O П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 37
гр. София, 09.02. 2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание нa осми февруари през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
Председател: Светлана Калинова
Членове: Гълъбина Генчева
Емилия Донкова
изслуша докладваното от съдията Донкова ч. гр. дело № 80/ 2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производствoто е по чл. 274, ал.3, т. 2 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на Д. Р. П. и С. Р. П., чрез адв. Н. Н., срещу определение № 346 от 11.10.2017 г. на Шуменския окръжен съд по ч. гр. д. № 227/2017 г., с което, след като е отменено определение № 1311 от 05.06.2017 г. на Шуменския районен съд по гр. д. № 1538/2016 г., присъдените им разноски за адвокатско възнаграждение за първоинстанционното производство са намалени от 800 лв. на 476 лв.
Иска се отмяна на атакувания съдебен акт като неправилен. Поддържа се, че при разглеждане на възражението за прекомерност, окръжният съд се е отклонил от въведения от законодателя критерий за фактическа и правна сложност на делото. Изтъква се още, че неправилно въззивният съд е приел, че щом договорът за правна защита и съдействие е един, макар и общ, то независимо от броя на лицата на страната на доверителя, дължимо е едно адвокатско възнаграждение в минимален размер. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 вр. с чл.278, ал.4 ГПК се навежда като специално основание произнасяне на въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в мотивите към т.3 на ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 72 от 15.07.2015 г. на ВКС, II-ро г. о. по гр. д. № 553/2015 г. и решение № 127 от 27.04.2016 г. на ВКС, IV-то г.о. по гр. д. № 5964/2016 г., и двете по чл.290 ГПК.
Ответниците по жалбата не са изразили становище.
Жалбата е допустима като подадена в срок и срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд съгласно чл.248, ал.3, изр.2-ро вр. чл.280, ал.2, т.1 ГПК.
По въпроса за наличието на предпоставките за допускане на касационно обжалване, съставът на ВКС, I-во г. о. съобразява следното:
В производството по гр. д. № 1538/2016 г. по описа на Шуменския районен съд, настоящите жалбоподатели, заедно с Р. М. И., са ответници по искове за признаване на установено, че не са собственици на реална част от три недвижими имота, общо в размер на 346 кв. м.
С определение № 2931 от 18.11.2016 г. първоинстанционното производство е прекратено поради недопустимост на предявените искове. Цитираното определение е потвърдено с определение № 32 от 24.01.2017 г. на Шуменския окръжен съд по ч. гр. д. № 639/2016 г., влязло в сила на 16.05.2017 г. /видно от определение № 94 на ВКС, II-ро г. о. по ч. гр. д. № 1407 от 2017 г./.
Пред трите инстанции двете ответници са представлявани общо от адв. Н. по силата на договор за правна защита и съдействие, в който е уговорено възнаграждение от 800 лв., като в отговора на исковата молба същите са поискали присъждане на разноски по делото.
По молба на адв. Н., вх. № 7378 от 25.05.2017 г., с която е поискано допълване на определение № 2931 от 18.11.2016 г. на Шуменския районен съд по гр. д. № 1538/ 2016 г., районният съд с определение № 1311 от 05.06.2017 г., е отхвърлил направеното от ищците възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение и ги е осъдил да заплатят на ответниците разноски в размер на 800 лв.
За да уважи възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение и да намали присъдените разноски от 800 лв. до минималния размер по Наредба № 1/ 2004 г., а като последица от това да отмени първоинстанционото определение, окръжният съд е съобразил материалния интерес на делото и обема на осъщественото процесуално представителство в рамките на производство, което е било прекратено поради недопустимост на исковете. Приел е още, че броят на лицата представлявани от адвоката е ирелевантен за преценката за намаляване на заплатеното адвокатско възнаграждение до размера на минималното такова по Наредбата, дотолкова доколкото в конкретния случай то е било договорено за защита на общ интерес и предвид стойността на общото материално благо, в което всеки един от упълномощителите притежава съответна идеална част.
Първият от поставените във връзка със специалното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК в приложимата редакция /ДВ, бр.50 от 2015 г./ в изложението въпроси, е за съдържанието на критерия фактическа и правна сложност на делото, който съдът следва да съобразява при преценката за основателност на възражението по чл.78, ал.5 ГПК, длъжен ли е съдът да изложи мотиви кои обстоятелства взема предвид, както и достатъчно ли е да съобрази единствено начина, по който е приключило производството, както и вида на съдебния акт. Въпросът е от три части, като в първата си част, касаеща критерия фактическа и правна сложност на делото, безспорно е обуславящ, с оглед на което общата предпоставка по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК за допускане до касация е налице. Не е налице обаче наведеното противоречие с ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Въззивният съд е съобразил обема на осъществената процесуална защита именно на база конкретните обстоятелства по делото и представените доказателства за тях. Пълнотата на мотивите на въззивния съд, която се повдига като общо основание по чл.280, ал.1 ГПК е въпрос по съществото на спора, защото касае преценката за наличие на процесуално нарушение и доколко то се е отразило на правилността на обжалвания съдебен акт. Въпрос по същество е и третата част на въпроса – дали е било достатъчно при разглеждане на възражението по чл.78, ал.5 ГПК съдът да съобрази единствено начина по който е приключило производството. Негодно да обоснове допускане на касационното обжалване по първия въпрос като специално основание е решение № 72 от 15.07.2015 г. на ВКС, II-ро г. о., по гр. д. № 553/2015 г. като неотносимо, доколкото въпросът заради който е допусната касация е за обвързващата сила на договора за правна зашита и съдействие между страните, а оттам за дължимостта на възнаграждението към адвоката. Неотносимо е и решение № 127 от 27.04.2016 г. на ВКС, IV-то г. о. по гр. д. № 5964/2016 г., тъй като то формира задължителна практика по въпросите допустимо ли е да се извърши разпределение на ползването на общата вещ чрез присъждане на гражданските плодове за неползващия вещта съсобственик при фактическо ползване на същата от останалите съсобственици, може ли искане за разпределение на ползването чрез присъждане на стойността на гражданските плодове да се направи пред въззивната истанция, както и как следва да се извършва преценката за прекомерност на адвокатското възнаграждение при неоценяема претенция, когато няколко лица се представляват от един адвокат, но се претендират отделни хонорари за всяко от тях на базата на отделно представени договори за правна защита и съдействие.
Вторият поставен в изложението въпрос е дали при преценката за основателност на възражение по чл.78, ал.5 ГПК е от значение броя на клиентите, които адвокатът представлява по силата на един общ договор, когато договореното по него възнаграждение надвишава минималния размер по Наредбата и не следва ли да се счита, че са налице отделни договори с всеки един от доверителите, като за него е наведено противоречие с решение №72 от 15.07.2015 г. на ВКС, II-ро г. о. по гр. д. № 553/2015 г. Въпросът е обуславящ, но не е налице твърдяното противоречие, защото отговорът даден в решението касае хипотеза, при която макар адвокатът да е представлявал няколко лица, с общ интерес, за представителството на всяко едно от тях е бил сключен и приложен отделен договор за правна защита и съдействие, сумата по които е била изплатена от всеки един от доверителите. В настоящата хипотеза договорът е един и сумата е определено общо. От значение е единствено дали сумата, която адвокатът действително е получил като възнаграждение, съответства на фактическата и правна сложност на делото, което е възприето и в отговора на поставения въпрос в цитираното решение и от която практика въззивният съд не се е отклонил.
Касационното обжалване обаче следва да се допусне служебно, заради наличие на вероятност за недопустимост на атакуваното въззивно определение, която по смисъла на приетото в ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, съставлява отделно, неконкуриращо се с предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК основание за допускане на касационното обжалване.
По съществото на частната касационна жалба.
Съгласно чл.81 ГПК във всеки акт, с който приключва делото в съответната инстанция, съдът се произнася и по искането за разноски.
Когато съдът е пропуснал да стори това или страната не е доволна от присъдените разноски, тя разполага с възможността по чл.248, ал.1 ГПК да иска в срока за обжалване на съдебния акт, с който приключва производството, а ако той е необжалваем – в едномесечен срок от постановяването му, допълването или изменението му в частта за разноските. Следователно, искането за допълване или изменение на съдебния акт в частта за разноски е обвързано с преклузивен срок, като условие за неговата допустимост, а в хипотезата на изменение на съдебния акт – и с представянето на списък за разноските до приключване на устните състезания в съответната инстанция.
В настоящата хипотеза е поискано допълване на определение № 2931 от 18.11.2016 г. на Шуменския районен съд по гр. д. № 1538/ 2016 г., в частта за разноските, предвид че ответниците своевременно са поискали присъждането им с отговора на исковата молба, но съдът е пропуснал да присъди такива с крайния си акт.
Препис от цитираното определение е връчен надлежно на Д. и С. И. чрез упълномощения по делото адв. Н. на 21.11.2016 г., с оглед на което срокът за обжалване е изтекъл на 28.11.2016 г. Именно в този срок жалбоподателите са могли да направят и искането си по реда на чл.248, ал.1 ГПК за допълване на постановеното определение в частта му за разноските.
Като е разгледал по същество едно преклудирано искане за допълване на крайния акт, в частта за разноските, районният съд е постановил недопустим съдебен акт.
Въззивният съд, пред когото определение № 1311 от 05.06.2017 г . за допълване на определение № 2931 от 18.11.2016 г., в частта за разноските, е било обжалвано от ищците, заради неуваженото възражение по чл.78, ал.5 ГПК, е следвало да констатира тази недопустимост и да обезсили първоинстанционния акт. Вместо това обаче окръжният съд е действал като инстанция по съществото на спора и е разгледал спора за разноските в първоинстанционното производство, в т. ч. възражението за прекомерност на адвокатското възражение, като го е пререшил. Така недопустимостта на производството по чл.248, ал.1 ГПК се е пренесла и върху неговия съдебен акт, поглъщайки неправилността на акта му като порок.
Предвид изложеното, на основание чл.293, ал.4, вр. с чл.270, ал.3, изр.1-во, вр. с чл.278, ал.4 ГПК въззивното определение следва да бъде обезсилено ведно с първоинстанционното.
Предвид изложеното, Върховният касационен съд на РБ, състав на I- во г. о.,
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 346 от 11.10.2017 г. на Шуменския окръжен съд, постановено по ч. гр. д. № 227/2017 г. по описа на същия съд.
ОБЕЗСИЛВА определение № 346 от 11.10.2017 г. на Шуменския окръжен съд по ч. гр. д. № 227/2017 г. и определение № 1311 от 05.06.2017 г. на Шуменския районен съд по гр. д. № 1538/ 2016 г., постановено по реда на чл.248 ГПК.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: