4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 369
София,03.06.2013 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и девети май през две хиляди и тринадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 1046/2012 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Мария И. К. от [населено място] срещу решение № 642 от 26.04.2012 г., постановено по в. гр. д. № 106/2012 г. на Софийски апелативен съд, 1 състав. С посоченото решение, след отмяна на решение № 6102 от 16.11.2011 г. по гр. д. № 7802/2009 г. на Софийски градски съд, е отхвърлен предявеният от касаторката против Гаранционен фонд иск с правно основание чл.88, ал.1, б.”б”, пр.1 ЗЗ /отм./ за заплащане на сумата 40 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди във връзка с настъпило на 12.12.2003 г. пътно – транспортно произшествие.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е необосновано и постановено в нарушение на материалния закон. Касаторката навежда оплаквания, че въззивният съд се е произнесъл неправилно по съществения за спора въпрос за правата на пострадалите лица при определяне и изплащане на обезщетение за неимуществени вреди по реда на Закона за застраховането /отм./. Излага доводи, че съдът е тълкувал и приложил неправилно разпоредбата на чл.116, б.”б” ЗЗД като е приел, че подаването на молба до Гаранционния фонд по чл.22 от Правилника за устройството и дейността на ГФ /отм./ за изплащане на обезщетение не прекъсва давността относно вземането за обезщетение.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК като значими за изхода на делото са посочени въпросът „за определянето и изплащането на обезщетения на пострадалите лица по ЗЗ /отм./, Правилника за устройството и дейността на ГФ /отм./ и ЗЗД” и въпросът за неправилността на въззивното решение, произтичаща от нарушението на чл.116, б.”б” ЗЗД и чл.22 във вр. с чл.25, ал.4 от Правилника за устройството и дейността на ГФ /отм./. По отношение на първия въпрос се твърди, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото и че е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. С изложението са представени решение № 642/06.10.2008 г. по т. д. № 303/2008 г. на ВКС, ІІ т. о., решение от 28.01.2008 г. по гр. д. № 1423/2007 г. на Софийски апелативен съд и решение от 27.04.2007 г. по гр. д. № 848/2006 г. на Пернишки окръжен съд.
Ответникът по касация Гаранционен фонд оспорва искането за допускане на касационно обжалване и основателността на касационната жалба по съображения в писмен отговор, депозиран в срока по чл.287 ГПК.
Третото лице – помагач на ответника П. Г. Д. от [населено място] не заявява становище.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да отмени първоинстанционното решение и да отхвърли предявения от Мария И. К. против Гаранционен фонд иск с правно основание чл.88, ал.1, б.”б” ЗЗ /отм./ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на съпруга на ищцата, настъпила при ПТП на 12.12.2003 г., Софийски апелативен съд е приел за основателно възражението на ответника за погасяване по давност на претендираното с иска вземане. Въззивният съд е аргументирал извода си относно давността със съображения, че приложимата спрямо вземането петгодишна погасителна давност е започнала да тече на 12.12.2003 г., а искът по чл.88, ал.1, б.”б” ЗЗ /отм./ е предявен на 13.08.2009 г., към който момент погасителната давност вече е била изтекла. Като неоснователен е преценен доводът на ищцата, че давността е прекъсната с подаването на 11.12.2008 г. на молба пред Гаранционния фонд за изплащане на обезщетение. Изложени са съображения, че молбата до Фонда има характер на покана за доброволно изплащане на търсеното обезщетение и подаването й не прекъсва давността, тъй като не попада в нито една от хипотезите на чл.116 ЗЗД и не е последвана от признание на вземането или от предприемане на действия за принудителното му изпълнение. Посочено е също, че молбата не може да се квалифицира като искане за започване на помирително производство по чл.116, б.”б” ЗЗД, доколкото от една страна самата процедура пред Фонда има за предмет разглеждане на претенциите на пострадалите лица за доброволно изплащане на обезщетение и не представлява помирително производство, а от друга страна искането на ищцата не е уважено, за да е налице хипотезата на чл.116, б.”б” ЗЗД.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Формулираният от касаторката въпрос – за определянето и изплащането на обезщетения на пострадали лица по ЗЗ /отм./, Правилника за устройството и дейността на ГФ /отм./ и ЗЗД, не съставлява правен въпрос, покриващ общия селективен критерий на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касация. Според разясненията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на делото е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Мотивите към обжалваното решение сочат, че отхвърлянето на иска по чл.88, ал.1, б.”б” ЗЗ /отм./ е обусловено от решаващите изводи на въззивния съд, че търсеното с иска вземане за обезщетение е погасено по давност и че давността не е прекъсната с предявяване на писмената претенция пред Гаранционния фонд за доброволно изплащане на обезщетението. Произнасянето в този смисъл предопределя и съдържанието на материалноправните въпроси, чието разрешаване е обусловило изхода на делото. Тези въпроси са свързани с приложението на института на погасителната давност и с правната възможност молбата по чл.22 от Правилника за устройството и дейността на ГФ /отм./ да се квалифицира като действие от кръга на визираните в чл.116 ЗЗД, водещо до прекъсване на погасителната давност за упражняване на правата срещу Фонда. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторката не е поставила въпроси с подобно съдържание, а предвид указанията в т.1 от цитираното тълкувателно решение касационното обжалване не може да се допусне по въпроси, изведени служебно от касационната инстанция, тъй като по този начин ще се наруши принципа на диспозитивното начало.
Отсъствието на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване, но независимо от това следва да се отбележи, че не са осъществени и допълнителните предпоставки, специфични за поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Представеното с изложението решение № 642/06.10.2008 г. по т. д. № 303/2008 г. на ВКС, ІІ т. о., е постановено по реда на отменения ГПК от 1952 г. и не формира задължителна практика на ВКС, поради което не доказва основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Разгледано като източник на казуална практика на ВКС, решението не подкрепя твърдението за противоречива практика по смисъла на чл.280, ал.1, т.2 ГПК с оглед разрешения в него и неотносим към спора по конкретното дело въпрос – дали отправянето на претенция до Гаранционния фонд за доброволно изплащане на обезщетение е положителна процесуална предпоставка за предявяване на иска на пострадалото лице срещу Фонда. Останалите две решения – на Софийски апелативен съд и на Пернишки окръжен съд, са отменени по реда на инстанционния контрол и не следва да се обсъждат.
Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК е заявено бланкетно, а освен това не би могло да се приеме за приложимо в случая. Действията, с извършването на които се прекъсва погасителната давност, са посочени ясно и точно в разпоредбата на чл.116 ЗЗД. Отправянето на искане от кредитора до длъжника за доброволно плащане на претендирано парично вземане, какъвто характер има молбата на пострадалото лице до Гаранционния фонд, не е сред тези действия. Поради това не се налага тълкуване на чл.116 ЗЗД, за да се отговори на релевантния за зихода на делото правен въпрос относно прекъсването на давността.
Развитите в изложението доводи за материална незаконосъобразност на въззивното решение са относими към касационните основания по чл.281, т.3 ГПК, които имат значение за правилността на решението и не подлежат на обсъждане в стадия на производството по чл.288 ГПК. Дори да е неправилно, решението не може да се допусне до касационно обжалване по съображения, изведени от основанията по чл.281, т.3 ГПК. В тази насока са и задължителните указания, дадени от ОСГТК на ВКС с т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г.
По изложените съображения решението по в. гр. д. № 106/2012 г. на Софийски апелативен съд не следва да се допуска до касационно обжалване.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 642 от 26.04.2012 г., постановено по в. гр. д. № 106/2012 г. на Софийски апелативен съд, 1 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :