О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 363
гр. София, 10.07.2019 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на осми май през две хиляди и деветнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
АНЖЕЛИНА ХРИСТОВА
като изслуша докладваното от съдия Христова т.д. №3182 по описа за 2018г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от „Ин Прес БГ“ АД, гр. Враца и „Тубеал“ ЕООД, гр. София срещу решение №2174 от 14.08.2018г. по в.гр.д. №4555/2017г. на Апелативен съд София. С него е потвърдено решение №70/06.07.2017г. по т.д. №124/2016г. на Врачански окръжен съд, с което на основание чл.135, ал.1 ЗЗД е признат за относително недействителен договор за покупко-продажба, сключен на 17.02.2016г. между “Ин Прес БГ“ АД и „Тубеал“ ЕООД, обективиран в нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот, вписан в СВ – В. под акт №90, том 2 от 2006 с № от дв.вх.рег. №755/17.02.2016г. на имоти с идентификатори 12259.1010.134.1 и 12259.1010.134, с адрес гр. Враца, по отношение на М. Д. Ш. и Доля А. Ш., като са осъдени на основание чл.78, ал.1 ГПК “Ин Прес БГ“ АД и „Тубеал“ ЕООД да заплатят на М. Д. Ш. и Доля А. Ш. сумата от 9725.11 лева – разноски в производството.
В касационна жалба се твърди, че обжалваното решение е неправилно поради съществено нарушение на материалния закон. Касаторите поддържат, че въззивният съд не е определил правилната материалноправна квалификация на спора, като е възприел погрешно дадената от първоинстанционния съд квалификация по чл.135, ал.1 ЗЗД вместо тази на чл.135, ал.3 ЗЗД. В нарушение на закона съдът е счел, че ищците са се суброгирали по силата на чл.155, ал.2 ЗЗД в правата на предходния кредитор и вземането им е възникнало от датата на усвояване на кредита от първия ответник пред 2007г. и поради това могат да оспорват всички считани от тях за увреждащи действия на длъжника независимо от времето, в което са извършени, вкл. и преди момента на суброгацията. Придавайки на разпоредбата на чл.155, ал.2 ЗЗД автоматично ретроактивно действие, без да изследва наличието на законовите предпоставки за това, съдът е постановил неправилно решение.
Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2 ГПК. Касационните жалбоподатели поддържат, че съдът се е произнесъл по следните въпроси, обусловили изхода на спора: 1. В кои права встъпва собственикът, който е заложил или ипотекирал своя вещ за чуждо задължение и е претърпял принудително изпълнение, в резултат на което е изгубил собствената си вещ- в главния дълг, възникнал между лицето, чието задължение е обезпечил със собствената си вещ и неговия кредитор, т.е. изцяло в правата на удовлетворения кредитор или само в част от неговите права и от кой момент? и 2. Каква следва да е правната квалификация на отменителния иск по чл.135 ЗЗД за кредитор по чл.155, ал.2 – такава по ал.1 или по ал.3 на чл.135 ЗЗД в случаите, когато увреждащото действие от страна на длъжника е извършено преди момента на суброгацията?
Поддържат, че и по двата въпроса е допуснато противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №179/11.05.2011г. по гр.д.№1198/2010г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о. и решение №74/01.07.1959г. по гр.д.№51/1959г. на ОСГК на ВКС. Позовават се и на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, като излагат доводи за очевидна неправилност на решението.
Ответниците М. Д. Ш. и Доля А. Ш. поддържат, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението. Заявяват, че жалбата е неоснователна по съображения, изложени в писмения отговор на касационната жалба. Считат, че обжалваното решение е законосъобразно, правилно и постановено при спазване на материалните и процесуалноправни норми.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.
За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд приема, че определената от първоинстанционния съд правна квалификация на спорното право по чл.135, ал.1 ЗЗД е правилна, като от доказателствата по делото се установяват предпоставките за уважаване на иска: 1/ наличие на действително вземане в полза на кредитора, възникнало преди действието, чието обявяване за недействително се иска; 2/ извършване на увреждащо кредитора действие; 3/ ако увреждащото действие е възмездно, лицето, с което длъжникът е договарял, да е знаело за увреждането, което понася кредиторът в резултат на сделката. С оглед безспорно установените факти, че ищците М. и Доля Ш. са ипотекарни длъжници, ипотекирали свой собствен имот за обезпечаване изпълнение на чужд дълг- задълженията на ответника „Ин Прес БГ“ АД по договор за банков кредит; че в заповедно производство е издаден изпълнителен лист в полза на кредотодателя „Ц. кооперативна банка“ АД за сумата 269 000 лева, заедно с лихви и разноски по делото срещу длъжниците по договора за банков кредит, вкл. срещу „Ин Прес БГ“ АД; че е образувано изпълнително дело и е продаден на публична продан ипотекираният имот, съдът намира за доказано, че ищците са кредитори на ответното дружество съгласно чл.155, ал.2, във връзка с ал.1 ЗЗД. Излага съображения, че е настъпила частична законова суброгация, тъй като с продажбата на ипотекирания имот на ищците е удовлетворено част от вземането на банката- кредитор на първия ответник по договора за банков кредит. Въззивният съд намира за неоснователни възраженията, че не е налице законова суброгация, тъй като е недопустимо суброгиране в непрехвърлими права, каквото е правото на иск по чл.135 ЗЗД, както и поради недоказан правен интерес на ищците от изпълнението на чуждото задължение. Навежда доводи, че правото на отменителен иск по чл.135 ЗЗД не е лично и непрехвърлимо, а при липса на годни доказателства, установяващи, че ищците са имали дарствени намерения, ипотекирайки своя имот, респ., че са изпълнили свой дълг, за суброгирането им съгласно чл.155, ал.2 ЗЗД е достатъчно плащането на дълга или претърпяване на принудително изпълнение. Съдът приема за неоснователно поради недоказаност и възражението, че банката- кредитодател е дала съгласие за продажба на имота в полза на втория ответник, с което действие доброволно се е отказала от иска с правно основание чл.135 ЗЗД, поради което и ищците не могат да се суброгират в правата й.
За да потвърди решението за уважаване на иска, въззивният съд излага аргументи, че ищците, суброгирайки се в правата на банката – кредитор по договора за кредит от 2007г., могат да оспорят увреждащото ги действие при същите условия и предпоставки, при които е могла и банката-кредитор, в чиито права встъпват, т.е. че те упражняват от свое име чуждо право. За неоснователно е счетено възражението на жалбоподателите, че ищците са придобили качеството кредитор от момента на влизане в сила на постановлението за възлагане 15.07.2016г., респ., че е налице хипотезата на чл.135, ал.3 ЗЗД.
С оглед липсата на спор, че с договор за покупко-продажба на недвижим имот от 17.02.2016г. „Ин Прес БГ“ АД е продало на „Тубеал“ ЕООД процесния недвижим имот, съдът приема, че сделката между двамата ответници безспорно уврежда ищците в качеството им на кредитори на първия ответник, тъй като макар и възмездна намалява имуществото на длъжника, което служи за общо удовлетворение на кредиторите, а чрез трансформирането му в парични средства, които са бързо ликвидни, затруднява евентуално принудително удовлетворяване.
Решаващият съдебен състав навежда доводи, че с атакувания разпоредителен акт първият ответник, знаейки за вземането на ищците, умишлено намалява своята платежоспособност и по този начин пряко и непосредствено ги уврежда, намалявайки имуществото си и създавайки затруднения за удовлетворяване на вземането им. Позовава се на трайната съдебна практика, че длъжникът винаги знае за увреждането, когато разпоредителната сделка е извършена след възникване на кредиторовото вземане. По отношение на „знанието за увреждане“ у ответника – приобретател по атакувания с иска по чл. 135 ЗЗД възмезден вещно-прехвърлителен договор въззивният съд излага подробни аргументи, че с оглед безспорния факт на свързаност между двамата ответници /представляващият „Ин Прес БГ“ АД К. Д. е баща на Я. Д.- управител и едноличен собственик на „Тубеал“ ЕООД/ е налице презумпцията за знание, закрепена в чл. 135, ал.2 ЗЗД, която се прилага и по отношение на юридическите лица. Доколкото страни по разпоредителната сделка са юридически лица, следва да се приеме, че знание за увреждане е налице, ако физическите лица от състава на техните органи на управление или съответните отговорни за това служители знаят за увреждането. С оглед липсата на доказателства оборващи презумпцията за знание, съдът приема, че фактическият състав на чл.135, ал.1 ЗЗД е осъществен.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване.
И двата поставени от касатора въпроси са свързани с правата на ипотекарния длъжник, претърпял принудително изпълнение по отношение на собствения си имот, ипотекиран за обезпечение на чужд дълг и са обусловени от доводите му в жалбата, че изпълнилият чужд дълг ипотекарен длъжник встъпва в правата на кредитора, но придобива вземане различно от това на първоначалния кредитор- различно по основание /изпълнение на чуждо задължение/, вкл. време на възникване /момента на изпълнението на чуждото задължение/, а често и по размер /до размера на изпълнението/. Въпросът за правата, в които се суброгира платилият/претърпелият принудително изпълнение за чужд дълг ипотекарен длъжник, е обуславящ за преценката на съда и е от значение за изхода на спора, тъй като ищците извеждат своята активна материалноправна легитимация по иска с правно основание чл.135, ал.1 ЗЗД от качеството им на суброгирали се в правата на удовлетворения кредитор ипотекарни длъжници, претърпели принудително изпълнение върху собствения си недвижим имот, ипотекиран за обезпечаване на чужд дълг- дълга на първия ответник. Така поставените въпроси отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол, но касаторът не обосновава наличието на допълнителната предпоставка за достъп до касация по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. С решение №74 от 01.07.1959г. по гр.д.№51/1959г. ОСГК на ВКС постановява, че вземането на поръчителя против прекия длъжник за сумата, изплатена срещу задължението на последния, възниква в момента на извършеното изплащане от поръчителя. С цитираното решение №179/11.05.2011г. по гр.д.№1198/2010г., постановено по реда на чл.290 ГПК, ВКС, ІІІ г.о. приема, че според чл.146 ЗЗД поръчителят, който е изпълнил задължението, за което е поел поръчителство, встъпва в правата на удовлетворения кредитор срещу длъжника, като може да се ползва и от обезпеченията на главното задължение. Заплатилият дълга поръчител може да оспори увреждащото го действие при същите условия, при които е могъл и увредения /вече удовлетворен/ кредитор, в чиито права встъпва и тогава той ще се счита кредитор от възникването на главния дълг /а не от момента на първото извършено от него плащане/, тъй като упражнява от свое име чуждо право.
В случая ищците не извеждат своята активна материалноправна легитимация от разпоредбата на чл.146 ЗЗД, регламентираща правата на платилия поръчител, но предвид разпоредбата на чл.155, ал.2 ЗЗД, предвиждаща, че собственикът, ипотекирал своя вещ за чуждо задължение, встъпва в правата на удовлетворения кредитор срещу длъжника и поръчителите до размера, в който би имал иск срещу тях, ако сам би бил поръчител, настоящият съдебен състав намира, че законодателят е регламентирал по сходен начин положението на платилият поръчител и претърпелият принудително изпълнение за чужд дълг ипотекарен длъжник. Както поръчителят, така и платилият ипотекарен длъжник се суброгират в правата на удовлетворения кредитор срещу длъжника, като встъпването в чуждите права настъпва от момента на погасяването на чуждия дълг, но обхваща и обезпеченията на главното задължение. Няма спор в теорията и практиката, че искът с правно основание чл.135 ЗЗД по своя характер също е вид обезпечение, насочено към запазване на длъжниковото имущество, като с оглед това разрешение и съставът на ВКС, ІІІ г.о. в цитираното по-горе решение приема, че ако искът е предявен от ищеца, суброгирайки се в правата на банката-кредитор по главния иск, вземането му ще възникне от усвояването на банковия кредит, то ще предхожда увреждащото действие, в който случай правната квалификация на иска ще е по чл.135, ал.1 ЗЗД. В тази хипотеза ищецът предявява иск от свое име, но упражнява чуждо право- това на кредитора, в чийто права се суброгира. В настоящата хипотеза, като е приел, че ищците- ипотекарни кредитори са се суброгирали в правата на удовлетворения кредитор по договора за банков кредит срещу длъжника „Ин Прес БГ“ АД, вкл. и в правото на отменителен иск по чл.135, ал.1 ЗЗД, въззивният съд е постановил решението си в съответствие с дадените от ВКС отговори на поставения материалноправен въпрос, поради което не е налице соченото от касатора основание за допускане до касация- произнасяне в противоречие с практиката на ВКС по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Касационно обжалване не може да се допусне и на поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение.
За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 пр.3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или обсъждане на доводи за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem”, т.е. законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл; който е постановен „extra legem”, т.е. когато делото е решено въз основа на несъществуваща или на отменена правна норма, както и когато е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №2174 от 14.08.2018г. по в.гр.д. №4555/2017г. на Апелативен съд София.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.