6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 35
гр. София, 17.01.2017г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на тридесети ноември, две хиляди и шестнадесета година, в състав:
Председател: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
Членове: ДИАНА ХИТОВА
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА
като разгледа докладваното от съдия Николаева търг. дело № 60116 по описа на Трето гражданско отделение за 2016г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца [фирма], ЕИК:[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], срещу решение № 97 от 16. 03. 2016г. по търг. дело № 780/2015г. на Пловдивски апелативен съд, Търговско отделение, І-ви състав, с което е потвърдено решение № 511 от 23. 10. 2015г., постановено по търг. дело № 23/2015г. на Смолянски окръжен съд, с което е отхвърлен предявеният от [фирма] срещу [фирма], ЕИК:[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], и Р. Б. Д., ЕГН: [ЕГН], гр. С., [улица], при условията на солидарна отговорност, установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК за признаване за установено съществуването на парично вземане на банката – ищец по запис на заповед, издаден на 15. 09. 2008 г. от [фирма] и авалиран от Р. Б. Д., за сумата 78 170. 96 лева, представляваща част от главницата по записа на заповед в общ размер от 160 000 лева, ведно със законните лихви, считано от 23. 12. 2014г. до окончателното изплащане на вземането и разноски в заповедното производство, включващи 1 563.42 лева държавна такса и 1 702 лева юрисконсултско възнаграждение, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК № 677/30.12.2014г. по ч.гр.д. № 1250/2014г. на СРС и изпълнителен лист, и е реализирана отговорността на ищеца за съдебни разноски пред двете съдебни инстанции, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК
Касаторът – ищец поддържа, че въззивното решение е неправилно като необосновано и постановено при нарушения на материалния и процесуалния закони – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Моли то да бъде отменено и вместо него постановено ново решение, с което предявеният иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК да бъде уважен изцяло, както и да му бъдат присъдени направените разноски в трите съдебни инстанции.
Касаторът въвежда основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК за допускане на касационно обжалване по следните материалноправни въпроси:
1. “За да е спазено изискването за форма на запис на заповед, съгласно чл. 535, т. 7 от ТЗ, следва ли задължително подписът да се положи след финалния текст на записа на заповед?“, по който сочи допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и в частност – противоречие с решение № 36 от 30.03.2011 г. по гр.д. № 384/2009 г. на ІV г.о., както и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което обосновава със съществуваща неяснота и непълнота в уредбата, тъй като в ТЗ няма изричен текст, който да урежда конкретното местоположение на подписа на издателя на запис на заповед, а и няма задължителна практика, нито казуална такава, даваща отговор на поставения правен въпрос, от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото;
2. „Представлява ли липса на материализирано изявление на издател на запис на заповед, когато на бланката на записа на заповед е предвидено точно определено място за полагане на подписа, което е над наименованието „запис на заповед“ /чл. 535, т. 1 от ТЗ/ и над името на лицето, на което или на заповедта на което трябва да се плати /чл. 535, т. 5 от ТЗ/?“, по който сочи допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие на обжалваното решение с решение № 36 от 30.03.2011 г. по гр.д. № 384/2009 г. на ІV г.о.;
3. “Налице ли е липса на волеизявление на издателя на записа на заповед, когато същият е подписал записът като представляващ юридическото лице-издател над наименованието „запис на заповед“ /чл. 535, ал. 1 от ТЗ/ и над името на лицето, на което или на заповедта на което трябва да се плати /чл. 535, т. 5 от ТЗ/, а същевременно след текста е подписал като авалист в качеството си на физическо лице?“;
4. “Липсата на подпис на издател на запис на заповед под окончателния текст опорочава ли изискването за форма, съгласно чл. 535 от ТЗ, след като върху лицевата страна на записа на заповед е налице подпис и печат на издателя, които не са оспорени от страните?“, като по третия и четвъртия въпроси визира допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с оглед липсата на формирана задължителна практика на ВКС и на изрична уредба в ТЗ. Поддържа, че следва да намери приложение по аналогия разпоредбата на чл. 484, ал. 2 ТЗ, като за спазване на формата за действителност по чл. 535, т. 7 ТЗ е достатъчно полагане на подпис върху лицевата страна на записа на заповед от издателя, и
5. „Порока във волята на издателя на запис на заповед освобождава ли авалиста от отговорност по менителничния ефект?“, по който навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 – решен в противоречие с влязло в сила решение № 1838 от 14.11.2012г. по в.гр.д. № 3214/2012г. на САС, ГК, което не е допуснато до касационно обжалване /определение по чл. 288 ГПК № 349 от 29.05.2013г. по т.д. № 11113/2013г. на ВКС, ТК, ІІ т.о./.
Ответникът по касационната жалба /ответник в процеса/- Р. Б. Д., подава писмен отговор в законния преклузивен срок, в който моли да не се допуска касационно обжалване, като счита, че не са налице основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Претендира деловодните разноски, направени в касационното производство.
Ответникът по касационната жалба /ответник в процеса/ – [фирма] не подава отговор на касационната жалба на насрещната страна.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема по допустимостта на касационното обжалване следното:
Касационната жалба на ищеца е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт – въззивно решение по иск с правно основание чл. 422 ГПК по търговски спор, с цена на иска над 20 000 лева, но не са налице посочените от касатора общи и допълнителни основания на чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК за допускане на касационно обжалване по същество по поставените правни въпроси.
Предявеният иск е с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК за признаване съществуването на парично вземане, произтичащо от запис на заповед, след проведено заповедно производство, по което срещу издадената заповед за незабавно изпълнение, длъжниците подават възражение в срока по чл. 414 ГПК. По възражението на ответниците, заявено в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК, за недействителност на процесния менителничен ефект поради липса на подпис на издателя, като елемент от съдържанието на записа на заповед по смисъла на чл. 535, т. 7 ТЗ, въззивният съд приема, че издаденият менителничен документ страда от съществен недостатък във формата, изразяващ се в липса на подпис на издателя, положен след окончателния текст, което се приравнява на липса на задължителен реквизит и отнема менителничния ефект на този документ. За неоснователно е счетено позоваването от страна на банката – ищец във въззивната жалба на решение № 36 от 30.03.2011 година, постановено по гр.д.№ 384/2009 г. на ІV г.о., ГК на ВКС, като неотносимо и доколкото в него недвусмислено е прието, че подписът изразява съгласие на автора с изявлението, което е материализирано в документа и за това обичайното място на неговото полагане е след изявлението.
Въззивният съд е приел, че при строго формалния характер на менителничния ефект, подписът на издателя положен преди текста, съдържащ задължителните реквизити като наименованието „запис на заповед“ по чл. 535, т. 1 ТЗ, името на поемателя по чл. 535, т. 5 ТЗ и останалите презумптивни реквизити по смисъла на чл.536, ал. 2-4 от ТЗ като безусловно обещание за плащане на определена сума пари, падеж, място на плащане, дата и място на издаване, означава единствено липса на материализирано изявление на издател в представения по делото запис на заповед. Нарушението, свързано с липса на подпис под окончателния текст, опорочава изискването за форма на записа на заповед, води до неговата нищожност и отнема менителничния ефект на този документ, на основание чл. 536, ал. 1 ТЗ.
Формулираните от касатора материалноправни въпроси, посочени по – горе, осъществяват общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 ТР № 1 от 19. 02. 2010г. по т.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Те са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на въззивния съд в обжалваното въззивно решение. По отношение на тях обаче не са налице сочените допълнителни основания за допускане на касационно обжалване – да са решени в противоречие със задължителната практика на ВКС /чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/, да са решавани противоречиво от съдилищата /чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК/ и да са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото /чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК/.
По първите два поставени правни въпроса касаторът се позовава на решение № 36 от 30.03.2011 г. по гр.д. № 384/2009 г. на ВКС, ІV г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, като релевира разрешаване на правните въпроси в противоречие с тази задължителна практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В цитираното решение по чл. 290 ГПК е дадено разрешение на правния въпрос: какво е значението на мястото в документа, на което е положен саморъчния подпис?, в смисъл, че подписът изразява съгласието на автора с изявлението, което е материализирано в документа, затова той се полага на място, от което се вижда това – след изявлението. Когато в бланката на документа е определено място за полагане на подписа, той се полага на това място, но ако бъде положен на друго място или излиза извън посоченото поле, не опорочава съгласието, ако от мястото на полагането му, може да се направи извод за съгласие с изявлението. Обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с посочената задължителна практика на ВКС по чл. 290 ГПК, като е съобразено обстоятелството, че процесният документ е едностранна абстрактна сделка, която по силата на закона следва да има задължителни реквизити в своето съдържанието, без които менителничният ефект е недействителен, един от които е подписът на издателя, който следва да бъде положен на място, от което по недвусмислен начин да може да бъде изведено съгласието на издателя с цялото направено волеизявление, т.е. с поетото менителнично задължение. Въззивният съд е приел, че в процесния запис на заповед подписът на издателя не е положен на горепосоченото изискуемо място, поради което опорочава формата за действителност на менителничния ефект. Следователно не е осъществено допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по първи и втори формулирани от касатора правни въпроси за допускане на касационно обжалване на атакуванато въззивно решение.
По петия правен въпрос касаторът навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2, визирайки противоречие с влязло в сила решение № 1838 от 14.11.2012г. по в.гр.д. № 3214/2012г. на САС, ГК. Според последното недействителността на записа на заповед или на обезпеченото с него задължение не се отразява на действителността на менителничното поръчителство /задължението на авалиста/, освен ако се касае за недействителност поради опорочена форма на менителничния ефект /чл. 485, ал. 2 ТЗ/. В обжалваното въззивно решение, решаващият съд е достигнал до извод за недействителност на процесния запис на заповед поради недостатък във формата за действителност /липса на подпис на издателя на ценната книга на изискуемото място/, при който приложение намира изключението от правилото, изрично регламентирано в чл. 485, ал. 2 ТЗ, а именно, че е осъществена хипотеза на недействителност и на учредения авал. Не е налице твърдяното противоречие с влязлото в сила решение на САС и поради това не е налице и допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т. 2 ГПК по този пети въпрос, поставен от касатора.
Съгласно т. 4 ТР № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. На поставения първи материалноправен въпрос от касатора е дадено задължително принципно разрешение в посоченото по – горе решение № 36 от 30.03.2011 г. по гр.д. № 384/2009 г. на ВКС, ІV г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, ненуждаещо се от осъвременяване или корективно тълкуване, с което обжалваният съдебен акт е съобразен, т.е. не е осъществено и второто сочено допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване по този въпрос.
Формулираните трети и четвърти правни въпроси на касатора в едната си част са свързани с първите два въпроса, по които е формирана задължителна практика на ВКС по чл. 290 ГПК – обстоятелство, изключващо приложението на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В другата си част трети и четвърти въпроси се отнасят до тълкуване на материалноправната норма на чл. 535, ал. 1 ТЗ, която не е нито непълна, нито неясна, нито противоречива, за да може да бъде обосновано приложението на допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, макар да няма постановена съдебна практика по конкретно зададените въпроси.
На основание изложеното касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснато.
С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, ищецът следва да заплати на ответника Р. Б. Д. сумата 2 592 лв. – хонорар за един адвокат пред ВКС, заплатен с договор за правна защита и съдействие от 07. 07. 2016г..
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 97 от 16. 03. 2016г. по търг. дело № 780/2015г. на Пловдивски апелативен съд, Търговско отделение, І-ви състав.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК:[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], да заплати на Р. Б. Д., ЕГН: [ЕГН], [населено място], [улица], сумата 2 592 лв. – хонорар за един адвокат пред ВКС, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: