4
4
Определение по т. д. № 1169/11 г., ВКС, ТК, І-во отд.
Определение по т. д. № 1169/11 г., ВКС, ТК, І-во отд.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№351
София, 07.05.2012 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, състав на първо отделение в закрито заседание на девети април през две хиляди и дванадесета година в състав:
Председател: ТАНЯ РАЙКОВСКА
Членове: ДАРИЯ ПРОДАНОВА
ТОТКА КАЛЧЕВА
като изслуша докладваното от Председателя /съдията/ Т. Райковска т. д. № 1169 по описа за 2011 год., и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по постъпила касационна жалба от [фирма], със седалище [населено място], обл. В., представляван от К. В. К. против въззивно решение № 1075/04.07.2011 г. по гр. д. № 1112/2011 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение на Врачански окръжен съд № 11от 11.01.2011 г. по гр. д. № 588/2010 г. С последното е отхвърлен предявеният от [фирма] иск за установяване по отношение на ДФ ”Земеделие”, [населено място], че не дължи сумата 24 405 лв. по издаден изпълнителен лист по гр. д. № 07464/2000 г., представляваща главница за неизпълнение на договор и законната лихва върху тази сума, както и 2 248 лв. лихва за забава за периода от 01.11.1999 г. до 05.09.2000 г. Решението е постановено при участие на трето-лице помагач – Национална агенция за приходите, [населено място].
В касационната жалба се инвокират оплаквания за неправилно приложение на материалния закон и аргументи, свързани с конкретната хипотеза, за спиране и прекъсване на погасителната давност /чл. 110 и чл. 115, ал. 1, б. ”ж” ЗЗД/.
В изложението си, съобразно императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът е развил съображения за допустимост на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 и 3 ГПК. Поддържа, че съдът с въззивното решение е разрешил в противоречие с практиката на ВКС значимият за спора правен въпрос за института на погасителната давност при принудително изпълнение. Цитирана е съдебна практика на ВС: решение № 2115/23.11.1961 г.; решение № 811/09.04.1963 г. І г. о.; решение № 1539/17.06.1963 г. на І г. о. и решение № 755/19.03. 1964 г. по гр. д. № 2951/1963 г., І г. о.
Ответникът по касационната жалба – ДФ ”Земеделие” не взема становище.
Национална агенция за приходите в писмен отговор заема становище за недопускане на касационно обжалване, прилага практика в полза на становището, че по поставеният правен въпрос е налице непротиворечива съдебна практика.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е подадена в рамките на едномесечния преклузивен срок по чл. 283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и е процесуално допустима, а с оглед изложеното от касатора основание, предвид данните по делото, касационното обжалване е недопустимо на соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 – 3 ГПК.
Съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 година на Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии на Върховния касационен съд, за да е налице основната предпоставка за достъп до касационен контрол е необходимо разрешеният от въззивния съд материалноправен въпрос да е обусловил правните изводи по предмета на спора. В случая, конкретно формулиран материалноправен въпрос в изложението е посочен, т. е. изпълнени са изискванията на чл. 280, ал. 1 ГПК в тази част, тъй като жалбоподателят е обосновал наличие на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване. Или поставеният от касатора въпрос е от значение за изхода на конкретния правен спор, съгласно т. 1 на ТР 1/ 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
Но дори и да се приеме наличието на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване, поставеният от жалбоподателя правен въпрос не съставлява такъв, които допринася едновременно и за точното прилагане на закона, и за развитието на правото. Разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК намира приложение в случаите, когато приложимата правна норма изисква първично определяне на нейното действително съдържание по тълкувателен ред, респективно, когато се налага изоставяне на едно тълкуване и преминаване към друго такова, а точното прилагане на закона предполага да бъде подведен конкретният фактически състав под разпоредбата, която действително по обем и съдържание го урежда. Необходимо е наличието и на допълнителен критерий – точното прилагане на закона да е от значение за развитието на правото.
По поставения от касатора правен въпрос е налице формирана съдебна практика по реда на чл. 290 ГПК, постановена при сходна фактическа обстановка. Към момента на депозиране на касационната жалба – 09.08.2011 г. са постановени и съставляват задължителна практика: Решение № 94/27.07.2010 г. по т. д. № 943/2009 г., І т. о. на ВКС; Решение № 173/28.10.2010 г. по т. д. № 1095/2009 г., ІІ т. о. Решение № 31/09.09.2010 г. по т. д. № 400/2009 г. на ВКС, ТК, ІІ отделение. Според тази формирана практика, в която съдът се позовава и на ППлВС № 3/1980 г. всяко предприето от взискателя действие за принудително изпълнение прекъсва давността на основание чл. 116, б ”в” ГПК и докато трае изпълнителния процес относно вземането, който също е съдебен процес – част от гражданския процес, давност не тече на основание чл. 115, б. ”ж” ЗЗД. В конкретния случай, с предприемането на действия за принудително изпълнение на по изп. дело № 98 /2002 г. на основание чл. 116, б ”в” ГПК петгодишната давност за вземането се прекъсва, като всяко предприето от взискателя действие по принудително изпълнение, прекъсва давността, след което започва да тече нова давност. В практиката на ВКС е посочено, че в ППВС № 3/1980 г. не се прави разлика между изпълнителен лист за вземане, издадено въз основа на съдебен акт, формиращ СПН и изпълнителен лист, издаден на извънсъдебно изпълнително основание. В обстоятелствената част на обжалваното решение, въззивният съд е изложил сходни правни изводи, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. В тази връзка не следва да се обсъжда цитираната практика в изложението на касационната жалба, тъй като същата е постановена преди приемането на посоченото ППВС № 3/1980 г., в което е дадено правното разрешение по тези въпроси, а и визираната, служебно известна на настоящия състав, практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК и цитирана в настоящото определение е доразвила отговорите по тези правни въпроси, свързани с погасителната давност.
С друго решение № 76/ 07.06.2011 г. по т. д. № 634/2010 г. на ВКС, І т. о. по реда на чл. 290 ГПК при сходна фактическа обстановка и правен въпрос, касационният съд е прил, че “ако се е осъществил съставът на чл. 330, ал. 1, б. ”д” ГПК /отм./, започва да тече нова погасителна давност по чл. 117 ЗЗД, независимо от това, че съдебният изпълнител не е прекратил с постановление изпълнителното производство”.
Водим от изложеното, на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 1075/04.07.2011 г. по гр. д. № 1112/2011 г. на Софийски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: