върху тези суми, считано от 03.01.2013 г. до окончателното изплащане на задълженията; в тежест на жалбоподателя са възложени и разноски по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
Ответникът по касационната жалба – ищецът П. А. Й. не е подал отговор на жалбата в срока за това.
В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя, като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, се извежда материалноправният въпрос относно прилагането на „обществения” критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД. Жалбоподателят навежда допълнителното основание по т. 2 на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, като поддържа, че с обжалваното въззивно решение изведеният материалноправен въпрос бил решен в противоречие с решение № 189/12.03.2009 г. по гр. дело № 4990/2007 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 37/11.02.2009 г. по гр. дело № 5367/2007 г. на І-во гр. отд. на ВКС, решение № 145/14.04.2009 г. по гр. дело № 399/2008 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС (и трите – постановени от ВКС по реда на отменения ГПК от 1952 г.), решение № 135/02.06.2006 г. по гр. дело № 166/2006 г. на Великотърновския апелативен съд, решение № 103/14.01.2005 г. по гр. дело № 138/2004 г. на Бургаския апелативен съд (БАС) и решение № 78/18.11.2004 г. по гр. дело № 132/2004 г. на БАС (като преписи от тези три въззивни решения, както и данни и доказателства те да са влезли в сила, не са приложени към изложението).
Настоящият съдебен състав намира, че няма основание за допускане на касационното обжалване.
За да намери, че въззивните жалби и на двете страни по делото са неоснователни досежно определения от районния съд размер от 4 000 лв. на процесното обезщетение за неимуществени вреди, окръжният съд е приел в мотивите към обжалваното въззивно решение, че този размер е най-адекватен коректив на негативните изживявания на ищеца, при отчитане характера на причинените вреди, техният интензитет и продължителност. Този извод на въззивния съд е направен, като са взети предвид и са обсъдени следните установени по делото обстоятелства: Ищецът е бил обект на наказателно преследване, като въз основа на събраните доказателства в досъдебното производство му е било повдигнато обвинение и е изготвен обвинителен акт за престъпление по чл. 209, ал. 1 от НК. По образуваното съдебно наказателно производство, с присъда от 02.10.2012 г. ищецът е бил признат за невиновен и оправдан по повдигнатото обвинение, като по повод протест на прокурора оправдателната присъда е била потвърдена с решение от 03.01.2013 г. на въззивната инстанция. Окръжният съд е приел за установено, че ищецът е претърпял неимуществени вреди от осъществената спрямо него наказателна репресия, като повдигнатото му обвинение е за тежко престъпление по смисъла на НК. Приел е за установено и че изтъкваният в исковата молба развод на ищеца, не е резултат единствено и само на осъщественото наказателно преследване спрямо него, а поради сериозни културни различия със съпругата му, която е чужденка с дълбоки религиозни убеждения. Изложени са и съображения, че отбелязването на първия рожден ден на първородно дете е събитие с изключителна важност за всеки, както и че наложената на ищеца ограничителна мярка за пътуване в чужбина по чл. 68 от НПК е била препятствие за ищеца да присъства на първия рожден ден на детето си, но е отчетено и че той не се е възползвал от възможността да поиска разрешение за еднократно пътуване, очаквайки, че административните процедури по обжалване на мярката ще дадат резултат. Прието е също, че невъзможността да пътува в чужбина значително е повлияла на начина на живот на ищеца за периода, през който е действала мярката, като е взето предвид, че ищецът е пътувал редовно зад граница преди наказателното преследване, но същевременно – и установеното по делето, че тези пътувания са били по повод гостуване, екскурзии и почивки, а не са били свързани с бизнес, лечение или други дейности, обуславящи защитата на висши ценности и блага, като живот, здраве, реализиране на доходи за съществуване. Окръжният съдът е изложил и съображения, че за деяние, което изобщо не е съставомерно по чл. 209 НК и не представлява измама или каквото и да било друго престъпление, а касае договорни отношения в областта на облигационното право, неоправдано е бил впрегнат репресивният апарат на наказателното производство през всичките му фази, включително и двуинстанционно съдебно такова; както и че към момента на привличането на ищеца като обвиняем, фактическите обстоятелства са били изяснени, и въпреки това е отчетено извършване на измама и е било продължено досъдебното производство до предявяване на обвинението и изготвянето на обвинително заключение, като процесуалните действия на разследващите органи са включвали и две принудителни задържания на ищеца в София и Варна, които са били доста травмиращи психически с показната репресия, с която били осъществени, включително и пред негови близки. Съдът не е възприел аргумента, че за тези действия отговорност носят разследващите органи, които не са страни в настоящото производство, като в тази връзка е изложил съображения, че всички правораздавателни органи са солидарно отговорни за повдигането и поддържането на незаконно обвинение, като прокуратурата е органът, който образува производството и осъществява контрол върху неговото развитие, поради което и, освен по силата на солидарността, отговаря за вредите, причинени от цялото наказателно производство, като ищецът избира срещу кого да насочи претенциите си и не е задължен да привлече под отговорност всички солидарно отговорни институции, което не отменя тази солидарност, включително при преценката за размера на претенциите, въз основа на цялостната вреда, нанесена от всички органи на наказателното преследване. Въззивният съд е възприел като приоритетно обстоятелството, че за безспорно некоректното, но все пак гражданскоправно по своя характер поведение от страна на ищеца при продажбата на мобилен апарат, срещу него е осъществено наказателно преследване в пълен обем, което му е причинило твърдените от него неимуществени вреди. Окръжният съд не е възприел аргументите, че ищецът е с престъпно поведение, тъй като е бил осъждан за управление на лек автомобил без документи, като е намерил, че тези деяния не са от такова естество, че да се приеме, че ищецът е изградил склонност към престъпно поведение, още по-малко в областта на измамите. В тази връзка въззивният съд се е позовал и на константната съдебна практика, съгласно която всяко едно лице, дори и криминално проявеното, е пострадало от органите на наказателното производство, в случаите, когато същото е приключило с прекратяване или с оправдателна присъда. От друга страна, съдът е взел предвид, че като цяло наказателното преследване е продължило малко повече от една година, като в периода на досъдебното производство част от затрудненията по движението му са свързани с обстоятелството, че ищецът не се е отзовавал и не е оказвал съдействие на разследващите органи, което е довело и до принудителните задържания. Отчетено е и че от момента, когато наказателното производство влиза в съдебна фаза до приключването му на втора инстанция са минали по-малко от пет месеца, поради което е прието, че и като цяло не е налице драстично забавяне по вина на държавните органи. Прието е и че няма данни от негативните изживявания на ищеца да са настъпили драстични последствия, засягащи здравето му, житейските му планове в дългосрочна перспектива или други важни аспекти на човешка дейност.
Видно от така изложените от него подробни мотиви, въззивният съд е определил размера на присъденото процесно обезщетение за претъпените от ищеца неимуществени вреди, като е взел предвид всички правно релевантни за това обстоятелства, установени по делото, и като е приложил общият критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД в съответствие с константната съдебна практика, включително задължителната такава, намерила израз в ППВС № 4/23.12.1968 г., ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС и във формираната по реда на чл. 290 от ГПК практика на ВКС по приложението на чл. 52 от ЗЗД. Съгласно тази трайно установена задължителна практика, понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането, съпоставени със състоянието на ищеца преди него. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ такива, правнорелевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления, дали ищецът е оправдан по всички обвинения или по част от тях, продължителността на наказателното производство, включително дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му, дали е взета и вида на взетата мярка за неотклонение; както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия, обществен отзвук и пр. Обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди от този деликт. В този смисъл, неимуществените вреди са конкретно определими и присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им, следва да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост и с оглед особеностите на конкретния случай, като същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди, които могат, и поначало са различни във всеки отделен случай, тъй като част от гореизброените критерии и обстоятелства, релевантни за определяне размера на дължимото обезщетение, могат да са подобни или дори еднакви (по вид или в количествено измерение) при съпоставка на отделни случаи, но изключително рядко те могат да са идентични изцяло.
Предвид съобразяването на въззивното решение с така установената константна задължителна практика на ВКС по приложението на разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, при определянето на справедлив размер на процесното в случая обезщетение за неимуществени вреди, което е съобразено с конкретните факти по делото, следва изводът, че в случая няма основание за допускане на касационното обжалване по изведения в изложението на касатора материалноправен въпрос. При наличието на цитираната задължителна практика на ВКС, в съответствие с която въззивният съд е определил размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди, не е налице соченото от жалбоподателя допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК за допускане на касационното обжалване по изведения от него правен въпрос. В тази връзка следва да се отбележи и че посочените от касатора три решения на ВКС – решение № 189/12.03.2009 г. по гр. дело № 4990/2007 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 37/11.02.2009 г. по гр. дело № 5367/2007 г. на І-во гр. отд. на ВКС и решение № 145/14.04.2009 г. по гр. дело № 399/2008 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС, които са постановени по реда на отменения ГПК от ВКС, не формират задължителна практика по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. От друга страна, в тези решения на ВКС, също са възприети горните принципни разрешения на поставения от жалбоподателя материалноправен въпрос, и в съответствие с тях и съгласно чл. 52 от ЗЗД са определени конкретни обезщетения за неимуществени вреди от деликти по чл. 2, ал. 1, т. 2 (сега т. 3) от ЗОДОВ, но при случаи и при обстоятелства, които са съществено различни помежду си и в сравнение с този по настоящото дело, поради което също не е налице противоречиво решаване на изведения правен въпрос, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК. Както вече беше споменато, жалбоподателят не е представил по делото преписи от трите въззивни решения, посочени в изложението му, както и данни и доказателства те да са влезли в сила, поради което не е доказал и те да формират противоречива практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК.
В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не е налице наведеното от жалбоподателя допълнително основание за това по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 128/24.07.2014 г., постановено по въззивно гр. дело № 155/2014 г. на Силистренския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.