5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 37
гр. София, 17.01.2017 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на десети ноември две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. дело № 3160/2016 г.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 3041 от 14.04.2016 г. по гр. дело № 8072/2015 г. на Софийски градски съд /СГС/, гражданска колегия, ІІ „в” състав.
Ответникът по касация – Д. М. И. поддържа становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд /ВКС/, състав на гражданска колегия, трето отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Предмет на жалбата е цитираното въззивно решение, с което е потвърдено решение № ІІ – 78 – 84 от 30.04.2015 г. по гр. дело № 292/2015 г. на Софийски районен съд /СРС/, 78 състав и са присъдени разноски в полза на въззиваемия в размер на сумата 600 лв. СГС е приел, че са извършени нарушения на трудовата дисциплина от въззиваемия Д. М. И., а именно: неизпълнение на възложената трудова функция – т. 6 от Инструкцията за работа на служителите на длъжност „контрольор автомобилен транспорт”, за надлежно водене на протокола за блокираните пътни превозни средства /ППС/; неизпълнение на задължението по т. 5 от цитираната инструкция – за изготвяне на най – малко 5 броя снимки на автомобили с позиции № 10 и № 11 /последният, служебен автомобил/ ; неизпълнение на изискването по т. 7 от посочената инструкция – неиздаване на фискален бон за „заскобения„ служебен лек автомобил марка „Пежо” с рег. [рег.номер на МПС] . Въз основа на показанията на свидетеля Г., който е работил в екип с ищеца, СГС е приел, че на процесната дата – 03.11.2014 година при отчитане на „заскобените” автомобили на хартиен носител е била допусната техническа грешка в резултат, на която в броя на заскобените автомобили „се е явила и липсата на една скоба, която фактически е била налице и е била поставена на автомобил № 4” или съгласно приетото от съда реално не е била налице липсваща скоба. СГС е изложил показанията на цитирания свидетел, съгласно които служебният автомобил е бил заскобен, за да се оправдаят средствата за издадения в повече един касов бон, а при отчитането на „заскобения” автомобил дължимата сума се заплащала от служителите. От фактическите констатации, изложени от решаващия състав са мотивирани изводи за това, че неизпълнението на задължението по т. 6 от цитираната инструкция не е резултат на недобросъвестно поведение на Д. И., а на допусната грешка, довела до неспазване на т. 7 от същата инструкция. СГС е приел, че при липсата на доказателства за други предходни нарушения на трудовата дисциплина неизпълнението на задълженията, разгледано в мотивите на решението определя нарушенията, като единични случаи, включително и неизпълнението на т. 5 от посочената инструкция. Следващият извод, направен във връзка с тези мотиви е, че наложеното наказание по чл. 188, т. 3 КТ не съответства на вида и тежестта на установените по делото нарушения на трудовата дисциплина, което прави заповедта незаконосъобразна на основание чл. 189, ал. 1 КТ.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е поставил два въпроса, формулирани, както следва: „ Първият въпрос, който се повдига е процесуалноправният въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи на страните и доказателствата по делото.” ; „Вторият въпрос е свързан с точното прилагане на закона е допустимо ли е въззивният съд при спазване на задължението си по чл. 236, ал. 2 от ГПК да прави фактически констатации и да гради извод върху тях, при положение, че тези фактически констатации са въз основа на грешен прочит на писмените доказателства и въз основа на свидетелски показания на свидетел от едната страна и при отказ да се изслушат по същества допуснатите свидетели на ответника.”.
По първия въпрос, поставен в изложението страната не е посочила конкретните доводи и доказателства във връзка с обсъждането, на които СГС „е влязъл в противоречие с практиката на ВКС”. Не е отразено дори, в какво се състои отклонението на въззивния съд от „практиката на ВКС”. За това следва да се приеме, че цитираният въпрос не притежава характеристиките на общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. При тези обстоятелства обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, тъй като не е формулиран въпрос, който да формира общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, а съгласно разясненията в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС въвеждането на такъв въпрос не се извършва служебно от касационния съд въз основа на сочените от страната факти и обстоятелства в касационната жалба. В допълнение към горните съображения трябва да се изложи и следното. В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК липсва мотивирано изложение относно твърдението за решаване на цитираните въпроси в противоречие с практиката на ВКС, чрез съпоставяне на решаващите изводи във въззивното решение с правните разрешения в практиката на ВКС, включително в ТР № 1 от 04.01.2001 г. по т. дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, приложено единствено, като съдебна практика. С цитираното ТР на ОСГК на ВКС касаторът не обосновава допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като не е формулирал правен въпрос, отговарящ на характеристиките, определящи го като общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК – в случая въпрос относно конкретно отклонение на въззивния съд от разрешенията в ТР на ОСГК. Общото и допълнителните основания по разпоредбата съставляват кумулативно изискуеми предпоставки за допускане на касационен контрол, като липсата на общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, към която следва да се причисли и хипотезата на въпрос, който не формира такова основание, какъвто е настоящия случай, съгласно разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГКТК на ВКС е достатъчно съображение за недопускане на касационен контрол, без да се разглеждат сочените за това допълнителни основания. Предвид изложеното следва да се приеме, че с цитирания въпрос страната не е релевирала основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Вторият въпрос е поставен с твърдението, че е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и по – конкретно хипотезата на произнасяне на въззивния съд по въпрос „от значение за точното прилагане на закона”. Като процесуалноправен същият въпрос, подобно на предходния не отговаря на характеристиките, определящи правният въпрос като общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Цитираният въпрос е въведен в хипотеза на допуснати нарушения от въззивния съд, а именно фактически констатации, направени „въз основа на грешен прочит на писмените доказателства и въз основа на свидетелските показания на свидетел от едната страна и при отказ да се изслушат по същества допуснатите свидетели на ответника”. Така формулиран въпросът произтича изцяло от становище на страната за процесуални нарушения, чието установяване в производството по чл. 288 ГПК е недопустимо, както и от твърдения за противоречиво произнасяне на СГС поради нарушения по чл. 281, т. 3 ГПК, неотносими към настоящето производство. Въпрос, който произтича от становище на страната, а не от правни разрешения на въззивния съд, както е в настоящия случай, не формира общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. По тези съображения следва да се приеме, че не е налице общо основание за допускане на касационен контрол. В приложението не е мотивирано и допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, чрез посочване на съдебна практика, която е формирана при неточно приложение на закона или не е актуална с оглед промяната на обществените условия и законодателството. Изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не е съобразено с разясненията в т. 4 от цитираното по – горе ТР № 1/ 19.02.2010 г. на ОСГКТК на ВКС, съгласно които основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице при съдебна практика, която е формирана при неточно приложение на закона или не е актуална с оглед промяната на обществените условия и законодателството. В приложението касаторът не е мотивирал предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, чрез позоваване на такава съдебна практика. Освен това в случая въззивният съд е направил собствени фактически и правни изводи по спора, в рамките на поддържаните в жалбата твърдения за допуснати от СРС нарушения на закона, чрез обсъждане на доводите на страните. СГС е изложил мотиви за валидност и допустимост на съдебния акт, разгледал е възражението на ответника за немотивираност на първоинстанционното решение, като е изложил съображения за неоснователност на същото възражение, с които е обосновал извод за правилност на съдебния акт относно доказаността на описаните в заповед № РД – 15 – ЗП – 60/12.11.2014 г. на изпълнителния директор на [фирма], [населено място] факти. Освен това СГС е констатирал, че в съответствие с постановеното в съдебно заседание от 10.03.2015 г. определение, с което са обявени за безспорни фактите, описани в спорната заповед за уволнение СРС е приел доказаност на нарушенията. Във въззивното решение са разгледани подробно описаните в заповедта факти и е обоснован извод за незаконосъобразност на дисциплинарното уволнение поради нарушение от работодателя на чл. 189, ал. 1 КТ. Изложеното налага извод за постановяване на обжалваното въззивно решение в съответствие с уеднаквената по чл. 290 ГПК съдебна практика, съгласно която въззивният съд трябва да направи собствени фактически и правни изводи в рамките на поддържания в жалбата порок на първоинстанционното решение, чрез обсъждане на доводите на страните, чиято основателност, съответно неоснователност мотивира. Въззивният съд е съобразил извършените от СРС съдопроизводствени действия по допускане и събиране на доказателства, включително изслушване на свидетели и е мотивирал отказа за повторно изслушване на вече разпитан свидетел, както с липсата на предпоставки по чл. 266 ГПК за събиране на доказателства, така и с липсата на спор по обстоятелствата, за които се иска преразпит на свидетел. Поради това следва да се приеме, че приетите от СГС правни разрешения са в съответствие със задължителната практика по чл. 290 ГПК /напр. решение по гр. дело № 4497/2015 г. на състав на ІІІ г.о., решение по гр. дело № 4604/2014 г., решение по гр. дело № 7175/2013 г. на състави на ІV г.о., решение по гр. дело № 4744/2008 г. на състав на І г.о. и др./. Предвид тези съображения се налага извода, че страната не е релевирала основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
С оглед на всичко изложено по – горе следва да се приеме, че касаторът не е обосновал приложно поле на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което не са налице предпоставки за допускане касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на делото касаторът следва да заплати на ответника по касация разноски за касационното производство, които видно от договора за правна защита и съдействие, уточнени със списък по чл. 80 ГПК са в размер на сумата 750 лв.
Водим от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 3041 от 14.04.2016 г. по гр. дело № 8072/2015 г. на Софийски градски съд /СГС/, гражданска колегия, ІІ „в” състав.
ОСЪЖДА [фирма], [населено място] да заплати на Д. М. И. разноски за касационното производство в размер на сумата 750 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: