Определение по т. д. № 1306/14 г., ВКС, ТК, І-во отд.
Определение по т. д. №1306/14 г., ВКС, ТК, І-во отд.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 35
София,19.01.2015 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, състав на първо отделение в закрито заседание на осми декември през две хиляди и четиринадесета година в състав:
Председател: ТАНЯ РАЙКОВСКА
Членове: ТОТКА КАЛЧЕВА
ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
като изслуша докладваното от Председателя /съдията/ Т. Райковска т. д. № 1306 по описа за 2014 год., и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по постъпила касационна жалба от С. Николова, Д. В., Д. Николова и В. Николова, представлявани от адв. П. К. против въззивно решение от 30.12.2013 г. по гр. д. № 3532/2013 г. на Софийски апелативен съд, с което са отхвърлени предявените от касаторите искове с правно основание чл. 407, ал. 1 ТЗ /отм./ и чл. 86 ЗЗД срещу [фирма], [населено място] и в частта за разноските за съдебното производство.
Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилно приложение на материалния закон във връзка с направени констатации за нарушения на текстове от ЗДвП и ППЗДвП, като се поддържа, че е недопустима аналогия, както и че в гражданското производство по конкретното дело са доказани нарушения, които не се обхващат от оправдателната присъда по отношение на водача на м.п.с.
Касаторите считат, че въпросът за правомерността на спасителната маневра е решен неправилно, тъй като тя не би могла да бъде оправдана, понеже с нея е причинена смърт, а не са предотвратени щети. Заявява се, че в гражданското производство по настоящото дело е установено, че водачът на превозното средство е допуснал нарушения на правилата за движение, които не се обхващат от оправдателната присъда и на това основание са налице предпоставки за ангажиране на отговорността му за причинения вредоносен резултат.
Касаторите в изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са обосновали допустимостта на касационното обжалване по приложно поле с твърдението, че по делото са налице следните основни значими за делото въпроси:
1/ „За приложението на чл. 222 ГПК /отм./ в хипотеза на постановена оправдателна присъда и възприетото ПТП за случайно деяние, като се твърди, че този въпрос е разрешен в противоречие с решение № 25/17.03.2010 г. по т. д. № 211/2009 г. на ІІ т. о. -поддържа се основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
2/ „При констатирано от съда правонарушение от страна на водача на МПС на конкретна императивна разпоредба, установена в ППЗДвП, може ли съдът да игнорира това нарушение и да приеме, че оправдателната присъда обхваща и последното, поради оправдаване по подобна, но не напълно идентична разпоредба, установена в ЗДвП – т. е. оправдаването по текст от ЗДвП представлява ли по аналогия и оправдание по подобен текст от ППЗДвП”- поддържа се основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
3/ „Може ли съдът в гражданското съдопроизводство да възприеме изцяло мотивите на присъдата или решението в наказателното производство и да постанови съдебния акт въз основа на тези мотиви”, като въпросът се основава на решение № 25/17.03.2010 г. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК, т. е. основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
4/ „Може ли да се приеме, че водачът не дължи спазване на разпоредбата на чл. 5, ал. 1, т. 1 ЗДвП, тъй като тя съдържа задължение за общо поведение, което може да бъде нарушено само с неизпълнение на друго конкретно правило.” Позоваването е въз основа на решения по наказателни дела на ВКС и цитиране на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
5/. „Налице ли е тъждество между нарушенията от оправдателната присъда и тези, констатирани в гражданското дело при положение, че подсъдимият е оправдан за допуснати нарушения по чл. 20, ал. 2, изр. 1, пр. 5; чл. 20, ал., /така е по изложението/, изр. 2 и чл. 23, ал. 1, а по гражданското дело е доказано, че ПТП нямаше да настъпи, ако водачът беше продължил движението си в собствената лента”- цитирана е практика по наказателно дело № 478/2008 г. на ВКС и по наказателно дело на ВтАС, като се поддържа, че поради липса на практика по граждански дела е налице основание по т. 3 на чл. 280 ГПК.
6. ”Може ли да се приеме, че предприетата спасителна маневра, при отклонение на автомобила в ляво е разрешена, като се приеме, че пострадалият е причина за предприемането и водачът не е могъл да възприеме пострадалия – чл. 280, т. 3 ГПК;
7. „Напълно аналогични ли са разпоредбите на чл. 23, ал. 1 ЗДП и тази по чл. 75, ал. 1 от ППЗДвП и може ли автоматично да се приеме, че като не е нарушена първата, поради оправдателна присъда,съответно не е нарушена и втората – чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
8. „От кой момент възниква опасността за водача Т. и от кой момент последния е длъжен да предприеме действия за предотвратяване на опасността” и при „установен безспорен факт, че мястото на удара с пешеходеца се намира на осовата линия и удар не би настъпил, ако водача беше продължил движението си направо в собствената си лента за движение, представлява ли това поведение нарушение на чл. 8, ал. 1 /или чл. 15, ал. 1 ЗДвП и чл. 67 от ППЗДвП.” – чл. 280, ал. 1, т.3 ГПК.
Ответникът по касационната жалба [фирма] не взема становище.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима /с оглед изискванията за редовност/ – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
Въпреки процесуалната допустимост на касационната жалба, обусловена от формалното и съответствие с изискванията на процесуалния закон за редовността й, касационно обжалване не следва да бъде допуснато, поради следното:
Основанията за допускане на касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение. Създадената с действащия ГПК процесуална уредба на факултативен касационен контрол над въззивните съдебни актове, обвързва допускането на касационно обжалване до разглеждане му по същество с наличието на императивно и изчерпателно установените в чл. 280, ал. 1, т. т. 1 – 3 ГПК процесуални предпоставки. Водещата е свързана с произнасяне от въззивния съд по специфичен за конкретния правен спор въпрос на материалното и/или процесуалното право, който като включващ се в предмета на делото е обусловил неговия краен резултат, а втората предпоставка е свързана с някое от изчерпателно изброените в чл. 280, ал. 1, т. т. 1 -3 ГПК основания.
Жалбоподателите са формулирали множество въпроси изброени по-горе, разделяйки ги на процесуалноправни и материалноправни.
По т. 1 от изложението не е формулиран конкретен правен въпрос, тъй като приложението на чл. 222 ГПК /отм./ в хипотеза на оправдателна присъда и възприето п.т.п. за случайно деяние не отговаря на изискванията за самостоятелно извеждане на значимия правен въпрос от значение за настоящото производство за касаторите. Съгласно мотивите в обжалваното въззивно решение със задължителна сила е установено, че поведението на И. Т. при реализирането на п.т.п на 30.12.2005 г. не е било противоправно в рамките на повдигнатото му обвинение за нарушаване на чл. 20, ал. 2, изр. 1, пр. 5 и ал. 2, изр. 2 и чл. 23, ал. 1 ЗДвП. Счетено е, че отговорността на водача би могла да бъде ангажирана, ако се установи, че той е допуснал и други нарушения на установените със ЗДвП на правила за движение, извън тези по наказателното производство, които са в причинна връзка с вредоносния резултат. Или съдът е приел, че установяването на нарушения в подобна хипотеза е в тежест на ищците и същите не са ангажирали доказателства за това, освен заключението на автотехническата експертиза, която е работила с тези, събрани в хода на наказателното производство, тъй като ищците не са ангажирали доказателства за механизма на настъпване на произшествието.
Съобразно постановките на решение № 25/17.03.2010 г. на ВКС, въведеното от законодателя с чл. 222 ГПК /отм./ ограничаване на обективните граници на силата на пресъдено нещо налагат извод, че осъдителната или оправдателна обвързваща сила на присъдата винаги предпоставя тъждество между деянието, предмет на същата, и деянието, което е предмет на доказване в исковия процес пред гражданския съд. Това дадено от ВКС задължително правно разрешение е съобразено в обжалвания съдебен акт, където не само е преценен изхода от наказателното производство и оправдателната присъда, но са анализирани и аргументи за други нарушения на закона.
Въззивният съд не е постановил своето решение на базата на отричане на възможността за въвеждане в гражданското производство на други нарушения, извън тези обхванати от наказателното производство. Напротив, налице са мотиви за преценка на твърдяни нарушения с ангажиране на деликтната отговорност и съображения на решаващия съд за недоказаност, в това число и по отношение на някои от елементите на фактическия състав – напр. причинна връзка между твърдяните нарушения и настъпилия вредоносен резултат.
По точка втора от изложението не е формулиран правен въпрос, който да е от значение за изхода на делото. Съгласно ЗНА правилникът за приложение на закона чрез текстовете си доразвива, доизяснява правните норми и след като е налице обвързващо действие на оправдателната присъда по отношение на посочено конкретно нарушение по ЗДвП, аналогичният или сходен текст, съдържащ се в правилника /при посоченото вече задължително съотношение закон – правилник/ не би могло да съставлява основание за ангажиране на отговорност на дееца.
По формулирания трети правен въпрос не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, предвид изложените по-горе съображения за отсъствие на противоречие на обжалвания съдебен акт с цитираното вече решение № 25/2010 г., постановено по реда на чл. 290 ГПК. Въззивният съд на стр. 6, 7 и 8 от мотивите подробно е изложил съображения защо счита, че не е налице нарушение на чл. 77, ал. 1, пр. 2 и пр. 3 ЗДвП, както и на чл. 77, ал. 2 от същия закон, а подобни нарушения не са били предмет на актовете в наказателното производство.
По следващия поставен правен въпрос, свързан с приложение на чл. 5, ал. 1, пр. 1 от ЗДвП, дори и да се приеме, че е налице водещата предпоставка за допускане на касационно обжалване, жалбоподателят не е доказал основание по т. 1 на чл. 280 ГПК, предвид позоваване на практика на състави на наказателна колегия на ВС, която не се обхваща от процесуалноправния ред за допускане на касационно обжалване, изискващ мотивиране на това основание въз основа на решение на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК или на тълкувателно решение или ППВС.
По т. 5 от изложението отсъства конкретен правен въпрос, предвид общо запитване дали е налице идентичност между текстовете, визирани в окончателния съдебен акт в наказателното производство – оправдателната присъда и обстоятелства, които били доказани в гражданското производство – … „че ПТП с пешеходеца нямаше да настъпи, ако водачът беше продължил движението си в собствената лента без отклонение…”. Доводите на касаторите за неправилност на правните изводи на решаващата въззивна инстанция, макар и въведени в т. 5 като въпрос в изложението, всъщност обхващат и част от съображенията в касационната жалба, за преценка на доказателствата и за изложените правни изводи по отношение на приложимия материален закон, като същите са относими към въведена неправилност на решението и е недопустимо да се обсъждат от ВКС във фазата на селектиране по реда на чл. 288, във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. Дори и да се приеме, че е налице формулиран правен въпрос, жалбоподателите не са доказали основанието по т. 1 на чл. 280 ГПК, предвид позоваване на решения на състави на наказателна колегия на ВКС, нито са обосновали основанието по т. 3 на същия текст.
Шестият правен въпрос, свързан със спасителната маневра, предполага обсъждане и преценка на приетите за релевантни в гражданското производство факти – дали те са противоречиви, а изложените съображения – взаимоизключващи. Подобен извод е възможен след преценка по същество на мотивите на обжалвания съдебен акт, както и съпоставка с надлежно доказаните по делото факти, което е недопустимо във фазата на допускане на касационно обжалване. Отделно от това, в случая не са изпълнени и специфичните изисквания на процесуалния закон, тъй като не е доказано и поддържаното основание по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК – допълнителна процесуална предпоставка за факултативен достъп до касационен контрол.
По т. 7 /ІІ т. 2 от изложението/ – дали са напълно аналогични разпоредбите на цитирания текст от ППЗДвП и чл.23, ал. 1 ЗДвП, предвид припокриването с въпроса по т. 2, са важими изложените по-горе основания, а и не е мотивирано основание по т. 3 на чл. 280 ГПК.
По отношение на въпроса, свързан с момента, от който възниква отговорността на водача Т., и от кой момент той е длъжен да предприеме действия за предотвратяване на опасността, така поставен, предполага преценка на отделни факти и твърдения по всеки конкретен случай, вкл. и на относимите в гражданското производство доказателства, като правилността на подобна преценка не би могло да се обсъжда в стадия на селекция на касационните жалби. Каква е конкретната ситуация, какви действия са предприели водачите и участниците в движението е въпрос на доказване и дори и да се допусне касационно обжалване, не би могло ВКС да посочи конкретен момент, общовалиден за всички ситуации и по този начин да обвърже страните и да игнорира възможността за установяване, оспорване и пр. по всяко конкретно гражданско производство.
По останалите точки от изложението под № ІІ т. 5 и 6 са поставени фактически въпроси, свързани с конкретна ситуация при настъпване на ПТП, а не правни общоважими въпроси, поради което не е налице основната предпоставка за допускане на касационно обжалване, нито по тях е доказано някое от основанията по чл. 280 ГПК.
Поради това и на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 2405/30.12.2013 г. по гр. д. № 3532/2013 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: