О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 350
София, 11.06.2010 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на деветнадесети май две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 10/2010 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на “И” А. , гр. С. срещу решение от 24.07.2009 г. по гр. д. № 3595/2008 г. на Софийски градски съд, ІІ-а отделение. С обжалвания акт е отменено постановеното от Софийски районен съд, 70 състав решение от 11.10.2006 г. в частта, с която е отхвърлен предявеният от “А” ООД, гр. С. срещу дружеството-касатор иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата 6 000 лв., като този иск е уважен. По отношение на евентуално предявените искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 2, чл. 56 и чл. 59 ЗЗД първоинстанционното решение е обезсилено и същите са оставени без разглеждане.
В касационната жалба са развити подробни съображения за неправилност на въззивното решение поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост. Касаторът поддържа, че искът срещу него е уважен без да е извършена преценка относно неговата допустимост, с оглед наличието на злоупотреба с право от страна на ищеца “А” ООД, изразяваща се в коренно противоположните твърдения на същия относно наличието на договорна обвързаност между страните, съдържащи се в исковата му молба по приключилото гр. д. № 2338/2003 г. на СРС, 68 състав и в исковата молба по настоящото дело. Изразява несъгласие и с извода на въззивния съд за недопустимост на събраните в процеса гласни доказателства поради забраната на чл. 133, ал. 1, б. “в” ГПК /отм./, като аргументира допустимостта на свидетелските показания с разпоредбата на чл. 134, ал. 1 ГПК /отм./.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като значими за делото са посочени въпросите за задължението на съда да обсъди всички събрани по делото доказателства и доводите на страните, в т. ч. признанието на неизгоден за тях факт, както и приложимостта на чл. 134, ал. 1 ГПК /отм./, като се поддържа, че същите са решени в противоречие с практиката на Върховен касационен съд и че са от значение за точното прилагане на закона. В подкрепа на това становище са представени решения на отделни състави на Върховен съд и Върховен касационен съд.
Ответникът по касационната жалба – „А” ООД, гр. С. моли да не бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение, респ. същото да бъде оставено в сила по съображения, изложени в писмен отговор от 22.12.2009 г. Претендира присъждане на разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да отмени постановеното от Софийски районен съд, 70 състав решение от 11.10.2006 г. и да уважи предявения от “А” ООД срещу “И” А. иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, при новото разглеждане на делото по реда на чл. 218з, ал. 2 ГПК /отм./, въззивният съд, съобразявайки задължителните указания по приложението на материалния и процесуалния закон, дадени в отменително решение № 591 от 03.11.2008 г. по т. д. № 335/2008 г. на ВКС, Търговска колегия, Първо отделение, е приел, че платената от ищеца в полза на ответното дружество с квитанция към приходен касов ордер от 05.03.2002 г. сума в размер на 6 000 лв. е платена при първоначална липса на основание, поради което подлежи на връщане. Като недоказано е преценено твърдението на ответника, че плащането на сумата е извършено с оглед съществуващото между него и ищеца договорно правоотношение по повод изграждането на трафопост. Решаващият състав е счел, че представеното по делото споразумение от 2001 г. /означено като “споразумителен протокол”/ не установява наличието на правно основание за получаване на процесната сума, тъй като същото не е подписано от представител на ищеца “А” ООД, а показанията на разпитаните в тази връзка в първоинстанционното производство свидетели не следва да бъдат обсъждани, предвид недопустимостта им поради забраната на чл. 133, ал. 1, б. “в” ГПК /отм./, приложима в случая с оглед стойността на съглашението.
Мотивите на атакуваното решение налагат извода, че въпросът за доказателственото значение на признанието на страната, от гледна точка на преценката за злоупотреба с право, притежава характеристиката на обуславящ за конкретното дело по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като решаването му е от значение за изхода на спора. Независимо от това, обаче, касационното обжалване не следва да бъде допуснато поради отсъствието на допълнителните предпоставки, специфични за поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. 2 и 3 ГПК.
На първо място, неоснователно е становището на касатора, че въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС. Доколкото се позовава на практика, която не е задължителна за съдилищата, това основание следва да бъде квалифицирано като такова по чл. 280, ал. 1, т. 2, а не по т. 1 ГПК. Представените три решения, постановени от отделни състави на ВС и ВКС – решение № 1 т 19.03.2001 г. по гр. д. № 687/2001 г. на ІІ г. о.; решение № 3* от 09.10.1959 г. на І г. о и решение № 757 от 26.03.1973 г. по гр. д. № 227/1973 г. на ІІ г. о. – не доказват противоречиво решаване на поставения от касатора въпрос. В действителност, в настоящия случай не се касае за признание на страната или на нейния представител по смисъла на чл. 127, ал. 2 ГПК /отм./, по приложението на която именно е цитираната практика. Като признание на съществуването на договорно правоотношение по повод изграждането на трафопост ответникът се позовава на твърденията на ищеца “А” ООД, заявени и поддържани не в хода на настоящото дело, а в исковата му молба, по която е образувано гр. д. № 2338/2003 г. на СРС, 68 състав. С оглед обстоятелството, че това дело е приключило с влязло в сила решение, за въззивния съд е възникнало задължението не да преценява твърденията на ищеца по него, а да зачете установения със сила на пресъдено нещо факт, че между страните по делото не е възникнало правоотношение по повод изграждането на трафопост, в каквато насока именно са и задължителните указания в отменителното решение на ВКС по т. д. № 335/2008 г.
Не може да се счете за доказано и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Касаторът се е позовал на това основание само бланкетно, без да обоснове в какво се изразява значението на поставения от него въпрос за точното прилагане на закона. Освен това, същият не твърди, че решаването на въпроса ще допринесе и за развитието на правото, което е неизменна част от посоченото основание съобразно задължителната съдебна практика – т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Независимо от горното, по въпроса за приложимостта на чл. 127, ал. 2 ГПК /отм./ основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не би било осъществено предвид яснотата на нормата, от една страна, както и поради наличието на обилна и непротиворечива съдебна практика, от друга страна.
По отношение на въпроса за приложимостта на разпоредбата на чл. 134, ал. 1 ГПК /отм./ настоящият състав намира, че не е изпълнено главното изискване по чл. 280, ал. 1 ЗЗД за допускане на касационното обжалване, поради което не следва да бъдат обсъждани и допълнителните предпоставки на поддържаните две основания по чл. 280, ал. 1, т. 2 и 3 ГПК. Несъмнено, непроизнасянето по приложимостта на чл. 134, ал. 2 ГПК /отм./ би имало значение за изхода на делото, но само ако съдът е бил длъжен да прецени дали са налице визираните в тази норма предпоставки, каквато обаче настоящата хипотеза не е.словие за допустимост на свидетелските показания по реда на чл. 134, ал. 1 ГПК /отм./ е да е съществувал писмен акт, който да е загубен или унищожен не по вина на страната. В случая това условие не е изпълнено, тъй като по делото е безспорен фактът, че документ, установяващ възникването на облигационно правоотношение между страните, във връзка с което е платена процесната сума, не съществува, доколкото споразумението от 2001 г. е подписано само от една от страните – “И” А. , но не и от ищеца “А” ООД. Поради това, съдът изобщо не е бил длъжен да преценява допустимостта на свидетелските показания на плоскостта на чл. 134, ал. 1 ГПК /отм./.
С оглед изложените съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
При посочения изход на делото и предвид изрично направеното от ответника искане по чл. 78, ал. 3 ГПК, на същия следва да бъдат присъдени направените в настоящото производство разноски за адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 25.11.2009 г. в размер на сумата 1 488 лв., чието плащане е доказано с представената по делото фактура № 55 от същата дата.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение от 24.07.2009 г. по гр. д. № 3595/2008 г. на Софийски градски съд, ІІ-а отделение.
ОСЪЖДА „И” А. , гр. С. да заплати на “А” ООД, гр. С. направените по настоящото дело разноски в размер на сумата 1 488 /хиляда четиристотин осемдесет и осем/ лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: