3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 352
[населено място], 14.06.2012 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на пети юни през две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Стойчо Пейчев
ЧЛЕНОВЕ: Камелия Маринова
Веселка Марева
като изслуша докладваното от съдия Веселка Марева гр. д.№ 413 по описа за 2012 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 89 от 22.02.2012г. постановено от Русенски окръжен съд по гр.д. № 85/2012г., с което е потвърдено решение №2180 от 01.12.2011г. по гр.д. № 6609/2010г. на Русенски районен съд за отхвърляне на предявените от И. Т. Г. и Г. Б. Г. против [община] искове по чл. 124, ал.1 ГПК за установяване, че масивна тераса, изградена пред магазините на блок”Т.” на [улица] [населено място], е обща собственост на всички етажни собственици като И. Т. Г. притежава *% ид.ч. от нея, а тя и Г. Б. Г. – * % ид.ч. в съпружеска имуществена общност.
Касационната жалба е подадена от ищците по иска И. Т. Г. и Г. Б. Г. чрез пълномощника им адв. В.. Поддържат се основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.2 и 3 ГПК.
Ответникът по касационната жалба [община] възразява срещу допустимостта на жалбата предвид разпоредбата на чл. 280, ал.2 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. Следва да се посочи, че при предявяване на иска съдът не е изискал представяне на данъчна оценка на процесния имот и внасяне на държавна такса върху нея, а искът е разгледан като неоценяем иск. С оглед на това касационната жалба подлежи на разглеждане.
Производството е по искове по чл. 124, ал.1 ГПК за установяване, че ищците като собственици на самостоятелни обекти в сграда с режим на етажна собственост притежават дял, съответен на идеалните им части в общите части на сградата, върху масивна тераса, изградена пред магазините на блок”Т.” на [улица] [населено място]. Ищцата И. Г. е едноличен собственик на магазин в същата сграда, заедно с *% ид.ч. от общите части на сградата, а двамата ищци в съпружеска общност притежават апартамент на третия етаж в сградата, заедно с *% ид.ч. от общите части на сградата. С влязло в сила решение по гр.д. № 474/2007г. на Русенски районен съд е признато за установено по иск на Р. А. В., че Т. Г. Б. не притежава право на строеж /пристрояване/ върху общинска земя за изграждане на лятна тераса от * кв.м. и че не е съсобственик на такава лятна тераса към магазина за промишлени стоки на партерния етаж на сградата на [улица]. В това производство като подпомагащи страни са участвали ищцата И. Г. и ответника [община], а Т. Г. Б. се явява праводател на И. Т. Г., от когото тя е придобила магазина, заедно с терасата. Безспорно е, че върху тази тераса ищцата е монтирала павилион за плод и зеленчук и след влизане в сила на решението по гр.д. № 474/2007г. е издадена заповед за премахването му.
Приетата техническа експертиза сочи, че спорната тераса не влиза в застроената площ на блока, тя не е елемент на сградата, а обслужва пешеходното движение на живущите и преминаващите, така че представлява тротоар – елемент от вертикалната планировка. Приета е и тройна експертиза, която потвърждава изводите на единичната, че терасата е част от вертикалната планировка на терена около блока, осигуряваща достъп до него и до търговските обекти в него. Вещите лица обясняват, че в процента на идеалните части от общите части на сградата се включва разгънатата застроена площ на петното на блока, а в тази разгъната площ не влизат тротоарите.Поради това вещите лица са категорични, че спорният обект не представлява тераса, а тротоар. Изводите им са основани на архитектурния проект за изграждане на блока, одобрен през 1974г., където в част „Вертикална планировка” процесната „тераса” е означена с №1 и на място е изградена в съответствие с проекта.
Първоинстанционният съд е отхвърлил исковете на ищците като е възприел изводът на експертите относно характера на спорната тераса, която не е обща част на сградата, както поддържат ищците, а тротоар, обслужващ достъпа до нея. Съдът изрично се е мотивирал с това, че терасата по определението в т.59 от ДР на ЗУТ трябва да бъде в очертанията на сградата, а не извън нея, какъвто е процесния случай. Затова съдът е приел, че процесната площ се включва в междублоковото пространство и е общинска собственост по чл. 22, ал.2 ЗУТ. По тези съображения е отхвърлил иска. В. съд в обжалваното решение на основание чл. 272 ГПК е препратил към мотивите на първата инстанция, които е възприел напълно и потвърдил отхвърлителното решение.
При преценка на изложените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1 ГПК съдът намира следното:
На първо място касаторите поддържат противоречиво разрешаване в практиката на въпроса какво се включва в обема на правото на строеж и дали застроената площ е критерий за този обем. Сочат Решение № 208 от 30.03.1995г. по гр.д. № 115/95г. на І г.о., според което обемът на правото на строеж се установява въз основа на способа, с който е учредено и когато договорът препраща към одобрения архитектурен проект, то суперфициарна собственост са всички обекти, предвидени в проекта и изградени в съответствие с плана. Представят и Решение № 1950 от 20.10.1966г. по гр.д. № 1395/66г. на І г.о., което изтъква, че при учредяване на суперфиция архитектурният план с разпределението на помещенията е неразделна част от нотариалния акт. И двете решения са неотносими към настоящата хипотеза, в която е от значение не обема на правото на строеж, понеже блокът е построен от държавата през 1974г. без данни за учредяване на суперфиция, а съдържанието на понятието „застроена площ на сградата”, което пък е дефинирано в §5, т.15 от ДР на ЗУТ.
Вторият материалноправен въпрос, за който касаторите твърдят, че е решаван противоречиво от съдилищата е: дали терасата е изградена извън обема на правото на строеж и съответно чия собственост е, ако е извън този обем. Представеното Решение № 602 от 28.06.1993г. по гр.д. № 165/92г. на І г.о. утвърждава принципното положение, че когато изграденото вповече от учреденото право на строеж представлява отделен обект, то е собственост на собственика на земята по приращение; а когато не представлява самостоятелен обект, е приложима хипотезата на чл. 98 ЗС. Като пример за втората хипотеза са посочени тераса, мазе или подпокривно пространство. Липсва противоречие на обжалваното решение с това разрешение, тъй като както бе изтъкнато съдът не е разсъждавал за обема на правото на строеж, а за това какво се включва в застроената площ на сградата и съответно в общите части на сградата.
К. се позовават и на основанието по чл. 280, ал.1,т.3 ГПК като поставят въпросите: 1/ как се разпределя доказателствената тежест за документи, които не се намират у ищците; 2/ какво е съдържанието на понятията „тротоар” и „тераса” и съотношението между тях; 3/ как се определя обема на правото на строеж – от заповедта за учредяването му, от архитектурния проект или по друг начин и оттам дали обектите, елементи на проекта, са общи части на сградата.
Първият въпрос се основава на тезата на ищците, че общината е следвало да представи заповед за учредяване право на строеж и изграждане на блока, а вещите лица не са намерили такава в архива на общината. В случая не е имало спор относно разпределението на доказателствената тежест, а и изобщо не е ясно дали такава заповед за учредяване право на строеж съществува /при положение, че блокът е построен от държавата след 1974г./ и доколко тя е от решаващо значение за спорния въпрос по делото предвид изтъкнатото по-горе. По втория въпрос следва да се посочи, че двете понятия са нормативно определени – в §5, т.59 от ДР на ЗУТ и в т.6 ДР на ЗДвП. Вярно е, че в конкретния случай са налице два тротоара – един непосредствено до пътното платно и втори – достъпен чрез стълби, но това е обяснимо с денивелацията на терена и осигуряването на подход до блока и магазините. Що се отнася до третия въпрос – той има своя правна уредба и по него съществува практика, включително посочена по-горе от касаторите. Ето защо и трите поставени въпроса не отговарят на предпоставките на основанието по чл. 280, ал.1,т.3 ГПК, а именно разрешаването им да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, така както те са разяснени в Т. № 1/2009г., т.4.
В обобщение не следва да се допусне касационно обжалване на решението.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 89 от 22.02.2012г. постановено от Русенски окръжен съд по гр.д. № 85/2012г. по касационната жалба на И. Т. Г. и Г. Б. Г., двамата от [населено място].
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: