4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 37
С., 17.01. 2011 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Симеон Чаначев
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 975/2011 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
С решение от 06.07.2011 г. по в. гр. д. № 174/2011 г. Окръжният съд [населено място] отменил решението от 01.04.2011 г. по гр. д. № 857/2010 г. на Районния съд [населено място] и вместо това отхвърлил иск с правно основание чл. 108 ЗС, предявен от [фирма] [населено място] срещу М. М. Н. и Г. Г. Н., двамата от [населено място], за признаване на собствеността и предаване владението на УПИ ХХХІХ-50 от кв. 2 по плана на [населено място] от 1986 г., с площ 161 кв. м., при посочени съседи, и присъдил в полза на ответниците 1 305.34 лева разноски за двете инстанции.
Срещу въззивното решение в срока по чл. 283 ГПК е подадена касационна жалба от ищеца, който относно предпоставките за допускане на касационно обжалване поддържа основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Ответниците по касация – ответници по иска, считат, че обжалваното решение не подлежи на касационно обжалване с оглед цената на иска и съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК.
При проверка по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
Касационната жалба е подадена на 08.08.2011 г. с вх. № А 1209 в деловодството на въззивния съд и производството пред настоящата инстанция е висящо при действието на чл. 280, ал. 2 ГПК в редакция съгласно публикацията в ДВ, бр. 100 от 21.12.2010 г., в сила от същата дата. Според тази разпоредба не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни граждански дела с цена на иска до 5 000 лева.
Цената на предявения иск с правно основание чл. 108 ЗС се определя към момента на подаване на исковата молба, с оглед действащия към този момент процесуален ред. В разглеждания случай исковата молба е от 07.12.2010 г., при което положение приложима е нормата на чл. 69, ал. 1, т. 2 ГПК /от 2007 г./ и размерът на цената на иска е данъчната оценка на имота или на вещното право, а ако няма такава – неговата пазарна цена. Разпоредбата на чл. 71, ал. 2 ГПК, на която се позовават ответниците по касация, не е приложима, тъй като тя установява размера на държавната такса по водене на дело с предмет право на собственост, който се определя върху една четвърт от цената на иска.
Данните по делото сочат, че възприетата от първоинстанционния съд данъчна оценка, послужила за определяне на дължимата по водене на делото държавна такса, е 11 868 лева съобразно удостоверение № [ЕГН] от 11.11.2010 г. на [община], приложено на л. 43 от първоинстанционното дело. Следователно, цената на иска е над 5 000 лева, поради което разглежданият случай не попада в изключението по чл. 280, ал. 2 ГПК и касационната жалба е допустима.
За да отхвърли иска за ревандикация, въззивният съд приел на първо място, че липсват доказателства, установяващи Кооперация „В. 98” [населено място] – праводател на ищеца в качеството си на продавач по договор за покупко-продажба по н. а. № 416 от 06.06.2007 г., да е собственик на имота, предмет на сделката, поради което и ищецът не е станал собственик. Този извод е формиран въз основа на приетото от съда, че не се установява каква е връзката между кооперацията-продавач и ТПК „Г. Д.”, която с н. а. № 128/1987 г. /послужил за легитимация за продавача/ е призната за собственик на парцел ХІІІ от кв. 2, отчужден и отреден за нуждите на кооперативната организация. При това не е изяснено защо след като през 1987 г. парцелът е бил с площ 24 000 кв. м., при покупко-продажбата през 2007 г. вече е с площ 4 940 кв. м. Наред с това съществува неяснота относно основанието за издаване на н. а. № 128/1987 г., доколкото не става ясно да се касае за имот, придаден по силата на дворищнорегулационния план /към 1987 г. е действал планът на [населено място] от 1986 г./ към собствен на кооперацията имот /хипотеза по чл. 134, ал. 2 З. – отм./, а съгласно чл. 63 и 64 З. /в редакция към 1987 г. – отм./ отчужденията на имоти за осъществяване мероприятия на държавата, кооперации и обществени организации, се правят в полза на държавата, а на съответния субект се отстъпва право на строеж върху държавна земя. В този случай съгласно чл. 134, ал. 1 З. /отм./ за отчуждения имот се съставя акт за държавна собственост.
Посочените обстоятелства са обсъдени от въззивния съд, който приел, че след като с отговора на исковата молба ответниците са заявили неоснователност на исковата претенция на ищеца с твърдения те да са собственици на спорната част на основание покупко-продажба с н. а. № 65/1997 г., то не е необходимо изрично оспорване на констативния нотариален акт от 1987 г., а ищецът следва да докаже активната си материалноправна легитимация като една от предпоставките за уважаване на иска по чл. 108 ЗС.
На следващо място въззивният съд приел, че не е установено дворищнорегулационният план от 1986 г. да е приложен с оглед разпоредбата на чл. 33, ал. 3 вр. ал. 1 и 2 З. /отм. /в частта относно спорния имот, както и в 6-месечния срок съгласно пар. 6, ал. 2 от ПР на ЗУТ. При това положение приложим е пар. 8, ал. 1 от ПР на ЗУТ, като отчуждителното действие на плана от 1986 г. е прекратено през 2001 г. -преди ищецът да закупи спорния имот от Кооперация „В. 98”. Ето защо дори да е налице правоприемство с ТПК „Г. Д.”, с оглед отпадане отчуждителното действие на плана, тя не е собственик на спорния имот.
В обобщение, искът за ревандикация е приет за неоснователен поради липса на материалноправна легитимация на ищеца, като обсъждането на останалите предпоставки – владението на ответниците и основанието за това, е счетено за безпредметно.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поставя въпросите: 1. след като съгласно чл. 134, ал. 1 З. /отм./ следва да се състави акт за държавна собственост за отчуждения имот, а е съставен нотариален акт за собственост на имота, отреден и отчужден за нуждите на кооперативна организация /в случая н. а. № 128, том І, дело № 359 от 30.12.1987 г./, дали последният представлява титул за собственост на кооперацията за отразените в него имоти; 2. допустимо ли е, след като с отговора на исковата молба ответниците не са упражнили правата си по чл. 131, ал. 2, т.т. 4 и 5 ГПК, да сторят това едва с въззивната жалба пред втората инстанция, а съдът, вместо да не ги допуска, ги е разгледал и уважил независимо от забраната по чл. 266, ал. 1 ГПК.
Поставеният материалноправен въпрос е от значение за спора, но не и за точното прилагане на закона и развитието на правото – предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поддържана от касатора. Релевантните в случая правни норми във връзка с преминаването на собствеността – чл. 63 и 64 З. /отм./, са ясни и са приложени от въззивния съд според точното им съдържание, изяснено в трайната и непротиворечива съдебна практика. Според тази съдебна практика при действието на З. /отм./ по силата на отчуждаването по плана за мероприятия на държавата, кооперациите и обществените организации, собствеността върху отчуждените имоти преминава върху държавата. Държавата става собственик на земята, а на кооперативната или обществена организация, за чиито мероприятия се извършва отчуждаването, се учредява право на строеж върху държавния имот. Отчуждаването на недвижим имот за нуждите на кооперативна организация – ТПК „Г. Д.” като титуляр на н. а. № 128/1987 г., е мероприятие по застроителния и регулационен план за обществени мероприятия по чл. 22, т. 2 З. /отм./, което е в полза на държавата. Характерно за посочения план е това, че той няма непосредствено отчуждително действие. С отреждането на даден имот за определено мероприятие по този план той не се счита отчужден от предишния собственик, нито се придобива от държавата, докато не се проведе специална процедура по отчуждаване и обезщетяване на собствениците на засегнатите имоти. В тази връзка следва да се разгледа записването в нотариалния акт, че на отчуждените собственици е изплатено съответното обезщетение. Това е предпоставка за преминаване на собствеността в полза на държавата, а не на кооперативната организация, както смята касаторът. Изводът не се променя и при приложение разпоредбата на чл. 37, ал. 1 ЗКО /отм./, според която имуществото на кооперацията се състои от право на собственост и други вещни права върху основни и оборотни средства, вземания, права върху търговски марки, промишлени образци, лицензии, дялово участие в сдружавания и други права и задължения, породени от нейната дейност. Поради установената от закона невъзможност правото на собственост върху отчуждения имот в случай като разглеждания да бъде придобито от кооперативната организация, нотариалният акт, издаденият в полза на тази организация на основание чл. 134 З. /отм./, не съставлява титул за собственост.
С оглед изложеното следва да се приеме, че не е налице произнасяне от въззивния съд по съществен материалноправен въпрос, свързан с тълкуването на закона, който да е от значение за развитието на правото, с цел еднаквото прилагане на закона.
По втория поставен въпрос също не са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Текстовете на посочените от касатора процесуалноправни норми са ясни, не се нуждаят от тълкуване, приложени са според точното им съдържание, а конкретният казус не съдържа специфики, които да наложат някаква особеност в приложението на закона, която може да доведе до развитието на правото.
В разглеждания случай изводите на въззивния съд по легитимацията на ищеца като собственик на претендирания имот са формирани по повод направеното от ответника Г. Н., ползващо и ответницата М. Н. в качеството й на негова съпруга и необходим другар по иска за защита на собствеността, оспорване на претендираното от ищеца право. При това положение разпоредбата на чл. 133 ГПК – „Последици от неподаването на отговор”, е неприложима. Оспорването на правото на собственост възлага на ищеца тежестта да докаже, че той е негов носител, а това предполага да установи правата и на праводателя си. След като ищецът се позовава на придобивно основание на праводателя си по плана за обществени мероприятия, осъществено при действието на З. /отм./, то преценката на съда включва произнасяне и по нормите на чл. 63, 64 и 134 З. /редакция съгласно публикацията в ДВ, бр. 29/1973 г. – отм./, а при данните за извършено изменение на плана – и по въпросите за приложението на същия. Следователно, въззивният съд не е излязъл извън своите правомощия, а е действал в рамките на осъщественото оспорване, поради което, като е процедирал по този начин, не е накърнил правото на ищеца на защита.
В обобщение на всичко изложено, не са налице предпоставки за допускане на касационната жалба срещу въззивното решение за разглеждане по същество.
С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответниците по касация следва да се присъдят разноски за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 200 лева.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение от 06.07.2011 г. по в. гр. д. № 174/2011 г. на Окръжния съд [населено място].
ОСЪЖДА [фирма] [населено място] да заплати на М. М. Н. и Г. Г. Н., двамата от [населено място], [улица], разноски за водене на делото във Върховния касационен съд на РБ в размер на 200 /двеста лв./ лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: