О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 36
София, 08.01.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на десети октомври две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 4432/2013 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ТП на НОИ [населено място], подадена чрез юрисконсулт Ц., срещу въззивно решение №135 от 25.03.2013г. на Врачански ОС, постановено по в.гр.д.№ 160/2013год. С това решение след отмяна на решение №50 от 22.01.2013г., постановено по гр.д. № 4068 по описа за 2012г. на РС – [населено място], са уважени предявените от Г. И. В. против ТП на НОИ [населено място] искове с правно основание чл.344 ал.1 т.1 и т.2 КТ и е отменена Заповед № 64/13.09.2012 год., с която е прекратено трудовото правоотношение на основание на основание чл. 71, ал.1 от КТ; възстановена е ищцата на заеманата преди уволнението длъжност „специалист“, сектор „ПОВН“, отдел „КПК“ към Районно управление „Социално осигуряване“ [населено място]; обявена е за недействителна клаузата „срок за изпитване“, включена към допълнително споразумение №141/30.07.2012 год. към трудов договор №01/06.02.1998 год.; осъден е ответникът да заплати на ищцата деловодни разноски в размер 620лв., а по сметка на съда – държавна такса 150лв.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на решението, нарушение на материалния закон и съществено нарушение на процесуалните правила – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК.Искането е за отмяна на решението и отхвърляне на исковете изцяло.
В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа , че съдът се е произнесъл по въпроса “допустимо ли е със споразумение между страните, сключено в рамките на трудов договор, да се преуредят отношенията така, че да бъде включена клауза със срок за изпитване за новата длъжност, различна от тази, която служителят е заемал преди изменението на трудовия договор”. Основанията по чл.280 ал.1 т.1 , т.2 и т.3 ГПК се поддържат с оглед твърдението, че според касатора по този въпрос съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, както и поради това, че произнасянето на ВКС по този въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Наличието на основанието по чл.280 ГПК се обосновава от касатора с оплакването, че вследствие неправилен анализ на доказателствата и неправилно приложение на закона съдът е достигнал до неправилен и необоснован извод, че в случая с допълнителното споразумение ищцата не е назначена на нова длъжност тъй като няма промяна в трудовите й задължения. Според касатора съдът не е съобразил, че има промяна в трудовите задължения на ищцата за заеманите длъжности преди и след подписване на споразумението , превратно е тълкувал доказателствата и поради това е обосновал неправилен извод, че клаузата срок за изпитване е недействителна. Позовава се на съдебни актове на ВКС постановени по реда на чл.290 ГПК, от обхвата на задължителната за съдилищата практика, в които е прието, че след като в допълнително споразумение към трудовия договор е постигнато изрично съгласие на страните за заемането на нова длъжност, различна от тази по първоначалния трудов договор, няма пречка страните да договорят срок за изпитване за тази нова длъжност, което не е в нарушение на чл. 70, ал. 5 КТ.
Ответната страна взема становище, че не са налице основанията за допускане касационно обжалване на въззивното решение, както и за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд , поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК, но не са налице сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т.1, т.2 и т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване.
Съображенията за това са следните:
За да уважи исковете въззивният съд е приел, че страните са били в трудово правоотношение по силата на договор № 01/06.02.1998 година, като ищцата е заемала длъжността „инспектор“; че видно от приложеното по делото копие от трудова книжка, същата е преназначена на 25.06.2012 год. на длъжността „специалист“ в сектор „ПОВН“, а с допълнително споразумение №141/30.07.2012 год. към основния трудов договор, отново е преназначена на длъжност „специалист“ сектор „ПОВН“, като в споразумението е включена клауза със срок за изпитване – чл. 70, ал.1 от КТ, считано от 01.08.2012 год. Приел е, че за да възникне валиден договор с клауза „срок за изпитване“, е необходимо работникът да е назначен за първи път на работа при работодателя, или при съществуващо вече между страните правоотношение, същото да бъде изменено по реда на чл. 119 от КТ, като следва да е променена, съществено трудовата функция на работника; че в процесния случай с оглед представените по делото писмени доказателства – копие от трудова книжка, допълнително споразумение към трудов договор и събраните такива от първата инстанция , се установява, че на 25.06.2012 год. е променена длъжността на ищцата от „инспектор“ в „специалист“ в сектор „ПОВН“, както и,че на 01.08.2012 год. с допълнителното споразумение тя е преназначена от длъжност „специалист“ на длъжност отново „специалист“ в същия сектор към РУ „Социално осигуряване“ [населено място]. Съдът е посочил също, че работодателят е този, който е следвало да докаже, че длъжността „специалист“ , която заема ищцата след 01.08.2012 год., е нова, различна в сравнение с тази длъжност „специалист“, заемана до подписване на допълнителното споразумение от 30.07.2012г., но не е сторил това в процеса. Съобразно изложеното е обосновал извод, че допълнителното споразумение от 30.07.2012г. към основния трудов договор,е сключено за една и съща длъжност, при което уговорката за срок на изпитване се явява недействителна.В допълнение е посочил и това, че с оглед данните от трудовото досие на ищцата няма съществено различие и между длъжностите “инспектор” и “специалист” заемани съответно от ищцата по първоначалния трудов договор и по допълнителното споразумение, поради което и е обосновал извод, че е налице промяна единствено в наименованието на длъжността. Според въззивната инстанция промяната в наименованието на заеманата от ищцата длъжност от „инспектор“ в „специалист“ е свързана единствено с промените, настъпили в дейността на НОИ, в сила от 01.07.2012г., като такава промяна не е основание за включване в трудовия договор на клауза със срок за изпитване.
При тези мотиви на въззивния съд не са налице сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т.1, т.2 и т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните :
Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, да бъде формулиран конкретно в контекста на решаващите изводи на съда, които пряко обуславят изхода на спора.
В случая въпросът на касатора е включен в предмета на спора и е обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело, но не са налице специфичните предпоставки за достъп до касация. Това е така защото наличието на противоречива практика по правен въпрос не винаги е основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.2 ГПК. Възможно е по прилагането на определена правна норма да съществува противоречива съдебна практика, която обаче е уеднаквена чрез постановяване на тълкувателно решение или решение по чл.290 или по чл.291 ГПК. Когато обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с уеднаквената вече практика, то не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, независимо от наличието на влезли в сила съдебни решения, даващи противоречиво разрешение на същия правен въпрос. В случая касаторът дори не се е позовал на казуална практика, в която този въпрос да е разрешаван противоречиво, а само формално е посочил това основание. Следва да се има предвид, че не е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК и в случаите, когато касаторът не е представил доказателства за наличието й – влезли в сила съдебни актове, в които са формирани противоречиви изводи по въпросите, имащи значение за възприетия краен резултат по спора в обжалвания съдебен акт на въззивния съд.
Не е налице и основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. В случая даденото от въззивния съд правно разрешение на въпроса не е в противоречие с правното разрешение, дадено от ВКС с приложените към изложението съдебни актове – решение №344 от 29.11.2011г. на ВКС, ІІІ ГО, по дело № 1407/2010г., и решение № 765 от 11.01.2011г. на ВКС, ІІІ ГО, постановено по гр.д.№228/2010г. Крайният резултат е различен, но тази разлика е обусловена от конкретиката на спора и приетите за установени от съда факти. Следва да се съобрази и това, че в процесния случай касаторът поставя въпроса си в контекста на поддържаното от него оплакване за неправилност и необоснованост на решението поради превратно тълкуване на доказателствата. Тези оплаквания не подлежат на преценка в стадия на селектиране на касационните жалби, а само в случай, че решението бъде допуснато до касационен контрол.
Не е налице и последното поддържано от касатора основание – това по чл.280 т.3 ГПК. Същото е налице, когато разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за промяна в създадената съдебна практика, и то, когато тази промяна се налага поради неточното тълкуване на дадена правна норма, довело до тази практика; или когато се налага осъвременяване на съдебната практика поради настъпило изменение в законодателството и обществените условия. Касаторът не е обосновал такива предпоставки, а и те не са налице в случая.
В обобщение не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Предвид изхода на делото разноски за касатора не се следват, а ответникът по касационната жалба не е претендирал присъждането на такива.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №135 от 25.03.2013г. на Врачански ОС, постановено по в.гр.д.№ 160/2013год.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: