О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 367
Гр. С., 06.06.2017 год.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на осми март през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
изслуша докладваното от съдия Петя Хорозова
търговско дело № 2560/2016 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Р. С. К. от [населено място], чрез процесуалния му представител адв. К., срещу решение № 1343 от 28.06.2016 г. по в.гр.д. № 1852/2016 г. на Софийски апелативен съд, 8 състав, с което е потвърдено решение № 8647 от 17.12.2015 г. по гр.д.№ 15550/2014 г. по описа на Софийски градски съд, І ГО, 2 състав В ЧАСТТА, с което е отхвърлен предявеният от касатора иск с правно основание чл.226 ал.1 КЗ /отм./ против ЗК Л. И. АД за разликата над присъдените 23 000 лв. до претендираните 45 000 лв. като обезщетение за неимуществени вреди от ПТП, настъпило на 14.02.2014 г.
В жалбата се поддържат касационни доводи за незаконосъобразност и необоснованост на въззивното решение, довели до занижаване размера на присъденото обезщетение. Претендира се отмяна на решението и уважаване на исковата претенция в пълния й размер, с присъждане на адв. възнаграждение по чл.38 ал.1 т.2 ЗА.
Искането за допускане на касационно разглеждане се основава на следните формулирани правни въпроси: 1.1. „Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД и кои са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди от причинени в резултат на деликт телесни повреди, в хипотезата на предявен иск срещу застрахователя?“, 1.2. „Длъжен ли е съдът да посочи всички относими критерии и реално да ги съпостави с всички конкретни увреждания за пострадалия и настъпили последици и да ги съобрази в тяхната съвкупност, като оцени значението за размера на вредите, длъжен ли е да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост“, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика – ППВС 4/1968г.?“, 1.3. „Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент“ на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери „справедлив еквивалент“ на същите или е достатъчно да се търси „някакво компенсиране“, както е направено в обжалваното решение?“, 1.4. „Отчитането на несъществени обстоятелства и игнорирането на съществени такива, предпоставя ли нарушение на принципа на справедливост; кои са критериите за определяне на справедливо обезщетение?“, 2.1. „Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, които отразяват промените в икономическите условия и достатъчно ли е да се приеме за отчетен лимитът с посочване от съда, че обезщетението е определено към момента на настъпване на увредата; Нарушен ли е принципът на справедливост и задължителната съдебна практика по приложение на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетения в много по-нисък размер от определени такива за напълно аналогични случаи /за период 2005 г. – 2008 г., но при лимит 3-5 пъти по–нисък от процесния/, което е явно несъобразяване с лимита и икономическите условия; Достатъчно ли е формалното сочене, че се отчита лимитът, без реално да се обсъди към момента на настъпване на събитието; Следва ли съдът да посочи какъв е действащият лимит към датата на настъпване на събитието и как този лимит се отразява на определения размер на обезщетението, като съпостави с аналогични случаи при действащ по нисък лимит – само формално соченото „съобразяване с лимита“ достатъчно ли е за обективно приемане на такъв, без дори да е посочен действащия лимит“, 2.2. „Длъжен ли е съдът при определяне на справедливо обезщетение да се позове на установените лимити за размера на обезщетението и в тази връзка длъжен ли е да обоснове конкретна връзка на приетия за дължим размер с така определените от законодателя лимити?“, 2.3. „Релевантни ли са за критериите по чл. 52 ЗЗД лимитите на застраховане съобразно пар.27 ПЗРКЗ и обществено-икономическите и социални условия в страната и доколко съдът, при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, следва да съобрази и нормативно установените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“? “, 2.4. „В интерес на кого се увеличават лимитите и съответно премиите – в интерес на застрахователя, за да реализира по-големи печалби или в интерес на пострадалите, за да се постига все по-пълно компенсиране на вредите?“, 3. „Определянето на обезщетения, очевидно несъразмерими с търпените морални вреди и с установения лимит и огромното им занижаване, представлява ли нарушаване на изискването за справедливост?“, 4. „Липсата на анализ и правилно съпоставяне на задължителните критерии по приложение на чл. 52 ЗЗД, с действително търпените морални вреди и всички факти, имащи значение в тази връзка, при условията на предявен пряк иск срещу застрахователя, представлява ли нарушаване на принципа на справедливост при определяне на справедливо по размер обезщетение ?“, 5. „Длъжен ли е съдът да вземе предвид конкретните факти и обстоятелства, които обуславят търпените вреди, преживените болки, негативните емоции, както и цялостната промяна в живота на пострадалото лице и да изложи съображенията си по тях в мотивите на съдебното решение?“. Касаторът се позовава на допълнителните предпоставки за достъп до касация по чл. 280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК, като сочи и представя решения на ВКС, САС и СГС, както и твърди необходимост за уеднаквяване на съдебната практика при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК ответникът по касационната жалба – ЗК Л. И. АД е представил отговор, в който поддържа, че не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК, евентуално, че касационната жалба е неоснователна.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид доводите на страните по чл. 280, ал.1 ГПК и данните по делото, приема следното:
Касационната жалба изхожда от легитимирана страна, подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е насочена против подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима.
За да постанови обжалвания краен резултат, съставът на въззивния съд от фактическа страна е приел, че на 14.02.2014 г. касаторът Р. К. в двора на КАТ – [населено място] е бил ударен от л.а. „Пежо 306“, управляван от Г. Д.. Вследствие на удара е усетил остра болка и получил счупване на главичката на малкия пищял на десния крак в областта на колянната става. Било му приложено изцяло консервативно лечение с поставяне на гипсова имобилизация за срок от 30 дни. Инцидентът нанесъл психически травми на касатора, както и предизвикал промяна в начина му на живот – станал значително по-малко активен, спрял да кара колело. По спора относно размера на дължимото обезщетение, въззивният съд е приел, че присъдената сума от 23 000 лв. обезщетява напълно претърпените неимуществени вреди, с оглед датата на събитието и принципа на справедливост, заложен в чл. 52 ЗЗД. Тези изводи на съда са обусловени от приетото по делото и неоспорено медицинско заключение, съгласно което претърпяното травматично увреждане е причинило на ищеца трайно затруднение на движението на долния десен крайник за срок около 2 – 3 месеца. Лекуван е само консервативно, след което му е проведена рехабилитация. Нуждата от чужда помощ е била около 1 – 1.5 месеца, като оздравителният процес по повод на това счупване е приключил. Установени са възрастови промени в поясния отдел на гръбначния стълб – „деформираща спондилоза“, с давност. При натоварване и промени във времето пострадалият се оплаква от болки и дискомфорт в кръста и областта на счупването. Като е взел предвид горните факти и е преценил вида и естеството на увреждането, проведеното лечение, което е преминало без оперативна намеса, сравнително краткия период на възстановяване, през който пострадалият е изживял и психически срив, възрастта му – 59 г., както и установените възрастови изменения в гръбнака с провокирани болки от наложилото се залежаване и неравномерно натоварване, но за непродължителен период от време, въззивният съд е счел, че присъденото от първата инстанция обезщетение е справедливо и съответства на доказаните болки и страдания /съобразно обществено-икономическите условия/ към релевантния момент – началото на 2014 г.
Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставките на чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по следните съображения:
Всички правни въпроси касаят различните аспекти по приложението на нормата на чл.52 ЗЗД относно справедливото обезщетяване на неимуществени вреди при деликт. Според задължителните за съдилищата постановки, дадени с ППВС № 4/1968 г. и доразвити с трайната практика на ВКС по чл.290 ГПК, вкл. цитираната от касатора, справедливостта, като критерий за определяне размера на обезщетението при деликт, не е абстрактно понятие, а предпоставя винаги преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства, примерно /неизчерпателно/ изложени в Постановлението. Те следва да бъдат оценени адекватно и в тяхната съвкупност, с посочване на значението им спрямо обема на търпените вреди. Когато съдът изброява релевантните за размера на обезщетението факти, без да мотивира оценъчен извод за приноса им спрямо вида и обхвата на вредите или неправилно преценява последните, критерият за справедливост по чл.52 ЗЗД се явява нарушен. Оценката винаги включва и съобразяване с общественото разбиране за понятието „справедливост” на конкретен етап от развитието на обществото, като лимитите на покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите следва да се имат предвид единствено като ориентир за икономическата конюнктура, при която е настъпило увреждането, а не са самостоятелен критерий за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди.
Предвид изложеното по-горе се установява, че при постановяване на въззивното решение съдът не е допуснал отклонение от задължителната съдебна практика по приложението на чл.52 ЗЗД и липсва основание за допускане на касационно обжалване на основание чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
Не се доказват и предпоставките на чл.280 ал.1 т.2 ГПК за допускане на искания касационен контрол. По начало това допълнително основание не се прилага в случаите, в които е налице практика на ВКС по чл.290 и сл. ГПК. Освен това, приложените към касационната жалба актове не се отнасят до идентични казуси: по-високото обезщетение, присъдено с тях, е следствие от различната фактическа обстановка – за получени по-тежки травматични увреждания, наложили оперативни интервенции при лечението, по-дълги възстановителни периоди, при настъпили множество телесни повреди и пр. Поради това липсва соченото от касатора противоречие с практиката на съдилищата.
На последно място, не е надлежно аргументирано наличието на допълнителното основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК за достъп до касация. Съобразно разясненията в ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, т.4, „уеднаквяването на съдебната практика” не е критерий при определяне на правния въпрос като значим за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Въпросът е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й, с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото – когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена. Доводи в посочения смисъл не се излагат от касатора. От друга страна, както вече се посочи, липсва и противоречива съдебна практика, която ВКС да уеднаквява по предвидения в закона ред.
По изложените съображения, решението на Софийския апелативен съд не следва да бъде допуснато до касация.
Водим от горното, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 1343 от 28.06.2016 г. по в.гр.д. № 1852/2016 г. на Софийски апелативен съд, 8 състав.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: