5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 350
гр. София, 08.06.2017 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, I отделение, в закрито заседание на осемнадесети април през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева
ЧЛЕНОВЕ: Вероника Николова
Кристияна Генковска
при секретаря ………………………………………, след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д. № 222 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от [фирма], [населено място] срещу решение № 1185/10.06.2016г., постановено по т.д. № 3071/2015 г., с което Софийският апелативен съд е обезсилил решение № 36/20.05.2015 г. по т.д. № 906/2013 г. на Пернишкия окръжен съд и е прекратил производството по делото. С първоинстанционното решение е прогласена на основание чл.26, ал.1, пр.1, 2 и 3 ЗЗД нищожността на разпоредби от раздел V „Контрол, санкции и неустойки“ на договор № 18/26.09.2005г. за възлагане на обществена поръчка – от т.1 до т.5 включително.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно, а допусканетo на касационно обжалване основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 – 3 ГПК.
Ответникът [община] оспорва жалбата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че липсва правен интерес за [фирма] от предявяване на обективно съединените положителни установителни искове с правно основание чл.26, ал.1, пр.1, 2 и 3 ЗЗД. Изложил е аргументи, че в исковата молба и допълнителната искова молба ищцовото дружество не е твърдяло да е съществувал правен спор между него и ответника по прилагането на процесните договорни разпоредби, нито е посочило конкретно свое материално право, което да е накърнено от приложението на разпоредбите. Решаващият съд е приел, че правният интерес на ищеца да иска признаване със сила на пресъдено нещо на нищожността на атакуваните клаузи от договора е отпаднал, тъй като договорът е прекратил действието си след 01.12.2014 г. поради изтичане на срока, за който е бил сключен.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК първият поставен от касатора въпрос е: „Налице ли е правен интерес за предявяване на установителен иск (в частност – за нищожност), ако ищецът разполага с осъдителен иск (в частност – за връщане на даденото по нищожната сделка)?“. Въведени са основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 – 3 ГПК, с позоваване на задължителната практика на ВКС: по т.1 на Тълкувателно решение № 3/2013г. от 19.12.2013г. на ОСГК, по т.2 на Тълкувателно решение № 8/2012г. от 27.11.2013г. на ОСГТК, решение № 1/05.02.2014г. по т.д. № 35/2013г. на I т.о. и решение № 11/20.07.2012г. по гр.д. № 447/2011г. на III г.о., както и на решение № 22/14.03.2013г. по т.д. № 180/2012г. на Окръжен съд – [населено място].
По отношение на поставения от касатора въпрос не е осъществена общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК. Съгласно т.1 на Тълкувателно решение № 1/2009г. от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение при възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или при обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая въпросът е засегнат в мотивите на обжалвания съдебен акт, но не е обуславящ за решаващите изводи на въззивната инстанция, като позоваването на липса на правен интерес се основава на прекратяване действието на договора, поради което същият няма да се прилага между страните за в бъдеще. В посочената съдебна практика са разгледани конкретни случаи на допустимост на установителни искове – за нищожност на договор за делба, на иск за собственост, на иск за нищожност на договор за предоставяне стопанисване на дивеч, но не и в конкретната хипотеза на предявен установителен иск за нищожност на договорни клаузи при прекратено действие на договора. С оглед задължителните постановки по т.1 на цитираното тълкувателно решение не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
По реда на чл.280, ал.1, т.1 ГПК касаторът поставя въпросите „Необходимо ли е да е налице правен спор между страните относно действителността на договора, за да се обоснове правен интерес от прогласяването му за нищожен?; Когато за първи път въззивният съд се е произнесъл по въпроса за недопустимостта на предявен установителен иск, то проведената от ответника защита срещу предявения иск и неговото процесуално поведение достатъчно доказателство ли е за наличието на правен спор между страните по отношение на правото, предмет на иска или следва да бъде налице извънсъдебен правен спор?“. Касаторът се позовава на задължителната практика на ВКС, обективирана в постановени по реда на чл.290 ГПК решение № 197/28.06.2010г. по гр.д. № 875/2009г. на I г.о. и решение № 135/10.07.2013г. по гр.д. № 61/2013г. на II г.о.
Според трайно установената съдебна практика абсолютна процесуална предпоставка за предявяване на установителен иск е наличието на правен интерес (решение № 133/22.11.2011г. по т.д. № 17/2011г. на ВКС, I т.о.; решение № 147/17.06.2013г. по гр.д. № 1810/2013г. на ВКС, II г.о.). За да е налице такъв интерес е нужно да се установи наличие на спор между страните по делото, при който се извършват действия, сериозно засягащи правата на ищеца (решение № 163/13.01.2011г. по т.д. № 12/2010г. на ВКС, I т.о.; решение № 147/17.06.2013г. по гр.д. № 1810/2013г. на ВКС, II г.о.). Следователно, за да съществува интерес от предявяване на установителен иск, е достатъчно да се оспорва претендираното от ищеца право или да се претендира отричаното от него право (решение № 197/28.06.2010г. по гр.д. № 875/2009г. на ВКС, I г.о.; решение № 135/10.07.2013г. по гр.д. № 61/2013г. на ВКС, II г.о.). Всяка от двете форми на правен спор поражда нужда от защита чрез установителен иск, защото смущава нормалното упражняване на правата на ищеца. По смисъла на решение № 299/09.01.2012г. по гр.д. № 1331/2010г. на ВКС, II г.о., постановено по реда на чл.290 ГПК, за да е налице правен интерес от предявения установителен иск за нищожност на договор, решението по него следва да се отрази на правното положение на ищеца и с уважаването му да се постигне определен правен резултат.
Преценката за наличие или не на правен интерес за ищеца, която решаващият съд е длъжен да извърши служебно, е винаги конкретна и се основава на въведените с исковата молба фактически твърдения и правни доводи за засегнатите от възникналия правен спор права, както и на характера на самото спорно право. В настоящия случай въззивният съд е извършил необходимата преценка и като е направил извод за недопустимост на предявените установителни искове поради липса на правен интерес, не е нарушил трайно установената практика на ВКС, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
Касаторът поставя въпросите: „Когато въззивният съд дава указания на ищеца за отстраняване на нередовности в подадената искова молба, а именно – обосноваване наличието на правен интерес от провеждането на предявения установителен иск, следва ли съдът да даде ясни и изрични указания, ако счита, че интересът е отпаднал поради прекратяване на договора, чиято нищожност се твърди?; Следва ли въззивният съд изрично да посочи негативните последици от неизпълнение на указанията му – обезсилване на първоинстанционното решение и прекратяване на производството?“. Допускането на касационно обжалване се основава на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като касаторът се позовава на решение № 1011/12.03.2010г. по гр.д. № 3409/2008г. на I г.о., постановено по реда на чл.290 ГПК, и на т.4 на Тълкувателно решение № 1/2001г. от 17.07.2001г. на ОСГК на ВКС.
Съгласно т.4 на Тълкувателно решение № 1/2001г. от 17.07.2001г. на ОСГК на ВКС въззивният съд може при констатация за дефекти в исковата молба, които не са отстранени от първоинстанционния съд, да остави исковата молба без движение, съгласно чл.100 ГПК (отм.), аналогичен на чл.129 ГПК, и да даде на ищеца указания за тяхното отстраняване. Отстраняването на нередовностите на исковата молба може да се отнася до всички нейни реквизити, посочени в чл.98 и чл.99 ГПК (отм.), съответно чл.127 и чл.128 ГПК. Въззивният съд няма правомощието да обезсили първоинстанционното решение и да върне делото за ново разглеждане в хипотезата на чл.100 ГПК (отм.), съответно чл.129 ГПК, а следва сам да даде указания за поправяне на исковата молба и в случай на тяхното неизпълнение да обезсили решението и да прекрати производството по делото. По смисъла на т.5 на Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г. на ОСГТК на ВКС, извън хипотезата на нередовност на исковата молба поради противоречие между обстоятелствената част, в която са изложени твърдения, сочещи на правен интерес да се търси защита срещу определено лице, и петитум, насочен срещу друго лице, постановките на т.4 на Тълкувателно решение № 1/2001г. от 17.07.2001г. на ОСГК на ВКС продължават да са актуални. Не е налице поддържаното противоречие с решение № 1011/12.03.2010г. по гр.д. № 3409/2008г. на I г.о. В съответствие със задължителната съдебна практика на ВКС, с разпореждане от 05.08.2015г. въззивният съд е дал изчерпателни и ясни указания относно всяка констатирана нередовност на исковата молба, начинът, по който може да бъде отстранена и последиците от неотстраняването й. Поставените от касатора въпроси представляват оплакване за неправилност на обжалваното въззивно решение поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила по смисъла на чл.281, т.3 ГПК. Неправилността на съдебното решение не подлежи на преценка в производството по чл.288 ГПК, с оглед на което не се допуска касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Въз основа на изложеното, въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Ответникът претендира разноски за настоящото производство, но не е представил доказателства такива да са направени, както и списък по чл.80 ГПК, поради което съдът не присъжда разноски.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1185/10.06.2016г., постановено по т.д. № 3071/2015г. от Софийския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.