2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 37
гр. София, 12.01. 2015 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети декември през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 5894 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. М. С., К. М. С. и Р. С. П. срещу решение № 321/24.02.2014 г., постановено по гр. дело № 4282/2013 г. на Софийския апелативен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено решение от 27.05.2013 г. по гр. дело № 657/2012 г. на Кюстендилския окръжен съд, е уважен частично, предявеният от В. Г. Л. срещу жалбоподателите, иск с правно основание чл. 45 от ЗЗД, като последните са осъдени солидарно да заплатят на ищеца сумата 15 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 16.09.2008 г. до окончателното изплащане на сумата, представляваща обезщетение за претърпени от него неимуществени вреди в резултат на извършено от тях престъпление, за което са осъдени с влязла в сила присъда по н.о.х.д. № 98/2009 г. на Дупнишкия районен съд; в тежест на жалбоподателите-ответници са възложени и разноски и държавна такса по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и доводи за недопустимост и за неправилност на обжалваното въззивно решение – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателите, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени следните два (уточнени от съда, съгласно т. 1, изр. 3 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС) правни въпроса, а именно: 1) процесуалноправен – допустимо ли е съдът да присъди обезщетение за причинени неимуществени вреди, изразяващи се в няколко различни по вид и характер телесни повреди, без ищецът да е конкретизирал в исковата си молба какво по размер обезщетение желае да получи за всяка една от тях, и без съдът да е посочил в решението си какво по размер обезщетение присъжда за всяка една телесна повреда; и 2) материалноправен – относно определянето на размера на присъжданото по справедливост обезщетение за причинени неимуществени вреди. По отношение на процесуалноправния въпрос жалбоподателите сочат допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като поддържат, че той е от съществено значение за точното прилагане на закона и същевременно – за развитието на правото, но без да излагат каквито и да било доводи и аргументи в тази насока. По отношение на материалноправния въпрос жалбоподателите сочат допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, като поддържат, че той е решаван противоречиво от съдилищата, но без в тази връзка да сочат и представят преписи от влезли в сила съдебни решения.
Ответникът по касационната жалба – ищецът В. Г. Л., в отговора си излага становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване.
За да постанови обжалваното въззивно решение, апелативният съд е приел в мотивите към него, че анализът на доказателствата по делото води до категоричния извод за доказаност на фактическия състав на чл. 45 от ЗЗД, съответно – за ангажиране деликтната солидарна отговорност на тримата ответници (сега касатори), които се преките причинители на процесното увреждане на ищеца. Досежно противоправното им поведение, въззивният съд, съгласно чл. 300 от ГПК е взел предвид влязлата в сила присъда по наказателното дело, с оглед на което е приел за категорично установено по делото, че получените от ищеца травматични увреждания са причинени именно от противоправното поведение на ответниците – нанесен побой.
Апелативният съд е споделил извода на окръжния съд, че присъдената от последния сума 15 000 лв. е справедливо обезщетение по смисъла на чл. 52 от ЗЗД за претърпените от ищеца неимуществени вреди, като в тази връзка са преценени и обсъдени, релевантните за определянето на този размер факти по делото, а именно: Съдът е взел предвид, че макар и уврежданията на ищеца да съответстват на леки телесни повреди, същите са няколко места – по лицето, дясното око, фрактура на пръст на ръка и непълна фрактура на ребро. Приел е и че съществено в случая е обстоятелството, че по повод нанесения му побой, освен физическите болки и страдания, ищецът е понесъл и такива от психологическо естество, свързани с уплах и унижение. Апелативният съд е съобразил и социално-икономическите условия в страната към момента на извършването на деликта – края на 2008 г., както и практиката на съда за аналогични случаи. Наред с това, въззивният съд е препратил по реда на чл. 272 от ГПК и към мотивите на първоинстанционния съд, където при определянето на размера на процесното обезщетение съгласно чл. 52 от ЗЗД, са взети предвид и следните обстоятелства: възрастта на увредения ищец – 49-годишен към момента на извършването на деликта; това, че той е търпял болки и страдания от нанесените му травматични увреждания; че външният му вид е бил променен за известен период от време – цялото му лице е било в синини, по тялото – също, подпухнали клепачи на очите, гипсирана ръка; за продължителен период от време ищецът е стоял в дома си, изпитвал е физически болки, както и чувства на унижение и срам от побоя; за около месец е бил в състояние, налагащо спазване на определен режим на лечение; взети са предвид и мотивите – хулиганските подбуди на тримата ответници, които в качеството си на охранители във фирмата, където е работел и ищецът, са му нанесли побоя по повод негово решение за напускане
Видно от така изложените мотиви, размерът на обезщетението за претърпените от ищеца неимуществени вреди е определен от съда, съгласно задължителните указания, дадени с т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 г. От своя страна, както вече беше посочено, жалбоподателите не са посочили и представили никакви преписи от влезли в сила съдебни решения, за да подкрепят твърдението си, че материалноправният въпрос, изведен (втори по ред) в изложението им, се решавал противоречиво от съдилищата. Поради това, наведеното от тях допълнително основание по т. 2 на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение по този материалноправен въпрос, остава недоказано (в този смисъл е и т. 3 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Процесуалноправният въпрос, изведен на първо място в изложението на касаторите, е свързан с оплакванията им за недопустимост на първоинстанционното и обжалваното въззивно решение по делото, като постановени по нередовна искова молба. Този въпрос, обаче, не е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. В практиката на съдилищата никога не е имало колебания и съмнения, че за всички неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от едно и също непозволено увреждане (неправомерно поведение), се дължи едно, глобално определено по размер обезщетение, което може да бъде платимо еднократно или периодически, а когато увреждането е причинено от неколцина делинкветни, те отговарят солидарно за заплащането на обезщетението. Поради това, не е необходимо нито увреденото лице, в качеството си на ищец, претендиращ такова обезщетение, да сочи в исковата си молба размер на същото поотделно за всяка една от вредите, нито съдът да го определя по този начин в решението си. Това ясно и еднозначно следва от материалноправните норми на чл. 51, ал. 2 и чл. 53, във вр. с чл. 52 и с чл. 45 от ЗЗД, респ. – и от процесуалните разпоредби на чл. 127, ал. 1, т. 4 и т. 5 от ГПК, чието тълкуване и приложение – в аспекта на изведения от жалбоподателите процесуалноправен въпрос, не създава затруднение в гражданското правораздаване, включително и по настоящото дело. В този смисъл е и константната практика (включително задължителна такава) на ВКС, израз на която са решение № 271/15.10.2013 г. по гр. дело № 1403/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, т. 11 от ТР № 3/2004 г. от 22.04.2005г. на ОСГК на ВКС и пр. Тази съдебна практика се споделя и от настоящия съдебен състав; тя не се нуждае от промяна или от осъвременяване поради законодателни изменения или поради промяна в обществените отношения и условия, поради което не е налице допълнителното основание по т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване по изведения в изложението на жалбоподателите процесуалноправен въпрос (в този смисъл е и т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Както вече беше посочено, самите касатори не навеждат каквито и да било аргументи за наличието на това допълнително основание.
В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице, наведените от жалбоподателите допълнителни основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 321/24.02.2014 г., постановено по гр. дело № 4282/2013 г. на Софийския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.