О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 353
гр. София, 13.03. 2014 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на тринадесети февруари през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 6658 по описа за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Б. И. К. и Н. И. К. срещу решение № 255/16.07.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 147/2013 г. на Габровския окръжен съд. С него, като е потвърдено решение № 1286/19.12.2012 г. по гр. дело № 1606/2004 г. на Великотърновския районен съд, е уважен предявеният от С. В. З. и А. С. П. срещу жалбоподателите, иск с правно основание чл. 19, ал. 3 от ЗЗД, като е обявен за окончателен, сключеният на 01.07.2004 г. предварителен договор за продажба, по силата на който наследодателят на жалбоподателите-ответници Н. К. П. е поел задължение на прехвърли на ищците правото на собственост върху следните недвижими имоти (подробно описани): 1) апартамент № на -ти жилищен етаж в блок в [населено място], [улица], заедно с принадлежащите му избено помещение № и 3.81 % от общите части на сградата и съответните на застроената площ идеални части от правото на строеж върху земята; и 2) УПИ в кв. 28 по ПУП на [населено място], общ. В. Търново, ведно с построените в него къща, стопански постройки, подобрения и трайни насаждения; за обща продажна цена от 29 000 лв., която купувачите са заплатили на продавача напълно преди подписването на договора, както и срещу грижите, които те са му осигурили през изминалите 12 месеца; в тежест на жалбоподателите-ответници са възложени и разноските по делото, а в тежест на ищците – местният данък по прехвърлянето.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателите, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени следните три (уточнени и конкретизирани от съда, съгласно т. 1, изр. 3 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС) правни въпроса: 1) дали изходящият от недъгав, частен документ, който наместо подпис носи пръстов отпечатък, положен в присъствието на двама свидетели, е валиден, т.е. – дали чл. 151 от ГПК (отм.) е приложим в тези случаи, или при недъгавост той е приложим само в случаите по чл. 475 от ГПК (отм.) – в нотариално производство; 2) в тези случаи недъгавостта следва ли да е такава, че да прави невъзможно полагането на подпис; и 3) следва ли исковото производство да бъде спряно до приключване на производството по установяване верността на вписани в акт за гражданско състояние обстоятелства, или доказателствената стойност на извършваните в него вписвания следва да се преценява в исковото производство. По отношение на първия правен въпрос жалбоподателите навеждат допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като поддържат, че той е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, както и че по него липсва категорична съдебна практика. По отношение на втория правен въпрос жалбоподателите навеждат допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК, като поддържат, че той е разрешен от въззивния съд в противоречие с постановеното по реда на чл. 290 от ГПК решение № 621/13.07.2011 г. по гр. дело № 1195/2009 г. на І-во гр. отд. на ВКС, както и в противоречие с постановеното по реда на отменения ГПК от 1952 г. решение № 731/17.11.2009 г. по гр. дело № 2221/2008 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. По отношение на третия изведен от тях правен въпрос, жалбоподателите не сочат и не излагат съображения да е налице никое от допълнителните основания по т.т.1-3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване.
Ответниците по касационната жалба – ищците С. В. З. и А. С. П., в отговора на жалбата излагат становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба; претендират присъждане на разноските, направени пред настоящата съдебна инстанция.
Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване.
Първите два изведени от жалбоподателите правни въпроса произтичат от обстоятелствата по делото, че процесният предварителен договор от 01.07.2004 г., който е сключен в обикновена писмена форма, не е подписан от наследодателя на жалбоподателите – като продавач, а вместо подпис той е положил отпечатък от палеца на дясната си ръка, приподписан от трима свидетели, от показанията на които по делото и от представената медицинска документация и препис-извлечение от акт за смърт е установено, че това е станало в болнично заведение, около два часа преди смъртта на наследодателя-продавач, който е бил в напреднала възраст (80-годишен) и е страдал от застойна сърдечна недостатъчност, исхемична болест на сърцето, артеросклеротична кардиосклероза, дегенеративна аортна стеноза, митрална недостатъчност, имал е имплантиран кардиостимулатор, страдал е и от хроничен бронхит и паркинсонова болест, като при полагането на отпечатъка от палеца на дясната си ръка е придържал същата с лявата, тъй като горните му крайници видимо са треперели. Като е възприел тези обстоятелства за установени по делото, споделяйки и изложеното от първоинстанционния съд, въззивният съд е намерил за неоснователни оплакванията на касаторите във въззивната им жалба за неправилно тълкуване на закона относно изискуемата от закона форма на предварителния договор и относно това в кои случаи законът допуска поставянето на пръстов отпечатък вместо подпис, като е споделил и извода на първоинстанционния съд, че макар в случая продавачът да е бил грамотен, не е могъл да постави подпис под документа поради недъгавост. В тази връзка въззивният съд е изложил съображения, че нито една от експертизите по делото не е категорична, дали продавачът, при наличните негови заболявания (най-вече паркинсоновата болест), е бил в състояние и е могъл да постави знак или подпис с изписване на отделни букви, което, съпоставено с категоричните показания на свидетелите-очевидци относно начина на поставяне на пръстовия отпечатък, води до извод за наличие на обективирана воля от негова страна за сключването на предварителния договор.
С така приетото от окръжния съд в мотивите към обжалваното решение, първият изведен от касаторите правен въпрос е разрешен в съответствие с ТР № 71/10.07.1970 г. на ОСГК на ВС и ТР № 61/03.05.1973 г. на ОСГК на ВС, където е дадено разрешение на този правен въпрос, т.е. – по него не липсва съдебна практика, както неоснователно се поддържа в изложението на жалбоподателите. В ТР № 71/10.07.1970 г. на ОСГК е прието следното: Доказателствената сила на подписаните частни документи е определена в чл. 144 от ГПК (отм.). Тези документи по силата на правилото на чл. 144 от ГПК (отм.) имат задължителна доказателствена сила за съда, че изявленията в тях са изявления на лицата, които са ги подписали. С подписания частен документ, чл. 151 от ГПК (отм.) приравнява частният документ, издаден от неграмотен, ако върху него вместо подпис има поставен отпечатък от десния му палец и подпис на двама свидетели. Правилото на чл. 151 от ГПК (отм.) обаче не създава доказателствена сила за изявленията в него, че са направени от споменатите по-горе лица само за неграмотните, макар че в него се говори само за неграмотност. Възможността, дадена с чл. 475, ал. 2 и чл. 485, ал. 2 от ГПК (отм.) за болния да прибегне до реда, предвиден в чл. 151 от ГПК (отм.), за да имат по отношение на него задължителна доказателствена сила изявленията, които се съдържат в нотариалния акт и заверките, дава основание това правило по аналогия да се приложи и при частните документи, когато участвуващите в него лица не могат да ги подпишат поради недъгавост и тогава, когато те са грамотни. Това произтича от обстоятелството, че с подписването на частния документ от едно или повече лица и поставянето върху него вместо подпис отпечатък от десния им палец, когато са неграмотни или поради недъгавост не могат да го подпишат в присъствието на двама свидетели, се цели да се създаде доказателство, че съдържанието на документа им е станало известно и че той има задължителна доказателствена сила за съда, че изявленията, които се съдържат в него, са направени от тези лица. В ТР № 61/03.05.1973 г. на ОСГК на ВС е споделено това разрешение, че не само неграмотни, но и недъгави, в това число и грамотни лица могат да съставят частни документи при спазване на формата, предвидена в чл. 151 от ГПК (отм.), макар и в този текст да се говори само за неграмотност. Там изрично е пояснено и че разпоредбата на чл. 151 от ГПК (отм.) има предвид частните документи, подписите на които не са с нотариална заверка, както и че ако в този текст се изисква да се постави отпечатък от пръст и като второ условие документът да се подпише от двама свидетели, то е, за да се удостовери участието на неграмотния или грамотния недъгав в издаването му и, на второ място, че му е известно съдържанието и е съгласен с него, тъй като приподписването от двама свидетели предполага, че документът е четен на същия, преди да го подпише чрез полагане на отпечатък. Разрешението е допълнено с това, че когато подписването чрез отпечатък става пред съд или нотариус, участието на свидетели е ненужно, тъй като в такъв случай удостоверяващата функция на същите спрямо факта на това действие и факта на узнаване на съдържанието се изпълнява от нотариуса, респективно съда.
От горното следва, че не е налице соченото от касаторите допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване по първия изведен от тях правен въпрос, по който има съдебна практика (двете цитирани тълкувателни решения на ВС) и обжалваното въззивно решение не е в противоречие с нея, като тази съдебна практика не се нуждае от промяна или осъвременяване поради изменения на обществените отношения или законодателни промени.
Няма основание за допускане на касационното обжалване и по втория изведен от касаторите правен въпрос, който е разрешен от въззивния съд в съответствие със задължителната практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, израз на която е и представеното от жалбоподателите решение № 621/13.07.2011 г. по гр. дело № 1195/2009 г. на І-во гр. отд. на ВКС. В него е прието следното: Наличието на физически недостатък сам по себе си не е достатъчно основание за приложението на разпоредбата на чл. 151 от ГПК (отм.). Под “недъгавост”по смисъла на чл. 475, ал. 2 от ГПК (отм.) следва да се има предвид такова физическо увреждане, вродено или придобито, в резултат на което лицето изобщо не може да положи подпис или не може да положи идентифицируем такъв. Тъй като подписът трябва да бъде положен саморъчно, това ще бъдат случаите на загуба на ръка или липсата на пръсти, водеща до загубване на хватателната способност на ръката; заболявания, в резултат на което лицето не може да извършва или да координира движенията на ръката и пр. В други случаи, когато болестното нарушение на двигателната способност на ръката не е пълно, в правомощията на нотариуса е да прецени дали се налага полагането на заместващ подписа отпечатък от палеца на лицето. Ако подписът не е четлив, но нотариусът установи, че увреденото лице и друг път си е служило с този подпис, за валидността на нотариалното удостоверяване не е необходимо да се прилага разпоредбата на чл. 151 от ГПК (отм.). Нечетливият подпис не е неидентифицируем, нито ниската степен на грамотност е равнозначна на неграмотност. В същия смисъл е и постановеното по реда на чл. 290 от ГПК, решение № 313/22.06.2011 г. по гр. дело № 1409/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. В него е прието следното: Недъгавостта като понятие е по-стар термин на инвалидността и представлява синоним на тази дума. Тя включва всякакъв вид заболявания, които имат за последица някакъв вид недъг, т.е. някакво трайно увреждане на здравето. Когато това увреждане е свързано с невъзможност да се положи подпис, като израз на волеизявление, законодателят е предвидил потвърждението на изразената воля да стане с отпечатък от десния палец. Това е свързано с уникалността на дактилоскопските линии, които правят всеки пръстов отпечатък строго индивидуален и представляват идентифициращ белег в много по-висока степен от идентифициращите белези на почерка и подписа. В случая изводите на въззивния съд, че макар продавачът (наследодателят на касаторите) да е бил грамотен, не е могъл да постави подпис под документа поради недъгавост, основани на категоричните показания на свидетелите-очевидци относно начина на поставяне на пръстовия отпечатък от него (придържайки дясната си ръка с лявата, тъй като горните му крайници видимо са треперели) и при липса на категоричност в експертните заключения по делото дали при наличните негови заболявания (най-вече паркинсоновата болест) той е бил в състояние и е могъл да постави знак или подпис с изписване на отделни букви, не са противоречие с така цитираната задължителна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК. Въззивният съд не е разрешил втория правен въпрос в противоречие и с представеното от жалбоподателите решение № 731/17.11.2009 г. по гр. дело № 2221/2008 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, което е постановено по реда на отменения ГПК от 1952 г. и не съставлява задължителна практика на ВКС. В него е прието, че в разгледания по това дело случай не са били налице предвидените в чл. 475, ал. 2, във вр. с чл. 485, ал. 2 от ГПК (отм.) условия за полагане на пръстов отпечатък, но при напълно различни от настоящото дело обстоятелства, а именно – от доказателствата по това друго дело не се е установило по несъмнен начин, че лицето, страдащо от диабет е било незрящо, а е било установено, че дори да е имало намаление на зрението, то е било в рамките на нормалното за възрастта и е било преодолимо чрез ползване на очила.
По горните съображения, касационното обжалване не следва да се допуска и по втория изведен от касаторите правен въпрос, тъй като и по отношение на него не са налице наведените от тях допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК.
Както вече беше посочено, по отношение на третия изведен от тях правен въпрос, жалбоподателите не сочат и не излагат съображения да е налице никое от допълнителните основания по т.т.1-3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, поради което същото не може да бъде допуснато и по този правен въпрос. В допълнение следва да се посочи, че последният не е и обсъждан в мотивите към обжалваното решение, а и е без значение за изхода на спора по делото, тъй като представеният по делото препис-извлечение от акт за смърт не е бил оспорен от касаторите в рамките на преклузивния срок по чл. 154, ал. 1 от ГПК (отм.) относно посочения час на смъртта на наследодателя-продавач, като пред първоинстанционния съд те са поддържали, че наследодателят е бил в състояние да положи подпис (откъдето произтича и изведения от тях втори правен въпрос в изложението към касационната им жалба), а едва пред въззивния съд за първи път са изложили евентуални твърдения по делото, че отпечатъкът бил положен върху процесния предварителен договор след смъртта на наследодателя, като са поискали спиране на въззивното производство, представяйки съдебно удостоверение, че са завели искова молба пред районния съд за установяване вписването на неверни данни в акта за смърт, но от удостоверението не става ясно кои са тези данни, именно поради което въззивният съд е намерил, че това друго дело няма да е от съществено значение за решаването на настоящото дело и е отказал спирането на това основание. При това положение, третият изведен от касаторите правен въпрос в случая не представлява и общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване.
В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице основанията за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Независимо от изхода на делото, на ищците не следва да се присъждат, претендираните от тях разноски за производството пред касационната съдебна инстанция, тъй като не се установява те да са направили такива разноски, включително за адвокатско възнаграждение. С представения в касационното производство, договор за правна защита и съдействие (лист 23 от делото) единствено е уговорено заплащане на адвокатско възнаграждение в размер 200 лв., но липсват доказателства то да е заплатено от ищците. Плащане на тази сума в брой не е отразено в договора, респ. – не е удостоверено с него (т.е. договорът няма характера на разписка за извършване на такова плащане на възнаграждението в брой), нито с друг документ, нито пък в договора е уговорено плащане на възнаграждението по банков път, респ. – не са представени и банкови документи, които да удостоверяват извършване и на такова плащане (в този смисъл са и т. 1 и мотивите към нея от ТР № 6/06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС).
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 255/16.07.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 147/2013 г. на Габровския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.