8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 366
гр. София, 09.03.2012 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето гражданско отделение в закрито заседание на седемнадесети ноември двехиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЦЕНКА ГЕОРГИЕВА
МАРИЯ ИВАНОВА
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. д. № 1278/2011 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на В. Т. Д. и В. П. Д. и двамата от [населено място] срещу решение от 31.05.2011 г. по гр.д. № 125/2011 г. на Окръжен съд – Монтана.
Ответницата по касация – Л. М. Д. не е взела становище.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. По допускането на касационното обжалване Върховният касационен съд намира, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК поради следните съображения:
С решение от 31.05.2011 г. по гр.д. № 125/2011 г. на Окръжен съд – Монтана е потвърдено изцяло решението на районния съд – М., постановено на 17.02.2011 г. по гр.д. № 320/2010 г. С първоинстанционното решение е развален сключения с нотариален акт № 175, том I, д. № 406/04.03.1992 г. на РС – [населено място] договор за продажба на недвижим имот срещу гледане и издръжка, между Т. Д. Х. и Л. М. Д., от една страна като прехвърлители и В. Т. Д. като купувач, по време на брака му с В. П. Д., от друга страна, съгласно който продавачите са прехвърлили на купувачите собствения си недвижим имот, представляващ дворно място – парцел V, пл. № 4255 от кв. 7 по плана на М., кв. М. К. с площ 856 кв.м., ведно с намиращата се в него жилищна сграда и други подобрения, а по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със заповед № РД – 18 – 29/05.04.2006 г. на изпълнителния директор на АК – поземлен имот с идентификатор 48489.29.581 с административен адрес, [населено място], [улица] площ 954 кв.м., ведно с намиращата се в него еднофамилна жилищна сграда с идентификатор 48489.29.581.1 със застроена площ 88 кв.м., на I етаж и др. подобрения, поради неизпълнение на поетите със същия договор задължения от приобретателите, до размер на ? идеална част от имота, предмет на сделката. С цитираното решение са осъдени В. Т. Д. и В. П. Д. да отстъпят собствеността и предадат владението на Л. М. Д. върху ? идеална част от имота, предмет на описания по – горе договор, както и да заплатят на Л. М. Д. сумата 1009 лв., разноски в производството по делото.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поставен следния въпрос, определен от касатора като процесуалноправен:
„ Окръжен съд – Монтана се е произнесъл по съществен процесуален въпрос – дали при определяне на дължимата от ищеца държавна такса по предявен иск за разваляне на договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за гледане и издръжка се прилага нормата на чл. 71, ал. 2 от ГПК, т.е. държавната такса се определя върху ? от данъчната оценка, или се прилага нормата на чл. 71, ал. 1 от ГПК, т.е. държавната такса се определя върху пълния размер на данъчната оценка”.
Отразено е още от касатора, че исковата молба е нередовна при невнасяне пълния размер на държавната такса, както и че приетото от въззивният съд по въпроса противоречи на практиката, обективирана в определения, постановени от състави на Върховния касационен съд, които са подробно изброени в изложението.
Поставеният въпрос е извън приложното поле на касационното обжалване.
Правният въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК е този, който е включен в предмета на делото и е обусловил правните изводи на съда по него / в този смисъл са разясненията в тълкувателно решение № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на Върховния касационен съд по тълкувателно дело № 1/2009 г. на Общото събрание на гражданска колегия и търговска колегия, т. 1 /. Цитираният по – горе въпрос няма такава характеристика, тъй като не засяга съществото на спора. По него не е обоснована и недопустимост на обжалвания акт, като основание за допускане на касационен контрол съгласно приетите правни разрешения в тълкувателно решение № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на Върховния касационен съд по тълкувателно дело № 1/2009 г. на Общото събрание на гражданска колегия и търговска колегия, т. 1 поради следните съображения.
Спорът за цената на иска може да се повдигне от ответника или служебно от съда най – късно в първото заседание за разглеждане на делото /чл. 70, ал. 1 ГПК/, след което посочената от ищеца цена остава релевантна, както за подсъдността на делото, така и за размера на дължимата държавна такса. Определението на съда по този спор подлежи на обжалване само когато цената на иска в сравнение с посочената от ищеца се увеличава / арг. чл. 70, ал. 2 ГПК/. В случая не е налице подобна хипотеза. С разпореждане от 28.09.2010 г. районният съдия е определил държавна такса в размер на 232.29 лв. и е указал на ищцата да довнесе по сметка на районен съд – [населено място] още 132.29 лв. Съдебният акт не е бил обжалван. Сумата е била внесена от ищцата своевременно и първоинстанционният съд е дал ход на делото. П. спор е приключил. В този смисъл крайният извод на въззивния съд за редовност на исковата молба е в съответствие с действителното развитие на процесуалното правоотношение. След като спорът за цената на иска е бил разрешен и не може да бъде повторно третиран, с поредното му въвеждане не се аргументира недопустимост на производството, респективно не се обуславя приложно поле на основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Поддържаните от касаторите съображения не обосновават извод за евентуална недопустимост на въззивното решение, респективно за наличие на основание за допускане на касационен контрол. В тази връзка ирелевантно е обсъждането на приложената съдебна практика.
Следващият въпрос е поставен от касаторите извън предметното съдържание на правните въпроси, по които се е произнесъл Окръжен съд – Монтана. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК формулирането му е въведено така:
„Въпросът дали съдът е длъжен да се произнесе по направеното възражение за задържане и по насрещните искове, за които е направено това възражение в същото производство, в което са направени, или има право да раздели производството и да разгледа възражението и исковете в отделно производство, като по този начин осуети упражняването на правото на задържане е съществен, тъй като се засягат важни права на една от страните – правото на задържане и правото на защита в процеса”.
Както е посочено и в изложението към касационната жалба по въпроса въззивният съд не се е произнесъл и не е направил изводи. Оплакванията се отнасят до съдопроизводствени действия на първоинстанционния съд във връзка с предявения от ответниците насрещен иск против ищцата с претенция за присъждане парична равностойност за направени от тях подобрения в процесния имот и стойност на дадени грижи и средства по изпълнение на посочения по – горе договор, чието съвместно разглеждане с първоначалните искове в едно производство същият съд не е приел съгласно определение от 06.10.2010 г. по гр.д. № 320/2010 г. Поддържаните оплаквания са неотносими към производството по чл. 288 ГПК, тъй като третират нарушения по чл. 281, т. 3 ГПК, засягащи последващ етап на касационното производство – по чл. 290 ГПК, провеждан само, ако бъде допуснато касационно обжалване. По цитирания въпрос не може да бъде допуснат касационен контрол, тъй като по него няма произнасяне. Основанието по чл. 280, ал. 1 ГПК има за предмет правни въпроси, по които въззивният съд се е произнесъл, а по правни въпроси, по които не се е произнесъл не може да се формира противоречиво произнасяне, с което да възникне отклонение от задължителна или казуална съдебна практика /чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК/, да се формира неправилна или неактуална съдебна практика, или да се тълкува непълна, неясна или противоречива правна уредба – чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК /в този смисъл са разясненията в тълкувателно решение № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по тълкувателно дело № 1/2009 г. на Общото събрание на гражданска и търговска колегия на Върховния касационен съд, т. 1 – 4/. К. е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. В конкретният случай жалбоподателите не са изпълнили посоченото задължение, тъй като не са разграничили основанията по чл. 281, т. 3 ГПК от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК. Вместо въпрос, по който въззивният съд е приел правни разрешения, жалбоподателите са отразили общи оплаквания за неправилност на съдебния акт. Липсата на общо основание за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК изключва наличието на допълнителни основания в някои от хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. В тази връзка ирелевантно е обсъждането на приложената съдебна практика, чието разглеждане би имало значение при обосноваване на общи и допълнителни основания за допускане на касационно обжалване.
По – нататък в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поставен въпрос, формулиран по следния начин от касаторите:
„ Въпросът, по който съдът се е произнесъл, е съществен материалноправен въпрос, свързан с приложението на чл. 21 от Закона за задълженията и договорите – дали задълженията, които единият съпруг е поел по един възмезден договор, обвързват другият, неучаствал по договора съпруг и дали той става длъжник наред със сключилия договора съпруг, т.е. дали съпружеската имуществена общност включва само права, или включва и задължения”.
Неговото съдържание не е съобразено с произнасянето на окръжния съд, който е разглеждал възникването на задължения за неучаствал по договора съпруг само при договор за продажба на недвижим имот срещу гледане и издръжка, сключен от другия съпруг. Доводите на въззивния съд, че вещните права принадлежат общо на двамата съпрузи, приобретатели към прехвърлителката са в съответствие със съдебната практика, обективирана в ППВС № 5/31.10.1972 г., т. 2. С общността в придобиването на правата съдът е обосновал и общността в пораждане на задълженията, т.е. отговорността за изпълнение на задълженията по процесния договор спрямо ответницата В. Д.. В. съд е аргументирал общността в правата и задълженията, независимо от това на чие име са придобити с нормите на чл. 21 СК.
В обжалваното решение не е разглеждан въпроса за приложението на чл. 21 ЗЗД, тъй като спорът е за неизпълнение на алеаторен договор за продажба на недвижим имот срещу задължение за гледане и издръжка, поето по време на брака на приобретателите и пораждащо вследствие възникване на съпружеска имуществена общност върху придобитите права отговорност и за двамата съпрузи. Произнасянето на въззивния съд засяга конкретна хипотеза, чиято правна уредба не се регулира от общото правило на чл. 21 ЗЗД. Поради това и поставения въпрос не е свързан с въпросите, по които са дадени правни разрешения във второинстанционното решение. Приложената е съдебна практика, по която съдът е разгледал въпроси, различни от обсъдените от въззивния съд. Определение № 118/02.03.2010 г. по търговско дело № 474/2009 г. на състав на Върховния касационен съд, търговска колегия, ІІ отделение е постановено в производство по чл. 288 ГПК и не се включва в съдебните актове, формиращи съдебна практика /в този смисъл са разясненията в тълкувателно решение № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по тълкувателно дело № 1/2009 г. на Общото събрание на гражданска и търговска колегия на Върховния касационен съд, т. 2 и т. 3/. Тълкувателно решение № 37 от 13. 11.1984 г. по дело № 16/1984 г. на Върховния съд, ОСГК съдържа правни разрешения относно тълкуването на чл. 21 ЗЗД, а именно, че новите приобретатели, придобили веща от купувача, заменителя или поръчващия, не могат да имат никакви права спрямо праводателя на техния съконтрагент или, че гаранционната отговорност не следва веща при прехвърлянето й на трето лице. Не е налице обективен идентитет между хипотезите, по които се е произнесъл въззивния съд и по които се е произнесъл Върховния съд. Същият извод се налага и при сравняване на въпросите, по които се е произнесъл въззивния съд и Великотърновския апелативен съд, последният в решение № 203 от 22.03.2010 г. по в. гр. т .д. № 127/2009 г. Великотърновският апелативен съд е разгледал иск по чл.286 във вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата 490910 евро, претендирана от ищеца за това, че след авансовото й превеждане на ответника, последният не бил изпълнил договорно задължение да прехвърли собствеността върху имотите, за които е била предоставена сумата на дружество, в което двете страни и физическо лице са съдружници. И в този случай правните разрешения в приложеното решение на Великотърновския апелативен съд не засягат въпроса за действието на алеаторен договор за продажба на недвижим имот срещу задължение за гледане и издръжка спрямо неучаствал в сключването на договора съпруг поради липсата на обективен идентитет между споровете и различните правни въпроси, по които са се произнесли съдилищата. К. не са развили никакви съображения относно твърдението за противоречиво произнасяне на въззивния съд по отношение на приетите изводи в приложената практика. Посоченият по – горе въпрос е извън кръга от въпроси, по които се е произнесъл въззивният съд, поради което с въвеждането му жалбоподателите не са обосновали приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Следващият въпрос, поставен в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е формулиран така:
„Въпросът, по който се е произнесъл съдът – дали обема и характера на задължението за гледане и издръжка зависи от конкретните нужди на кредитора и дължат ли се грижи и издръжка в случай, че кредиторът сам е във възможност да си ги осигури, т.е. ако не се нуждае от чужда помощ, е съществен материалноправен въпрос, тъй като от правилното му решаване зависи изхода на спора, а от тук – имуществените права на страните”.
В. съд е приел, че и при състояния на болест, ищцата лично се е грижила за своето здраве и е осигурявала средства за това, както и че ответниците от месец октомври 2009 г. насетне не са изпълнявали основното задължение за осигуряване на нормален и спокоен живот на ищцата, какъвто е водила до сключване на алеаторния договор. Прието е, че с действията и постъпките си ответниците по исковете са направили живота на прехвърлителката противоположен на договорното задължение. От посочените решаващи мотиви се установява, че окръжният съд не е разглеждал въпрос за дължимостта на грижи и издръжка, когато кредиторът е във възможност да си ги осигури, а се е произнесъл по друг въпрос – за дължимостта на грижите и издръжката в хипотеза, при която прехвърлителят се нуждае от помощ. К. не са поставили правен въпрос във връзка с произнасянето на въззивния съд. Същите са се позовали на решение № 15 от 11.02.2010 г. по гр.д. № 46/2009 г. на състав на Върховния касационен съд, ІІІ г.о. и във връзка с правните разрешения в него са извели цитирания по –горе въпрос вместо да поставят правен въпрос по отношение на правните разрешения, приети в обжалваното решение, съдържащи произнасяне по правен въпрос, различен от третирания в цитираното и приложено касационно решение. Поради това касаторите не са обосновали приложно поле на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
В следващата част от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите са посочили общи оплаквания за неправилност на въззивното решение, без да въвеждат правен въпрос в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК, а съдебната практика, която прилагат не са обсъдили, за да обосноват съществуващо според тях отклонение, допуснато от въззивния съд от задължителна или казуална съдебна практика /чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК/, за да аргументират неправилна или неактуална съдебна практика или, за да подкрепят становище за необходимостта от тълкуване на правни норми, по които не е формирана съдебна практика, въпреки че са непълни, неясни или съдържат противоречиви нормативни разрешения /чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК/. Както вече са посочи по – горе тази категория основания за обжалване е неотносима към производството по чл. 288 ГПК, тъй като третира нарушения по чл. 281, т. 3 ГПК, засягащи последващ етап на касационното производство – по чл. 290 ГПК, провеждан само, ако бъде допуснато касационно обжалване.
С оглед на всичко изложено по – горе следва да се приеме, че касаторите не са обосновали приложно поле на основанията – общи и допълнителни по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което не са налице предпоставки за допускане касационно обжалване на въззивното решение.
Водим от гореизложеното Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението от 31.05.2011 г. по гр.д. № 125/2011 г. на Окръжен съд – Монтана.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ ……………………
гр. С., ……………………………2012 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето гражданско отделение в закрито заседание на седемнадесети ноември двехиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЦЕНКА ГЕОРГИЕВА
МАРИЯ ИВАНОВА
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. д. № 1278/2011 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на В. Т. Д. и В. П. Д. и двамата от [населено място] срещу решение от 31.05.2011 г. по гр.д. № 125/2011 г. на Окръжен съд – Монтана.
Ответницата по касация – Л. М. Д. не е взела становище.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. По допускането на касационното обжалване Върховният касационен съд намира, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК поради следните съображения:
С решение от 31.05.2011 г. по гр.д. № 125/2011 г. на Окръжен съд – Монтана е потвърдено изцяло решението на районния съд – М., постановено на 17.02.2011 г. по гр.д. № 320/2010 г. С първоинстанционното решение е развален сключения с нотариален акт № 175, том I, д. № 406/04.03.1992 г. на РС – [населено място] договор за продажба на недвижим имот срещу гледане и издръжка, между Т. Д. Х. и Л. М. Д., от една страна като прехвърлители и В. Т. Д. като купувач, по време на брака му с В. П. Д., от друга страна, съгласно който продавачите са прехвърлили на купувачите собствения си недвижим имот, представляващ дворно място – парцел V, пл. № 4255 от кв. 7 по плана на М., кв. М. К. с площ 856 кв.м., ведно с намиращата се в него жилищна сграда и други подобрения, а по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със заповед № РД – 18 – 29/05.04.2006 г. на изпълнителния директор на АК – поземлен имот с идентификатор 48489.29.581 с административен адрес, [населено място], [улица] площ 954 кв.м., ведно с намиращата се в него еднофамилна жилищна сграда с идентификатор 48489.29.581.1 със застроена площ 88 кв.м., на I етаж и др. подобрения, поради неизпълнение на поетите със същия договор задължения от приобретателите, до размер на ? идеална част от имота, предмет на сделката. С цитираното решение са осъдени В. Т. Д. и В. П. Д. да отстъпят собствеността и предадат владението на Л. М. Д. върху ? идеална част от имота, предмет на описания по – горе договор, както и да заплатят на Л. М. Д. сумата 1009 лв., разноски в производството по делото.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поставен следния въпрос, определен от касатора като процесуалноправен:
„ Окръжен съд – Монтана се е произнесъл по съществен процесуален въпрос – дали при определяне на дължимата от ищеца държавна такса по предявен иск за разваляне на договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за гледане и издръжка се прилага нормата на чл. 71, ал. 2 от ГПК, т.е. държавната такса се определя върху ? от данъчната оценка, или се прилага нормата на чл. 71, ал. 1 от ГПК, т.е. държавната такса се определя върху пълния размер на данъчната оценка”.
Отразено е още от касатора, че исковата молба е нередовна при невнасяне пълния размер на държавната такса, както и че приетото от въззивният съд по въпроса противоречи на практиката, обективирана в определения, постановени от състави на Върховния касационен съд, които са подробно изброени в изложението.
Поставеният въпрос е извън приложното поле на касационното обжалване.
Правният въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК е този, който е включен в предмета на делото и е обусловил правните изводи на съда по него / в този смисъл са разясненията в тълкувателно решение № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на Върховния касационен съд по тълкувателно дело № 1/2009 г. на Общото събрание на гражданска колегия и търговска колегия, т. 1 /. Цитираният по – горе въпрос няма такава характеристика, тъй като не засяга съществото на спора. По него не е обоснована и недопустимост на обжалвания акт, като основание за допускане на касационен контрол съгласно приетите правни разрешения в тълкувателно решение № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на Върховния касационен съд по тълкувателно дело № 1/2009 г. на Общото събрание на гражданска колегия и търговска колегия, т. 1 поради следните съображения.
Спорът за цената на иска може да се повдигне от ответника или служебно от съда най – късно в първото заседание за разглеждане на делото /чл. 70, ал. 1 ГПК/, след което посочената от ищеца цена остава релевантна, както за подсъдността на делото, така и за размера на дължимата държавна такса. Определението на съда по този спор подлежи на обжалване само когато цената на иска в сравнение с посочената от ищеца се увеличава / арг. чл. 70, ал. 2 ГПК/. В случая не е налице подобна хипотеза. С разпореждане от 28.09.2010 г. районният съдия е определил държавна такса в размер на 232.29 лв. и е указал на ищцата да довнесе по сметка на районен съд – [населено място] още 132.29 лв. Съдебният акт не е бил обжалван. Сумата е била внесена от ищцата своевременно и първоинстанционният съд е дал ход на делото. П. спор е приключил. В този смисъл крайният извод на въззивния съд за редовност на исковата молба е в съответствие с действителното развитие на процесуалното правоотношение. След като спорът за цената на иска е бил разрешен и не може да бъде повторно третиран, с поредното му въвеждане не се аргументира недопустимост на производството, респективно не се обуславя приложно поле на основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Поддържаните от касаторите съображения не обосновават извод за евентуална недопустимост на въззивното решение, респективно за наличие на основание за допускане на касационен контрол. В тази връзка ирелевантно е обсъждането на приложената съдебна практика.
Следващият въпрос е поставен от касаторите извън предметното съдържание на правните въпроси, по които се е произнесъл Окръжен съд – Монтана. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК формулирането му е въведено така:
„Въпросът дали съдът е длъжен да се произнесе по направеното възражение за задържане и по насрещните искове, за които е направено това възражение в същото производство, в което са направени, или има право да раздели производството и да разгледа възражението и исковете в отделно производство, като по този начин осуети упражняването на правото на задържане е съществен, тъй като се засягат важни права на една от страните – правото на задържане и правото на защита в процеса”.
Както е посочено и в изложението към касационната жалба по въпроса въззивният съд не се е произнесъл и не е направил изводи. Оплакванията се отнасят до съдопроизводствени действия на първоинстанционния съд във връзка с предявения от ответниците насрещен иск против ищцата с претенция за присъждане парична равностойност за направени от тях подобрения в процесния имот и стойност на дадени грижи и средства по изпълнение на посочения по – горе договор, чието съвместно разглеждане с първоначалните искове в едно производство същият съд не е приел съгласно определение от 06.10.2010 г. по гр.д. № 320/2010 г. Поддържаните оплаквания са неотносими към производството по чл. 288 ГПК, тъй като третират нарушения по чл. 281, т. 3 ГПК, засягащи последващ етап на касационното производство – по чл. 290 ГПК, провеждан само, ако бъде допуснато касационно обжалване. По цитирания въпрос не може да бъде допуснат касационен контрол, тъй като по него няма произнасяне. Основанието по чл. 280, ал. 1 ГПК има за предмет правни въпроси, по които въззивният съд се е произнесъл, а по правни въпроси, по които не се е произнесъл не може да се формира противоречиво произнасяне, с което да възникне отклонение от задължителна или казуална съдебна практика /чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК/, да се формира неправилна или неактуална съдебна практика, или да се тълкува непълна, неясна или противоречива правна уредба – чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК /в този смисъл са разясненията в тълкувателно решение № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по тълкувателно дело № 1/2009 г. на Общото събрание на гражданска и търговска колегия на Върховния касационен съд, т. 1 – 4/. К. е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. В конкретният случай жалбоподателите не са изпълнили посоченото задължение, тъй като не са разграничили основанията по чл. 281, т. 3 ГПК от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК. Вместо въпрос, по който въззивният съд е приел правни разрешения, жалбоподателите са отразили общи оплаквания за неправилност на съдебния акт. Липсата на общо основание за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК изключва наличието на допълнителни основания в някои от хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. В тази връзка ирелевантно е обсъждането на приложената съдебна практика, чието разглеждане би имало значение при обосноваване на общи и допълнителни основания за допускане на касационно обжалване.
По – нататък в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поставен въпрос, формулиран по следния начин от касаторите:
„ Въпросът, по който съдът се е произнесъл, е съществен материалноправен въпрос, свързан с приложението на чл. 21 от Закона за задълженията и договорите – дали задълженията, които единият съпруг е поел по един възмезден договор, обвързват другият, неучаствал по договора съпруг и дали той става длъжник наред със сключилия договора съпруг, т.е. дали съпружеската имуществена общност включва само права, или включва и задължения”.
Неговото съдържание не е съобразено с произнасянето на окръжния съд, който е разглеждал възникването на задължения за неучаствал по договора съпруг само при договор за продажба на недвижим имот срещу гледане и издръжка, сключен от другия съпруг. Доводите на въззивния съд, че вещните права принадлежат общо на двамата съпрузи, приобретатели към прехвърлителката са в съответствие със съдебната практика, обективирана в ППВС № 5/31.10.1972 г., т. 2. С общността в придобиването на правата съдът е обосновал и общността в пораждане на задълженията, т.е. отговорността за изпълнение на задълженията по процесния договор спрямо ответницата В. Д.. В. съд е аргументирал общността в правата и задълженията, независимо от това на чие име са придобити с нормите на чл. 21 СК.
В обжалваното решение не е разглеждан въпроса за приложението на чл. 21 ЗЗД, тъй като спорът е за неизпълнение на алеаторен договор за продажба на недвижим имот срещу задължение за гледане и издръжка, поето по време на брака на приобретателите и пораждащо вследствие възникване на съпружеска имуществена общност върху придобитите права отговорност и за двамата съпрузи. Произнасянето на въззивния съд засяга конкретна хипотеза, чиято правна уредба не се регулира от общото правило на чл. 21 ЗЗД. Поради това и поставения въпрос не е свързан с въпросите, по които са дадени правни разрешения във второинстанционното решение. Приложената е съдебна практика, по която съдът е разгледал въпроси, различни от обсъдените от въззивния съд. Определение № 118/02.03.2010 г. по търговско дело № 474/2009 г. на състав на Върховния касационен съд, търговска колегия, ІІ отделение е постановено в производство по чл. 288 ГПК и не се включва в съдебните актове, формиращи съдебна практика /в този смисъл са разясненията в тълкувателно решение № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по тълкувателно дело № 1/2009 г. на Общото събрание на гражданска и търговска колегия на Върховния касационен съд, т. 2 и т. 3/. Тълкувателно решение № 37 от 13. 11.1984 г. по дело № 16/1984 г. на Върховния съд, ОСГК съдържа правни разрешения относно тълкуването на чл. 21 ЗЗД, а именно, че новите приобретатели, придобили веща от купувача, заменителя или поръчващия, не могат да имат никакви права спрямо праводателя на техния съконтрагент или, че гаранционната отговорност не следва веща при прехвърлянето й на трето лице. Не е налице обективен идентитет между хипотезите, по които се е произнесъл въззивния съд и по които се е произнесъл Върховния съд. Същият извод се налага и при сравняване на въпросите, по които се е произнесъл въззивния съд и Великотърновския апелативен съд, последният в решение № 203 от 22.03.2010 г. по в. гр. т .д. № 127/2009 г. Великотърновският апелативен съд е разгледал иск по чл.286 във вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата 490910 евро, претендирана от ищеца за това, че след авансовото й превеждане на ответника, последният не бил изпълнил договорно задължение да прехвърли собствеността върху имотите, за които е била предоставена сумата на дружество, в което двете страни и физическо лице са съдружници. И в този случай правните разрешения в приложеното решение на Великотърновския апелативен съд не засягат въпроса за действието на алеаторен договор за продажба на недвижим имот срещу задължение за гледане и издръжка спрямо неучаствал в сключването на договора съпруг поради липсата на обективен идентитет между споровете и различните правни въпроси, по които са се произнесли съдилищата. К. не са развили никакви съображения относно твърдението за противоречиво произнасяне на въззивния съд по отношение на приетите изводи в приложената практика. Посоченият по – горе въпрос е извън кръга от въпроси, по които се е произнесъл въззивният съд, поради което с въвеждането му жалбоподателите не са обосновали приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Следващият въпрос, поставен в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е формулиран така:
„Въпросът, по който се е произнесъл съдът – дали обема и характера на задължението за гледане и издръжка зависи от конкретните нужди на кредитора и дължат ли се грижи и издръжка в случай, че кредиторът сам е във възможност да си ги осигури, т.е. ако не се нуждае от чужда помощ, е съществен материалноправен въпрос, тъй като от правилното му решаване зависи изхода на спора, а от тук – имуществените права на страните”.
В. съд е приел, че и при състояния на болест, ищцата лично се е грижила за своето здраве и е осигурявала средства за това, както и че ответниците от месец октомври 2009 г. насетне не са изпълнявали основното задължение за осигуряване на нормален и спокоен живот на ищцата, какъвто е водила до сключване на алеаторния договор. Прието е, че с действията и постъпките си ответниците по исковете са направили живота на прехвърлителката противоположен на договорното задължение. От посочените решаващи мотиви се установява, че окръжният съд не е разглеждал въпрос за дължимостта на грижи и издръжка, когато кредиторът е във възможност да си ги осигури, а се е произнесъл по друг въпрос – за дължимостта на грижите и издръжката в хипотеза, при която прехвърлителят се нуждае от помощ. К. не са поставили правен въпрос във връзка с произнасянето на въззивния съд. Същите са се позовали на решение № 15 от 11.02.2010 г. по гр.д. № 46/2009 г. на състав на Върховния касационен съд, ІІІ г.о. и във връзка с правните разрешения в него са извели цитирания по –горе въпрос вместо да поставят правен въпрос по отношение на правните разрешения, приети в обжалваното решение, съдържащи произнасяне по правен въпрос, различен от третирания в цитираното и приложено касационно решение. Поради това касаторите не са обосновали приложно поле на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
В следващата част от изложението по чл. 284, ал.