2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 358
гр. София, 29.03.2017 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на девети март през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 4275 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника по делото Ц. Н. Б. срещу решение № 1049/22.05.2016 г., постановено по въззивно гр. дело № 871/2016 г. на Софийския апелативен съд (САС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено решение № 6481/23.09.2015 г. по гр. дело № 11620/2014 г. на Софийския градски съд (СГС), жалбоподателят е осъден да заплати на В. С. Д., на основание чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, сумата 45 000 E. – заемна сума, предоставена на касатора-ответник по договор за заем от 20.08.2009 г., сключен между последния и наследодателя на ищеца – В. П. Д., ведно със законната лихва, считано от 31.07.2014 г.; в тежест на жалбоподателя са възложени и разноски по делото.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
Ответникът по касационната жалба – ищецът В. С. Д. не е подал отговор на жалбата в срока за това.
В изложението на жалбоподателя по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните два процесуалноправни въпроса: 1) съставлява ли процесуално нарушение едностранното и непълно обсъждане на събрани по делото доказателства, които са релевантни за спора, и наведените въз основа на тях доводи при постановяване на решението; и 2) настъпва ли преклузията по чл. 266, ал. 1 от ГПК за поискани едва с въззивната жалба доказателства, поради това, че с оглед допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения е била пропусната възможността за своевременното им събиране – чл. 266, ал. 3 от ГПК. Жалбоподателят сочи допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че тези въпроси са решени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. В тази връзка касаторът сочи тълкувателно решение (ТР) № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и множество решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 от ГПК и по реда на отменения ГПК, но не излага съображения за твърдяното от него противоречие, а вместо това преповтаря оплакванията си за неправилност на обжалваното въззивно решение, изложени в касационната му жалба.
Настоящият съдебен състав намира, че няма основание за допускане на касационното обжалване.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че сключването на процесния договор за заем от 20.08.2009 г. и предаването на договорената заемна парична сума по него са установени по делото чрез пълно и главно доказване от ищеца – наследник на заемодателя, а и не се оспорват от ответника-заемател. Приел е и че спорът между страните е съсредоточен досежно обстоятелството по връщането на предоставения паричен заем, както и че тежестта да установи това обстоятелство съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК, чрез пълно и главно доказване, е на касатора-ответник, който не е ангажирал каквито и да било доказателства за осъществяването му. Последният решаващ извод по делото е мотивиран от апелативния съд със следните съображения: Представеният към отговора на исковата молба, незаверен препис от разписка от 12.09.2009 г. за връщане на процесния заем от ответника на заемодателя не съставлява годно доказателствено средство по смисъла на ГПК, щом отсъства изискуемата от чл. 183 от ГПК заверка за съответствие на преписа с оригинала на документа; поради това незавереният препис не е приет като доказателство в процеса. В течение на цялото първоинстанционно производство касаторът-ответник е поддържал, че не може да представи оригинала на разписката от 12.09.2009 г. и поради това да завери съобразно чл. 183 от ГПК преписа от същата, тъй като неговият оригинал е откраднат на 23.07.2014 г., когато е открадната чанта с документи от личния му автомобил. За удостоверяване на кражбата по делото е представено удостоверение вх. № 29288/ 2014 г. на МВР-СДВР-I-во РУП, което не се ползва с материална доказателствена сила досежно този факт и досежно кражбата на самата разписка от 12.09.2009 г., тъй като посоченото в текста на удостоверението е по данни на самия жалбоподател-ответник, заявени пред компетентния орган, изявлението на който относно кражбата на документите не е удостоверително. Предвид това, апелативният съд е споделил становището на първоинстанционния съд, който е оставил без уважение искането на ответника за допускане на гласни доказателства за връщането на процесната заемна сума, като недопустимо съгласно чл. 164, ал. 1, т. 4 от ГПК, при неустановени обстоятелства по смисъла на чл. 165, ал. 1 от ГПК – изгубване или унищожаване на документа не по вина на страната (напр. чрез кражба). Въззивният съд е установил и че едва на следващия ден след приключването на 18.06.2015 г. на съдебното дирене и пледоарията на страните по същество пред първата инстанция – на 19.06.2015 г. ответникът е предоставил оригинала на разписката от 12.09.2009 г. пред нотариус за изготвяне на официално заверен препис, който нотариално заверен препис е представил пред СГС с писмените си бележки на 23.06.2015 г. – дни след приключването на съдебното дирене. САС е споделил напълно и правните изводи на първоинстанционният съд, че по отношение на този официално заверен препис от разписката е настъпила преклузия по смисъла на чл. 146, ал. 3, изр. последно от ГПК – касаторът-ответник не е посочил, нито е установил обстоятелства по смисъла на чл. 147, вр. с чл. 131, ал. 3 от ГПК, за да може да бъде направен извод, че нотариално завереният препис е новооткрито доказателство както до приключването на съдебното дирене пред първата инстанция, така и по смисъла на чл. 266, ал. 2, т. 1 от ГПК. Въззивния съд е намерил, че този официално заверен препис не може да бъде приет и ценен като писмено доказателство и в хипотезата на чл. 266, ал. 3 от ГПК, тъй като самият жалбоподател-ответник в проведеното на 22.04.2016 г. открито съдебно заседание пред апелативната съдебна инстанция е заявил, че е разполагал с оригинала на разписката от 12.09.2009 г. преди съдебното заседание от 18.06.2015 г., в което първоинстанционният съд е обявил съдебното дирене за приключено и е дал ход на устните състезания. САС е приел, че това признание означава, че поради собственото си виновно поведение, ответникът не е представил оригинала или официално заверен препис от процесната разписка преди приключване на съдебното дирене пред СГС, въпреки че е могъл да стори това, давана му е такава възможност, но той изрично е заявил, че не може да стори това. С оглед на това апелативният съд е намерил и че не са осъществени нито хипотезата на чл. 266, ал. 2, т. 1 от ГПК, нито хипотезата на чл. 266, ал. 3, вр. с чл. 147, т. 1 от ГПК, поради което представеният нотариално заверен препис с писмените бележки пред СГС и оригинала на разписката пред САС, е недопустимо да бъдат приети от въззивния съд, тъй като страната е могла да ги посочи и представи своевременно пред първата съдебна инстанция, съгласно чл. 266, ал. 1 от ГПК, но не е сторила това по своя вина, т. е. те не притежават характеристиките на новооткрито доказателство. Също предвид признанието на ответника, че е разполагал с оригинала на разписката за погасяване на процесния заем преди приключването на съдебното дирене пред първоинстанционния съд, въззивният съд е намерил за безпредметно и допускането на поисканите с въззивната жалба гласни доказателства за установяване кога е намерен оригинала на разписката и била ли е тя във владение на ответника до представянето ? с писмените бележки пред СГС – в хипотезата на чл. 266, ал. 2, т. 1 от ГПК. САС е споделил и изводите на първата инстанция, че съгласно нормите на чл. 146, ал. 3, изр. последно, вр. с чл. 147 от ГПК е настъпила преклузия за приемане на заверения препис от разписката от 12.09.2009 г., която преклузия не би била налице, ако ответникът бе установил извинителна причина за несвоевременното представяне на писменото доказателство.
Видно от така изложените мотиви към обжалваното въззивно решение, и двата процесуалноправни въпроса, формулирани от касатора, не са обуславящи правните изводи на въззивния съд по правния спор по делото, поради което и не съставляват общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване – в този смисъл са и задължителните указания и разясненията, дадени с т. 1 и мотивите към нея от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Първият процесуалноправен въпрос (освен, че е напълно неясен в последната му част – „…и наведените въз основа на тях доводи при постановяване на решението“) изобщо не е обсъждан и не е бил (и не би могъл да бъде) предмет на обсъждане в мотивите към въззивното решение, тъй като с въззивната си жалба касаторът не е правил оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, каквото е посоченото във въпроса – „едностранно и непълно обсъждане на събрани по делото доказателства, които са релевантни за спора“. Такова оплакване за неправилност се прави в касационната му жалба (преповторено и в изложението към нея) – по отношение на въззивното решение, но както е разяснено – също в мотивите към т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, общите основания (правните въпроси) по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване са различни от касационните основания (основанията за касационно обжалване) по чл. 281, т. 3 от ГПК. По тези оплаквания за неправилност на въззивното решение ВКС не може (недопустимо е) да се произнася с определението си по чл. 288 от ГПК, а може да се произнесе по тях едва с решението си по чл. 290 от ГПК, но само ако касационното обжалване вече е допуснато, респ. – ако са налице общи и допълнителни основания за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Вторият процесуалноправен въпрос по приложението на чл. 266 от ГПК също изхожда изцяло от тезата на жалбоподателя, поддържана във въззивната и касационната му жалба и изложението към последната, че първоинстанционният съд е допуснал процесуално нарушение, като не е приел като годни доказателства по делото, както представения с отговора на исковата молба, незаверен препис от процесната разписка от 12.09.2009 г. (открадната от него – според твърденията му), така и представения с писмените му бележки след приключването на съдебното дирене, нотариално заверен препис от нея. Видно от цитираните по-горе мотиви към обжалваното въззивно решение, апелативният съд е достигнало до напълно противоположния извод спрямо постановката на този процесуалноправен въпрос, а именно – до извода, че първоинстанционният съд не е допуснал такова процесуално нарушение по смисъла на чл. 266, ал. 3 от ГПК, каквото се сочи във въпроса. Както неведнъж е изтъквано в определения на ВКС по чл. 288 от ГПК (също с оглед разясненията, дадени с мотивите към т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС), несъгласието на касатора с правните изводи на въззивния съд, включително когато е формулирано като правен въпрос в изложението му, също не съставлява основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, тъй като то е преформулирано оплакване за неправилност на въззивното решение, т.е. – касационно основание по чл. 281, т. 3 от ГПК.
Отделно от горното, както вече беше посочено, в изложението към касационната жалба само се твърди, но не е обосновано и посочено каквото и да било конкретно противоречие между обжалваното въззивно решение и множеството посочени от касатора решения на ВКС, повечето от които са и неотносими както към формулираните от самия него процесуалноправни въпроси, така и към правните изводи в мотивите към обжалваното решение на САС. Наред с това, приетото от въззивния съд относно приложението на чл. 266 от ГПК в случая, е в пълно съответствие с приетото в посочените от самия касатор – ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 556/10.01.2011 г. по гр. дело № 1019/2009 г. на II-ро гр. отд. на ВКС, решение № 155/08.05.2013 г. по гр. дело № 1152/2012 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 328/15.05.2014 г. по гр. дело № 805/2012 г. на IV-то гр. отд. на ВКС. В последното, което е най-изчерпателно, е разяснено следното: „При действието на ГПК от 2007 г., във въззивното производство е възможно посочването и събирането не на всички допустими, относими и необходими доказателствени средства, а само на тези, които, въпреки проявената добросъвестност от страната не са събрани от първата инстанция. Това са новооткритите, нововъзникналите доказателства за твърдяни обстоятелства, както и всички допустими и необходими доказателства за установяване на новооткрити и нововъзникнали релевантни факти и обстоятелства, също и непосочените и несъбрани доказателства поради допуснато нарушение на съдопроизводствените правила от първата инстанция. Възможностите за посочване, допускане и събиране на посочените доказателства са в зависимост от стадия на развитие на въззивното производство. До срока за подаване на въззивна жалба за въззивника, съответно до срока за отговор на въззивната жалба за въззиваемата страна е допустимо да се сочат, допускат и събират всички допустими и необходими, които се отнасят за обстоятелствата, настъпили след приключването на съдебното дирене в първата инстанция до подаването на въззивната жалба или отговора, както и за обстоятелства, които макар и да са се осъществили по-рано, са открити в същия период – новооткритите обстоятелства. Следва преди това, да са установени причините, които са попречили да бъдат посочени своевременно новооткритите факти с правно значение и съдът да приеме, че страната е добросъвестна и е положила дължимата грижа при водене на делото. В посочения срок е допустимо събиране на допустимите, относими и необходими доказателства, с които страните са се сдобили след приключването на съдебното дирене в първата инстанция до подаването на въззивната жалба или отговора – новооткрити и съответно всички доказателства за проверка на така допуснатите. Относно допускането на новооткритите доказателства също има изискване, преди това, страната да установи причините, които са попречили да бъдат посочени своевременно. В същия срок е допустимо събиране на доказателства, които не са били посочени, съответно представени от страните, както и посочените, но недопуснати в резултат на процесуални нарушения, допуснати от първата инстанция. Ако страната е пропуснала да заяви обстоятелство или да посочи доказателство поради собственото си поведение, тя не може да поправи собственото си бездействие във въззивното производство. След срока за подаване на въззивна жалба и отговор на въззивната жалба, до приключване на последното съдебно заседание, но не по-късно от даване ход на устните прения, страните могат да твърдят нови обстоятелства и да сочат и представят нови доказателства, само, ако не са могли да ги узнаят, посочат и представят в този период. Ограничението е и до въззиваемия. Страните могат да твърдят обстоятелства, които са възникнали след подаването на жалбата или след изтичането на срока за отговор, както и да сочат и представят доказателства за тях. Такова е разрешението и, когато изискуемостта настъпва във въззивното производство. От подаване на въззивната жалба, до даване ход на устните състезания, страните могат да сочат и представят доказателства, които имат отношение за валидността на първоинстанционното решение, за допустимостта му в обжалваната част, за допустимостта само на въззивното производство, за правилността на обжалваното решение, когато това следва от разпореденото в закон с оглед вида или характера на заявеното искане, (напр. искове за поставяне под запрещение, защита интереса на деца и пр.)“. Нищо различно не е прието от апелативния съд в мотивите към обжалваното по настоящото дело въззивно решение.
Предвид изложеното, касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1049/22.05.2016 г., постановено по въззивно гр. дело № 871/2016 г. на Софийския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.