О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 353
С., 26.06.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение в закрито заседание на двадесет и първи юни две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ ПЕТЯ ХОРОЗОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова ч.т.дело № 1120 по описа за 2018 година и за да се произнесе, взе предвид следното.
Производството е oбразувано по съвместна частна жалба вх. № 4013 от 06.03.2018 г., подадена от П. И. Е. и Е. К. Е., имаща характер на : частна касационна жалба в частта, с която се обжалва определение № 543/13.02.2018 г. по ч.гр.д. № 130/2018 г. на Софийски апелативен съд, с която е оставена без уважение частната жалба на П. и Е. Е. против определение № 5694/13.11.2017 г. по т.д. № 95/2017 г. по описа на Благоевградски окръжен съд, с което са изпратени предявените от настоящите частни жалбоподатели насрещни и обратни искове против [фирма] и [фирма] по подсъдност на Благоевградски районен съд и на частна жалба срещу същото определение в частта, с която е оставена без разглеждане частната жалба на П. и Е. Е. за отмяна на мълчалив отказ на Благоевградски окръжен съд по т.д. № 95/2017 г. за спиране на производството по делото, както и в частта, с която е оставена без разглеждане частната жалба на П. и Е. Е. против определение № 6082/01.12.2017 г. по т.д. № 95/2017 г. на Благоевградски окръжен съд, с което е оставено без разглеждане като недопустимо възражението на настоящите частни жалбоподатели за прихващане и производството по тях е прекратено.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите в частната касационна жалба и прецени данните по делото, приема следното:
Частните касатори поддържат доводи за незаконосъобразност и очевидна неправилност на атакуваното определение с искане определението да бъде отменено и предявените от ответниците насрещни и обратни искове да бъдат допуснати за съвместно разглеждане с осъдителния иск, предмет на т.д. № 95/2017 г. на Благоевградски окръжен съд. При условията на евентуалност молят, ако разделянето на делата не подлежи на обжалване на основание чл. 121 от ГПК, исковете да бъдат изпратени за разглеждане от местно компетентния съд – Софийски районен съд, с оглед седалищата на ответниците – [фирма] и [фирма]. Молят още да бъде отменен мълчалив отказ на Благоевградски окръжен съд за спиране на производството по делото и да бъде постановено спиране до приключване с окончателен съдебен акт на производството по разделените насрещни искове.
Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежни страни, при спазване на предвидения в чл. 275, ал. 1 ГПК преклузивен срок и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, съгласно чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
За да постанови обжалваното определение, въззивният съд се е позовал на обстоятелството, че, съгласно чл. 211, ал. 1 от ГПК, когато по висящо гражданско дело съдът е сезиран с разглеждането на насрещни искове, той проверява родовата подсъдност на насрещните искове и възможността за прихващане или връзката на заявените насрещни права с тези по първоначалната искова молба. При предявяването на обратни искове, въпреки липсата на нарочна разпоредба за обратните искове, като тази по чл. 211, ал. 1 от ГПК, съдът следва да провери родовата подсъдност на исковете и дали подлежат на разглеждане по един и същ съдопроизводствен ред. Единствено по отношение на първоначално съединените искове – искове предявени с една искова молба, законодателят е предвидил изрична забрана за тяхното разделяне, ако е налице връзка между исковете /чл. 104, т. 6 и чл. 210, ал. 2 от ГПК/. Поради което въззивният съдебен състав е приел, че задължение за общо разглеждане на предявени насрещни и обратни искове, заедно с първоначалния иск, при връзка между делата, окръжният съд няма. Има такова право, по аргумент от чл. 270, ал.4 от ГПК, но не е длъжен да процедира по този начин. Изведен е извод за процесуална законосъобразност на определението, постановено при проверка на родовата подсъдност на посочените искове и съответно за липса на основания за неговата отмяна.
Въззивният съдебен състав е приел за неоснователно и евентуалното искане на ищците по насрещните и обратни искове, поддържано в частната жалба, ако исковете се гледат отделно от тези, предявени с първоначалната искова молба от [фирма], то те да бъдат изпратени за разглеждане на Софийски районен съд, съобразявайки, че Благоевградският окръжен съд, проверявайки родовата подсъдност на тези искове, не може служебно да провери и тяхната местна подсъдност и то определена разпоредбите на чл. 105 и чл. 108 от ГПК. Окръжният съд, приемайки че един иск не му е родово подсъден, може единствено да го изпрати за разглеждане на родово компетентния районен съд, но без да изменя местната подсъдност на предявените искове. Незаконосъобразно би било служебно съдът да определя местно компетентен съд, при условие че местната подсъдност се определя от общите разпоредби на чл. 105 и 108 от ГПК.
В изложение на основанията за допускане до касация по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК частните касатори поставят следните единадесет въпроса:
1. Предявяването на насрещен или инцидентен установителен иск с писмения отговор на ответника по чл. 131 от ГПК, депозирайки ги пред съда по висящото производство с искане за съвместно разглеждане на предявения от ищеца иск, предмет на първоначалното дело, с предявените от ответника на основание чл. 211 и чл. 212 от ГПК насрещни осъдителни и инциденти установителни искове, представлява ли действие, с което ответникът е упражнил правото си на избор на местна подсъдност по чл. 108, ал. 1, респ. по чл. 113 или по чл. 116 от ГПК във връзка с предявените от него насрещни и инцидентни установителни искове?
2. Фактьт, че ответникът е депозирал с писмения отговор по чл.131 от ГПК пред решаващия състав по основното дело насрещен или инцидентен установителен иск равнозначен ли е на изрично депозирано заявление на ищеца по предявените от него насрещни и инциденти искове същите да се разглеждат от съда, пред който са депозирани, в качеството му на съд по местонахождението на клона на банката, с който ищецът се намира в преки отношения на основание чл. 108, ал. 1, изр. 2 ГПК, когато е налице съвпадение между решаващия състав по основното дело и местно компетентния съд по местонахождението на клона и следва ли волята на ищеца, че осъществява изборна местна подсъдност да бъде изрично заявена или тя се подразбира от конклудентните му действия, чрез които е избрал местно компетентен съд посредством предявяване на насрещен или установителен иск едновременно с подаването на писмения отговор и пред един и същи съд?
3. Фактьт, че ответникът е депозирал с писмения отговор по чл. 131 от ГПК пред решаващия състав по основното дело насрещен или инцидентен установителен иск равнозначен ли е на изрично депозирано заявление на ищеца по предявените насрещни и инциденти искове същите да се разглеждат от съда, пред който са депозирани, в качеството му на съд по постоянния или настоящия адрес на ищеца – потребител на основание чл. 113 от ГПК, когато е налице съвпадение между решаващия състав по основното дело и местно компетентния съд по постоянен/настоящ адрес и следва ли волята на ищеца, че осъществява избор на местна подсъдност да бъде изрично заявена или тя се подразбира от конклудентните му действия, чрез които е избрал местно компетентен съд посредством предявяване на насрещен или инцидентен установителен иск едновременно с подаването на писмения отговор и пред един и същи съд?
4. При предявяване на насрещен или установителен иск по чл. 211 и чл. 212 от ГПК в случаите, когато съдът постанови определение за тяхното отделяне в самостоятелно производство, решаващият състав длъжен ли е наред с проверката на родовата подсъдност на тези искове да извърши служебна проверка и на тяхната местна подсъдност, като препрати делото за разглеждане и решаване както на родово, но така и на местно компетентния съд, определен съобразно правилата за местна подсъдност по чл. 105 и чл. 108 от ГПК и в частност правилото за подсъдност на исковете на съда по седалището и адреса на управление на ответника по чл. 108 от ГПК или при отделяне на предявените насрещни и инциденти установителни искове в самостоятелно производство решаващият състав извършва служебна проверка единствено на родовата подсъдност, като препраща делото по компетентност на съответния родово компетентен съд?
5. Подлежи ли на инстанционен контрол като акт, който прекратява производството по предявеното възражение, на основание чл. 274, ал. 1, т. 1 от ГПК определение, с което е оставено без разглеждане предявено процесуално възражение за прихващане, като делото е прекратено досежно така предявеното възражение?
6. Подлежи ли на инстанционен контрол акт на съда, с който се отказва спиране на производството по делото на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК, въпреки наличието на предпоставките за спиране?
7. Длъжен ли е решаващият съд при постановяване на определение, с което не приема за съвместно разглеждане предявените с писмения отговор на исковата молба насрещни и инциденти установителни искове за вземания, за които е предявено възражение за прихващане, да постанови едновременно с отделянето в самостоятелно производство на преюдициалните искове и спиране на производството по обусловеното дело на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК?
8. Съставлява ли нарушение на чл. 229, ал. 1 от ГПК такова процесуално поведение на решаващия състав, с което той демонстрира с конклудентни действия отказа си за спиране на производството, в тава число посредством постановяване на определение по насрочване на делото в открито съдебно заседание, въпреки изрично депозирано искане за спиране на производството на основание чл. 229, ал. 1 ат ГПК?
9. Какъв е характерът на определението, с което е отказано спиране на производството на основание чл. 229, ал. 1 от ГПК и в частност на основание чл. 229, чл. 1, т. 4 от ГПК и дали същото подлежи на инстанционен контрол на основание чл. 274, ал. 1, т. 1 от ГПК?
10. Длъжен ли е решаващият състав на първоинстанционния съд да приеме за съвместно разглеждане с главния иск, предмет на делото, своевременно предявените насрещни и инцидентни установителни искове, поради връзката между същите, доколкото предявените инцидентни установителни искове за нищожност на клаузи от процесния договор за кредит касаят валидността на договорното основание, на което се основава претенцията по главния осъдителен иск, предмет на делото?
11. Длъжен ли е решаващият състав на първоинстанционния съд да приеме за съвместно разглеждане с главния осъдителен иск, предмет на делото, поч иващ на договорно основание, своевременно предявеното възражение за прихващане, поради връзка между същите?
Частните касатори считат, че е налице основание за допускане до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК – въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, както и че е налице и основанието за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК.
Така формулираните въпроси в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК от първи до четвърти, включително, са относими към приложимостта на процесуалните правила по чл. 113 и чл. 116 ГПК при предявени насрещен и инцидентен установителен иск. При тях е налице последващо обективно кумулативно съединяване на искове и преценката дали да ги приеме или не за съвместно разглеждане е предоставена изцяло на съда. В тази насока е както процесуалната теория, така и съдебната практика, която не се нуждае от промяна. Като неустановен следва да се приеме поддържания допълнителен селективен критерий по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Съгласно т.4 от Тълкувателно решение №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, респ. определение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й, с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Посочените кумулативни предпоставки не са доказани, поради което липсва основание за достъп до касация по посочените четири въпроса.
Поставеният от частните касатори въпрос № 10 е релевантен към правилността на обжалваното определение, тъй като предполага преценка за законосъобразност на извода на окръжния съд. Такава преценка обаче е недопустима в производството по селекция на касационните жалби, в какъвто смисъл е и Тълкувателно решение №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
С оглед изложеното Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение счита, че не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане до касация.
Неоснователно е и искането за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК. Очевидната неправилност, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване със ЗИДГПК – ДВ бр. 86/2017 г., не е тъждествена с неправилността по чл. 281, т. 3 ГПК. За да е очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, въззивният акт трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на преценка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд. Особено тежък порок би бил налице, когато въззивният съд е постановил акта си въз основа на отменен закон, или в явно противоречие със приложим закон, или е допуснато грубо нарушение на правилата на формалната логика. Това самостоятелно основание за достъп до касация не се припокрива с твърдяните процесуалноправни и/или материалноправни пороци на въззивния съдебен акт, поради което и основаването му на такива пороци е недопустимо.
По отношение на жалбата, с характер на частна жалба, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение приема следното:
Частната жалба е процесуално допустима, тъй като има за предмет определение на апелативен съд по чл.274, ал.2, вр. с ал.1, т.1 ГПК, подадена от надлежни страни, при спазване на преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК.
В частната жалба се поддържат доводи за неправилност на определението, с искане за неговата отмяна. Твърди се, че първоинстанционното определение, предмет на въззивното производство, прегражда развитието на производството по разглеждане на възражението за прихващане, което би следвало да обоснове извод за допустимост на частната въззивна жалба. Въпросите от № 5 до № 9 от изложението, относими към частната жалба, не следва да се преценяват, тъй като в тази част ВКС е сезиран с частна жалба и се произнася по реда на чл.274, ал.2, а не по реда на чл.274, ал.3 ГПК.
За да постанови атакуваното определение, съдебният състав на Софийски апелативен съд е приел, че частната жалба, с която е сезиран, е насочена срещу неподлежащо на самостоятелно обжалване определение на Благоевградски окръжен съд, с което не е прието възражение за прихващане. Този извод е мотивиран както със законодателно очертания обхват на подлежащите на обжалване с частна жалба определения, така и с правната същност на възражението за прихващане като защитно средство и свързаните с него процесуални действия на съда.
Определението е правилно. Въззивният съдебен състав е зачел характера на възражението за прихващане, като процесуално средство за защита по същество от страна на ответника. Изрично постановен от съда отказ за приемане за съвмество разглеждане във висящия процес на възражението на ответника за прихващане не води до преграждане на възможността за развитие на този процес, нито препятства правото за предявяване в отделен процес на самостоятелен осъдителен иск. Независимо от очертаните в чл. 298, ал. 4 ГПК обективни предели на силата на пресъдено нещо, вкл. и по отношение на разрешените с решението възражения за прихващане, законодателят не е предвидил възможност за инстанционен контрол при постановен /със самостоятелен процесуален съдебен акт/ изричен отказ на съда да приеме за разглеждане възражение за прихващане. В случай, че първоинстанционният съд незаконосъобразно е отказал да разгледа и да се произнесе по надлежно въведено възражение за прихващане, това процесуално нарушение може да бъде отстранено във въззивното производство. При постановяване на обжалваното определение в тази част, съдебният състав на Софийски апелативен съд е извел правилен извод, съответстващ на практиката на ВКС и на доктрината, поради което то следва да бъде потвърдено.
По отношение на частната жалба срещу въззивното определение, с което е прието за недопустимо атакуването на мълчалив отказ на съда да постанови спиране, на основание чл.229, ал.1, т.4 ГПК, на производството по делото, настоящият състав намира, че позоваването на константна съдебна практика, относима към обективиран в съдебен акт отказ на съда да уважи такова искане и проверката за законосъобразност на такъв отказ, която се реализира при обжалване на съдебния акт по същество, е изцяло ирелевантно към настоящия казус. В тази част съображенията на въззивната инстанция са съобразени изцяло с процесуалния закон и липсва основание за отмяна на атакуваното определение.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА определение № 543/13.02.2018 г., постановено по ч.гр.д. № 130/2018 г. по описа на Софийски апелативен съд, в частта, с която е оставена без разглеждане съвместната частна жалба на П. и Е. Е. против определение № 6082/01.12.2017 г., постановено по т.д. № 95/2017 г. по описа на Благоевградски окръжен съд.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 543/13.02.2018 г., постановено по ч.гр.д. № 130/2018 г. по описа на Софийски апелативен съд, в частта, с която е оставена без уважение съвместната частна жалба на П. и Е. Е. против определение № 5694/13.11.2017 г., постановено по т.д. № 95/2017 г. по описа на Благоевградски окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.