2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№366
гр. София,15.07.2019 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и пети февруари през две хиляди и деветнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Николова т.д. №2388 по описа за 2018г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Б. П. Н. срещу решение №1414 от 06.06.2018г. по т.д. №430/2018г. на Софийски апелативен съд, ТО, 3 състав, в частта, с която е потвърдено решение №6304 от 07.09.2017г., постановено по гр.д.№4136/2014г. на Софийски градски съд , І Гражданско отделение,1 състав, в частта, с която е признато за установено по иска по чл.422 от ГПК съществуването на вземане на „Обединена Българска Банка“ АД против Б. П. Н. в размер на сумата от 26 494 лева, представляваща вземане по авалиран от ответника запис на заповед от 15.12.2007г. с издател „Охара“ ООД и падеж – на предявяване, ведно със законната лихва от 30.10.2012г. до окончателното изплащане, за което вземане по ч.гр.д. №51519/2012г. на СРС, 78 състав, е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 от ГПК, както и в частта за разноските. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е недопустимо, както и очевидно неправилно поради нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа, че въззивният съд неправилно и в противоречие с практиката на ВКС е приел, че авалистът не може да противопостави на приносителя на ефекта възраженията, които издателят би могъл да направи, поради самостоятелния неакцесорен характер на менителничното поръчителство.
Допускането на касационното обжалване е обосновано в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 от ГПК с твърдението, че атакуваното решение съдържа произнасяне по следния въпрос, включен в предмета на спора и имащ значение за изхода на делото: Авалистът, който не е страна по каузалното правоотношение между издателя и поемателя, обезпечено с издаден запис на заповед, може ли да противопостави на поемателя правопогасяващите възражения на издателя, включително възражението за изтекла погасителна давност на каузалното правоотношение? Поддържа, че е налице основанието по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК, тъй като е налице противоречие на въззивното решение с решение №17/25.05.2017г. по гр.д.№61283/2016г. на ВКС, ГК, І г.о., в което се приема,че по прекия менителничен иск на поемателя авалистът разполага с възражения, че каузалното задължение на издателя е погасено – изцяло или отчасти.
Ответникът по касация „Обединена Българска Банка“ АД поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Подробни съображения излага в писмен отговор на касационната жалба. Претендира присъждане на разноски.
Касационната жалба е подадена от легитимирана страна в преклузивния едномесечен срок, като е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след като прецени данните по делото и становищата на страните, приема следното:
Допускането на касационното обжалване съгласно чл.280 ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал.1, т.1, 2 и 3 от ГПК. Съгласно т.1 на Тълкувателно решение №1 от 19.02.2010г. по тълк. дело №1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Наред с това според задължителните за съдилищата в страната указания в т.1 на ТР№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, касационната инстанция е длъжна всякога да допусне касационно обжалване, ако съществува вероятност обжалваният съдебен акт на въззивния съд да е недопустим. Касационната инстанция е длъжна служебно да следи за допустимостта на въззивното решение в обжалваната част и във фазата по селекция на касационните жалби
В случая изложените доводи на касатора за допуснати съществени процесуални нарушения от въззивния съд при събирането и анализа на доказателствения материал / кредитиране на приетите по делото заключения на единична и тройна съдебно – почеркови експертизи / не могат да обосноват извод за недопустимост на въззивното решение. Евентуалното наличие на твърдените от касатора процесуални нарушения би довело до неправилност на постановеното въззивно решение, която съставлява основание за касационно обжалване по чл.281т.3 от ГПК, но не би засегнало допустимостта на решението.
Поставеният от касатора в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК въпрос е обсъждан в мотивите на обжалваното решение, като въззивният съд е приел, че касаторът е учредил редовен от външна страна авал по издадения запис на заповед, като той не може да противопоставя на приносителя на ефекта възраженията, които хоноратът би могъл да направи поради самостоятелния неакцесорен характер на задължението на менителничния поръчител. По този въпрос обаче не е налице допълнителното основание за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК, като не се установява твърдяното от касатора противоречие с практиката на ВКС. В цитираното от касатора решение №125/12.07.2013г. по т.д.№910/2012г. на ВКС, ІІ т.о., е прието, че по прекия менителничен иск на поемателя авалистът разполага с възражения, че каузалното задължение на издателя е погасено – изцяло или отчасти. Той може да се позове на осъществени погасителни способи, но и на действието на упражнените от издателя насрещни права, които също са погасили неговото задължение към поемателя, а с това – и прекия менителничен иск /напр. възражение за разваляне на договора или за неизпълнен договор/. Чрез тези възражения поръчителят не упражнява чуждите лични права /на издателя/, а се позовава на обстоятелства, които рефлектират върху прекия иск на поемателя срещу всеки длъжник по записа на заповед. Цитираното решение е постановено в производство по реда на чл.422 от ГПК, в което като ответници са участвали едновременно авалистът и издателят на записа на заповед, като издателят е направил релативни възражения за погасяване на задължението по каузалното правоотношение. Съставът на ВКС е приел, че упражнените и доказани лични възражения на издателя по каузалното задължение с поемателя ползват авалиста по прекия иск. Приемайки тези възражения за частично основателни, съдът е достигнал до извод за действителния размер на задължението по записа на заповед, за което солидарно отговарят издателят и авалистът. Следователно даденото разрешение е неотносимо към настоящия случай, в който като ответници участват само авалистите. Дори и да се приеме, че цитираното от касатора решение на ВКС е приложимо и към настоящата хипотеза, то предвижда възможност за авалиста да се позове на действието на вече упражнени от издателя насрещни права, а не да упражнява правата на издателя на записа на заповед по обезпеченото каузалното правоотношение, включително и да прави възражение за изтекла погасителна давност, каквото издателят не е заявявал. В трайно установената практика на ВКС е прието, че авалистът не може да противопоставя на приносителя на менителничния ефект възражения, които би могъл да противопостави издателят на записа на заповед – абсолютни възражения за недействителност на ефекта /с изключение на възражението относно формата/ и лични възражения, произтичащи от каузалното правоотношение между приносителя и издателя. Противопоставянето на лични възражения от авалиста, основани на каузалното правоотношение между приносителя и издателя, е допустимо, само ако авалистът също е страна по каузалното правоотношение или ако приносителят е недобросъвестен или е извършил злоупотреба с право, знаейки за наличието на лични възражения по каузалното правоотношение с издателя. В тези случаи авалистът може да противопоставя успешно на приносителя и личните възражения по каузалното правоотношение, по което не е страна, макар това право по принцип да не му принадлежи. /в този смисъл решение №120 от 30.07.2010г. по т. д. №988/2009г. на ВКС, ІІ-ро т. о., решение №17 от 21.04.2011г. по т. д. №213/2010г. на ВКС, ІІ-ро т. о., решение №26 от 24.04.2014г. по т. д. №1027/2013г. на ВКС, ІІ-ро т. о. и др./. В съответствие с тази практика въззивният съд е съобразил, че авалистът Б. П. Н. не е страна по договора за предоставяне на овърдрафт по разплащателна сметка и за издаване на фирмена дебитна карта от 15.12.2007г. , нито е налице недобросъвестност или злоупотреба с право от страна на поемателя на процесния запис на заповед.
Не е налице и соченото от касатора основание за достъп до касация по чл.280 ал.2 пр.3 от ГПК. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което основание е независимо от правните въпроси по чл.280 ал.1 от ГПК и което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание, е относимо към преценката за неправилност по смисъла на чл.281 т.3 от ГПК. Настоящият състав на ВКС счита, че доводите на касатора за „очевидна неправилност“ не попадат в никоя от гореизложените хипотези. Поддържаните от него в касационната жалба оплаквания за очевидна неправилност, представляват касационни основания по чл.281 т.3 от ГПК, а именно, че съдът е направил грешни логически изводи, като е възприел вътрешнопротиворечивите и необосновани заключения на вещите лица в първоинстанционното производство и е счел, че положеният под записа на заповед подпис до името на Б. Н. е изпълнен от жалбоподателя, без да отчете, че не са изследвани основни характеризиращи признаци на подписа. Следователно разглеждането на конкретните оплаквания предполага проверка на извършената от съда преценка на заключенията на съдебно –почерковата експертиза, тоест на правилността на обжалваното решение.
По изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не са налице твърдените от касатора основания по чл.280 ал.1 т.1 и ал.2 от ГПК, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд.
На ответника по касация не следва да бъдат присъждани разноски за касационното производство, доколкото не са представени доказателства за извършването на такива.
Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1414 от 06.06.2018г. по т.д. №430/2018г. на Софийски апелативен съд, ТО, 3 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.