О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 362
гр. София, 10.07.2019 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, I отделение, в закрито заседание на осми май през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева
ЧЛЕНОВЕ: Вероника Николова
Кристияна Генковска
при секретаря ……………, след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д. № 2631 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Импала холдинг” ООД (с предишно наименование „План ББ 2014”), гр. София срещу решение № 158/25.05.2018г., постановено по т.д.№ 146/2018г. от Пловдивския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 6/03.01.2018г. по т.д.№ 441/2016г. на Пловдивския окръжен съд за отхвърляне на иска с правно основание чл.92 ЗЗД, предявен от касатора против В. К. Г., гр. Пловдив за заплащане на сумата от 15000 евро, част от обща претенция в размер на 1000000 евро, представляваща неустойка за неизпълнение на задължение за въздържане от конкурентна дейност по предварителен договор от 23.07.2014г.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно, а допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1, т.3 и ал.2, предл.3 ГПК.
Ответникът оспорва жалбата. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че предявеният иск с правно основание чл.92 ЗЗД се основава на уговорена в чл.17 от предварителен договор от 23.07.2014г. неустойка за неизпълнение на задължение на ответника да извършва конкурентна дейност. Твърдението на ищеца – настоящ касатор е, че през 2014г. и 2015г. са учредени „Лидер Агро Ф.” ЕООД с едноличен собственик на капитала С. Ц. С. и „Златно Б.” ЕООД с едноличен собственик на капитала В. В. К., които са свързани лица с ответника, като „Златно Б.” ЕООД използва марките „Златна царица” и „Б.” за означаваните от него тестени продукти – кори за баница и други, а „Лидер Агро Ф.” ЕООД го подпомага с осигуряване и ползване на оборудване и производствена база. Тези дейност била конкурентна спрямо „Б. България” АД, едно от дружествата, които използвали марките „Б.”, „За цялата фамилия” и „Тракийски кори”, като ищецът счита, че ответникът В. К. Г. не е изпълнил задължението да не извършва конкурентна дейност и дължи уговорената в договора от 23.07.2014г. неустойка.
Въззивният съд е изложил съображения, че страни по предварителния договор от 23.07.2014г. са „Ескалер 2” АД – продавач, „План ББ 2014” ООД – купувач, Д. В. – страна 1, Ж. В. В. – страна 2 и В. К. Г. – страна 3. С договора е уговорено продавачът, след като придобие правото на собственост върху описаните в 15 пункта дялове и акции, да ги продаде и прехвърли на купувача при посочени условия и срокове. Съгласно клаузата на 17 от договора продавачът „Ескалер 2” АД се е задължил да не осъществява конкурентна дейност наред със свързаните с него лица, подробно изброени в договора.
Спорният между страните по делото въпрос е бил дали като продавач по сделката следва да се счита и ответникът по иска В. Г. и съответно поето ли е от него задължение да не извършва конкурентна дейност. След обсъждане на събраните по делото доказателства съставът на апелативния съд е приел, че тримата съдружници (страна 1, страна 2 и страна 3) по предварителния договор се съгласили единият от тях да прехвърли на другите двама общите дялове и акции, като в хода на преговорите се създали две нови дружества – „Ескалер 2” АД и „План ББ 2014” ООД, чрез които да се опосреди прехвърлянето. „Ескалер 2” АД се задължило да придобие собствеността и след това да я прехвърли на „План ББ 2014” ООД, като се стигнало до сключването на договора от 23.07.2014г. В първоначалните проекти за предварителни договори ответникът фигурирал като продавач и имало клауза за неустойка, дължима при извършване на конкуретна дейност, но в хода на преговорите договарящите са променили условията и в сключения на 23.07.2014г. договор забраната за конкурентна дейност и неустойката са уговорени като задължения на продавача – „Ескалер 2” АД, а не на ответника. По същия договор ответникът е поел други конкретни задължения, описани и от въззивния съд, като изпълнението им е обезпечено с неустойки, както и Г. е поел солидарна отговорност за обезщетяване на вредите при неизпълнение на определени задължения заедно с продавача. Такива задължения и отговорност за неизпълнението им са поети и от останалите страни, поради което въззивният съд е формирал извод, че страните изчерпателно са уговорили правата и задълженията си по договора, включително отговорностите на всяка от страните за неизпълнение на конкретните задължения. Апелативният съд е определил клаузата за неустойка като такава със санкционен характер, поради което не може да се разширява кръгът на лицата, които носят договорна отговорност. Тезата на ищеца, че ответникът е продавач по предварителния договор е отхвърлена, тъй като е доказано сключването на поредица от сделки, за които страните са се съгласили и не се твърди прикритост. Независимо от изложените съображения, според въззивната инстанция не са доказани твърдения в исковата молба за извършването за конкурентна дейност чрез свързани лица, което понятие е изрично посочено в договора и не следва да се разширява до определенията за свързани лица, дадени в няколко закона – ТЗ, ДОПК и други, предвид принципа на свобода на договаряне съгласно чл.9 ЗЗД.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
В изложените по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя няколко правни въпроса. Първият процесуален въпрос: ”Длъжен ли е съдът да обсъди в решението си всички събрани по делото доказателства, твърдения и възражения на страните от значение за изхода на спора в тяхната съвкупност и да изложи в мотивите си изводи по отношение на тези доказателства, твърдения и възражения?” е заявен на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поради противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС – ТР № 1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС и други актове на ВКС. Според касатора в решението не са обсъдени множество изтъкнати от него доводи за обвързаност на В. Г. с клаузата на чл.17 от предварителния договор, като не е разкрита действителната воля на страните, а именно напускащият съдружник и свързаните с него лица да не извършват конкурентна дейност.
По поставения процесуален въпрос не е осъществено основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като липсва твърдяното противоречие с практиката на ВКС. Правомощията на въззивната инстанция са подробно разяснени в т.1 – т.3 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, по смисъла на които непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първа инстанция. Дейността на въззивния съд не е повторение на първоинстанционното производство, а негово продължение, при което втората инстанция не дължи повтаряне на дължимите от първа инстанция процесуални действия, а надгражда върху тях. В настоящия случай касаторът не е обосновал противоречие между въззивното решение и Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, а с практика по приложението на ГПК /отм./. В съответствие с относимата задължителна практика, в мотивите на обжалвания акт, въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, произнесъл се е по всички значими за спора въпроси и по заявените от страните доводи и възражения и е формирал собствени фактически и правни изводи. Касаторът не е посочил конкретно кои от доводите му не са обсъдени от въззивния съд, но след като свързва поставения въпрос с разкриването на действителната воля на страните по предварителния договор, то този въпрос няма самостоятелно значение и следва да се обвърже и коментира с останалите въпроси, относими към тълкуването на договора.
Въведените материалноправни въпроси, касаещи правилата за тълкуване на договорите са: 2.”Длъжен ли е съдът, при установяване на действителния смисъл на неясни уговорки, да прилага всички способи и правила за тълкуване на договора, на които страните са се позовали, в това число и непосочени в чл.20 ЗЗД такива?”; 3. „Фактът, че в тежест на една от страните по договор са налице изрично уговорени задължения, изключва ли възможността за съществуване и на други задължения в тежест на същата страна по същия договор, които да се установяват чрез тълкуване на неясни уговорки в договора?”, заявени на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК. По отношение на останалите въпроси: 4. „Следва ли съдът да тълкува волята на страните относно спорна клауза в съответствие с принципа за тълкуване срещу страната, предложила договора („contra proferentem”), при положение че става въпрос за отношения, възникнали между равнопоставени субекти?”; 5. „Допустимо ли е съдът да тълкува клауза за задължения, обезпечени с неустойка (клаузи със санкционен характер), като изключи обвързаността на тези клаузи по отношение на една от страните по договора?”; 6. „Допустимо ли е съдът да тълкува договора по начин, който накърнява правата на една от страните и поставя в привилегировано положение друга?” и 7. „Допустимо ли е, когато в договор е установена забрана за извършване на конкурентна дейност чрез търговски дружества, управлявани от служители на длъжника, да се извършва конкурентна дейност от юридическо лице с управител – физическо лице, намиращо в този момент в отношения на фактическа зависимост от длъжника?”, се поддържа основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Всички въпроси следва да се обобщят като въпрос за критериите за тълкуване на договора и правилното прилагане на нормата на чл.20 ЗЗД. По въпроса е налице последователна съдебна практика на ВКС, част от която е цитирана от касатора. Даденото разрешение в практиката възпроизвежда законовата норма, която е прилагана с оглед на всеки конкретен казус. При разкриване на действителната обща воля на страните, съдът следва да тълкува отделните уговорки във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. В този смисъл отговорите на конкретно поставените от касатора въпроси са ясни – съдът следва да прилага всички способи и правила за тълкуване; поетите от страните задължения се определят от договора, включително и чрез тълкуването му; при тълкуването се отчитат правата на страните и равнопоставеността между тях при спазване на принципа за добросъвестност в отношенията. Въззивното решение не е постановено в отклонение от практиката на ВКС, а заявените въпроси изразяват несъгласие на касатора с крайните изводи на решаващия състав, което би представлявало основание за отмяна на въззивното решение по чл.281, т.3 ГПК.
Посоченият четвърти въпрос е обвързан с твърдение, че клаузата за неустойка е предложена от ответника, факт, който не е приет за установен по спора, поради което не подлежи на изследване в производството по чл.288 ГПК. Пети, шести и седми въпроси, поставени по реда на чл.280, ал.1, т.3 ГПК представляват задаване от касатора на конкретни правила за тълкуване на договора, а не налагат допускане на касационно обжалване с оглед тълкуване на законова разпоредба, което да е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото. Законовата норма въвежда принципите за тълкуване на договорите, а не разписва разрешения, приложими към определени факти, поради което при тълкуването на договора се прилагат всички изброени критерии. Въззивният съд не е изключил в нарушение на закона обвързаността на една от страните по договор от клаузата за неустойка, към какъвто отговор иска да насочи касаторът с поставения пети въпрос. Решаващият състав е приел, че в клаузата за неустойка ясно е посочен длъжникът и за неизпълнение на кое поето по договора задължение от този длъжник, ще се ангажира отговорността му. В този смисъл не следва да се коментира и доводът за поставяне на една от страните в привилегировано положение, според развитата теза в шести въпрос. Със седмия въпрос касаторът иска чрез клаузата за забрана на конкурентна дейност, поета от длъжника „Ескалер 2” АД, да се ангажира отговорност на „юридическо лице с управител – физическо лице, намиращо в този момент в отношения на фактическа зависимост от длъжника”, но това са твърдения за факти, които не са приети за установени по спора.
Тълкуването на клаузите за поетото задължение да не се извършва конкурентна дейност и за дължимата при неизпълнението му неустойка, като приложими за отговорността на друга страна – ответника по иска, касаторът обвързва с преодоляване на самостоятелната правосубектност на юридическите лица, когато тя била използвана за различни форми на злоупотреба с права – т.нар. „пробиване на корпоративния воал”. Според касатора тази концепция не била приложима с оглед на предложеното от него тълкуване на договора. Според настоящия състав на ВКС въззивното решение съответства на практиката на ВКС по приложението и тълкуването на нормата на чл.20 ЗЗД, доколкото са обсъдени представените по делото доказателства, възраженията и доводите на страните, независимо, че съдържанието на договорната клауза с ясно. Изпълнението на правомощията на въззивната инстанция е формирало и крайните изводи, че по делото не е разкрита воля на страните, която да е различна от изявената в договора. Хипотетичното обсъждане на доктрината за „пробиване на корпоративния воал” предполага твърдения, че едно лице има съществуващи задължения, отговорности или ограничения, които умишлено избягва чрез употребата на дружество под негов контрол. За да се приложи тълкуването на договора в смисъла, поддържан от касатора, то се предполага, че ограничението за извършване на конкурентна дейност следва да е въведено за ответника по иска. В случая задължението да не се извършва конкурентна дейност е поето от „Ескалер 2” АД, включително ограничението важи и за описаните в договора свързани лица. Ответникът по иска няма поето лично задължение или наложено му по силата на договора ограничение, което да избягва, за да може да се ангажира отговорността му на договорно основание.
Касаторът се позовава и на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Очевидна неправилност на въззивното решение е мотивирана с необоснованост на фактическите изводи на въззивния съд и нарушения на формалната логика, като е прието, че според договорната клауза само „Ескалер”АД отговаря в случай на извършвана конкурентна дейност.
Според чл.280, ал.2, пр.3 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което основание като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на същинска касационна проверка по същество на обжалваното решение. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното въззивно решение не разкрива никой от изброените по – горе пороци, предвид и на изложените от настоящия състав на ВКС съображения по заявените съгласно чл.280, ал.1 ГПК правни въпроси, които са свързани от касатора с довода за очевидна неправилност на обжалвания акт.
Право на разноски за производство има ответникът по касационната жалба, но не са представени доказателства такива да са направени, както и списък по чл.80 ГПК, поради което не се присъждат.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 158/25.05.2018г., постановено по т.д.№ 146/2018г. от Пловдивския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.