2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 370
гр. София, 20 април 2018 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и втори март през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 4055 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК (в редакцията на закона, преди ЗИДГПК, обн. в ДВ, бр. 86/2017 г. – съгласно § 74 от последния, която редакция относно касационното производство се има предвид и по-натам в определението).
Производството е образувано по касационна жалба на ответницата Р. Б. А. срещу решение № 668/02.05.2017 г., постановено по възз. гр. дело № 375/2017 г. на Варненския окръжен съд (ВОС). Въззивното решение е обжалвано в частта, с която, като е потвърдено допълнителното решение № 4372/23.11.2016 г. по гр. дело № 5800/2013 г. на Варненския районен съд (ВРС), жалбоподателката е осъдена да заплати на ищците Д. Б. Х. и В. Б. Х., на основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД – сумата 2 724.73 лв., представляваща разликата между дължимия размер от 11 724.73 лв. и сумата 9 000 лв., присъдена с решение № 2432/07.05.2014 г. по същото първоинстанционно гр. дело на ВРС, представляваща обезщетение за ползването на собствения на ищците недвижим имот – магазин с площ 31.77 кв.м., находящ се в [населено място], [улица], за периода 23.01.2008 г. – 19.10.2011 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от подаването на исковата молба до окончателното ? изплащане; както и на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД – сумата 92.19 лв., представляваща разликата между дължимия размер от 3 982.19 лв. и сумата 3 890 лв., присъдена с решение № 2432/07.05.2014 г., представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода 02.04.2009 г. – 23.04.2013 г.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирана за това страна, срещу подлежаща на касационно обжалване от нея, част от въззивното решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за недопустимост и за неправилност на обжалваната част – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК.
В изложението на жалбоподателката по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) относно обективните предели на силата на пресъдено нещо и зачитането ? от съдилищата; 2) относно тежестта за ищеца да докаже размера на обогатяването и на обедняването при предявен иск по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД; 3) относно доказването на осъществявано от ответника ползване при извършен от съдебен изпълнител въвод във владение; 4) относно допустимостта на ползване на имот, който не е въведен в експлоатация, с оглед доказване на една от предпоставките на иска по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД; и 5) налице ли е обедняване на ищеца по смисъла на чл. 59, ал. 1 от ЗЗД от неосъществено ползване на имот, невъведен в експлоатация. По отношение на първите три въпроса жалбоподателката навежда допълнителните основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд е разрешил тези въпроси в противоречие, както следва: първия въпрос – с т. 2А от тълкувателно решение (ТР) № 4/2014 от 14.03.2016 г. на ОСГК на ВКС, решение № 181/07.10.2016 г. по гр. дело № 4988/2014 г. на І-во гр. отд. на ВКС, решение № 275/06.01.2016 г. по гр. дело № 2042/2015 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 136/22.02.2016 г. по гр. дело № 1872/2015 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС, решение № 1/28.04.2016 г. по гр. дело № 3136/2015 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС, решение № 654/30.12.1994 г. по гр. дело № 597/1994 г. на 5-чл. с-в на ВКС и решение № 109/25.05.2015 г. по гр. дело № 7420/2014 г. на І-во гр. отд. на ВКС; втория въпрос – с т. 4 от постановление № 1/28.05.1979 г. на Пленума на ВС (ППВС) и решение № 67/05.04.2016 г. по гр. дело № 4147/2015 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС; и третия въпрос – с решение № 276/12.12.2015 г. по гр. дело № 5496/2014 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. По отношение на последните два въпроса жалбоподателката навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като излага съображения тези въпроси да са от значение за точното и еднакво прилагане на закона.
Ответниците по касационната жалба – ищците Д. Б. Х. и В. Б. Х. в отговора си излагат съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
В изложението си жалбоподателката не е формулирала правен въпрос, свързан с оплакванията ? за процесуална недопустимост на обжалваната част от въззивното решение, но предвид задължителните указания и разясненията, дадени с т. 1-in fine и мотивите към нея от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, в производството по чл. 288 от ГПК касационната инстанция следва да най-напред да извърши преценка дали е налице вероятност въззивното решение да е недопустимо, както се сочи в касационната жалба. Жалбоподателката поддържа, че обжалваната от нея част е недопустима по съображения, че молбата на ищците за допълване на първоинстанционното решение № 2432/07.05.2014 г. не е подадена в преклузивния срок по чл. 250, ал. 1 от ГПК, както и че определение № 6780/02.06.2015 г. на първоинстанционния съд, с което тази молба е оставена без разглеждане, било неправилно отменено от въззивния съд с определение № 305/29.01.2016 г. по ч.гр.д. № 160/2016 г. на ВОС, в което неправилно било прието, че първоинстанционното решение № 2432/07.05.2014 г. не било влязло в сила по отношение на жалбоподателката и делото е върнато за допълване на същото. Както се сочи и в касационната жалба, обаче, още с предходно въззивно определение № 510/11.02.2015 г. по ч.гр.д. № 982/2014 г. на ВОС (което жалбоподателката не оспорва) е отменено първоинстанционното определение от 01.04.2014 г., с което не е допуснато направеното от ищците увеличение на размерите на исковете им по чл. 59, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, и въззивният съд е допуснал по реда на чл. 214, ал. 1 от ГПК това увеличение, като е върнал делото на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. Тъй като ВРС е постановил решението си с № 2432/07.05.2014 г., без да изчака постановяването на това въззивно определение, с което окончателно е очертан предметът на исковото производство по делото, съгласно разпоредбата на чл. 278, ал. 3 от ГПК той е бил задължен да постанови допълнително решение, с което да се произнесе и относно разликата над първоначално заявените размери на исковете до увеличените им размери, и без да е било необходимо ищците да подават молба по чл. 250 от ГПК. При това положение, без никакво значение е с какви мотиви към последващото въззивно определение № 305/29.01.2016 г. ВОС е отменил определението на първата инстанция, с което тази молба е оставена без разглеждане, тъй като ВРС във всички случаи е дължал постановяването на допълнително решение, каквото е и постановил – решение № 4372/23.11.2016 г. Следователно, не е налице вероятност както последното, така и обжалваната част от въззивното решение, с която то е потвърдено в осъдителната част, постановена относно разликата до пълните дължими (увеличени) размери на исковете по чл. 59, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД срещу жалбоподателката, да са процесуално недопустими; респ. – не е налице особената хипотеза по т. 1-in fine от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС за допускане на касационното обжалване с оглед извършване на касационна проверка за такава недопустимост на обжалвания акт на въззивната инстанция.
Касационното обжалване не следва да се допуска и по правните въпроси, формулирани в изложението към касационната жалба. Въззивният съд е приел за установено, въз основа обсъдените доказателства по делото, следното: По договор за продажба, обективиран в нотариален акт № 143/27.09.1994 г., наследодателят на жалбоподателката и на останалите двама ответници по делото – Р. А. е придобил правото на строеж за изграждане на обособени обекти, сред които е и процесният магазин. С договор за продажба, обективиран в нотариален акт № 49/13.12.1994 г., той е прехвърлил правото на строеж за процесния магазин на Г. Д., която от своя страна с договор за продажба, обективиран в нотариален акт № 81/1998 г., го е прехвърлила на ищеца Д. Х. – през време на брака му с другата ищца по делото. С влязло в сила въззивно решение от 14.01.2005 г. по гр.д. № 1730/2002 г. на ВОС, при постановена частична отмяна на отхвърлителното решение от 18.06.2002 г. по гр.д. № 4352/2000 г. на ВРС, е уважен, предявеният от жалбоподателката срещу двамата ищци по настоящото дело, иск с правно основание чл. 108 от ЗС за реивандикация на 4/6 идеални части от процесния магазин. В изпълнение на това влязло в сила решение, по изп. дело № 20077120400207, на 23.01.2008 г. жалбоподателката е била въведена във владение на процесния имот – магазин/стоматологичен кабинет – към датата на въвода, като на ищците по настоящото дело – длъжници по това изп. дело е бил даден 7-дневен срок да изнесат вещите си от имота. Това влязло в сила въззивно решение е отменено на основание чл. 231, б. „а“ от ГПК (отм.) с решение № 392/05.02.2009 г. по гр.д. № 304/2008 г. на ВКС и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на ВОС. При новото разглеждане, с влязло в сила решение № 1497/25.11.2009 г. по възз. гр.д. № 324/2009 г. на ВОС е оставено в сила първоинстанционното решение от 18.06.2002 г. по гр.д. № 4352/2000 г. на ВРС – в частта, с която е отхвърлен, предявеният от жалбоподателката срещу двамата ищци, иск с правно основание чл. 108 от ЗС, а именно – за осъждане на последните да ? предадат владението върху 4/6 идеални части от процесния магазин, при твърдения за придобиване на собствеността от жалбоподателката по наследяване от Р. А., а от последния – въз основа придобито право на строеж по нотариален акт № 143/1994 г. и нищожност на последващата сделка, обективирана в нотариален акт № 49/1994 г., поради пълна симулация. Въз основа на това влязло в сила въззивно решение е издаден обратен изпълнителен лист срещу жалбоподателката и на 19.10.2011 г. двамата ищци са въведени във владение на процесния магазин по изп. дело № 20118070400581, като ЧСИ е констатирал, че ключовете за външните решетки на имота са били предадени на 12.10.2011 г. Въззивният съд е установил и че ответникът Г. Р. А., като наемодател, е сключил писмен договор за наем от 01.03.2009 г. – и като представител на собствениците на процесното помещение (т.е. – и на другите двама ответници – жалбоподателката и Р. А.). Въз основа на показанията на разпитаните по делото свидетели К. и Г., въззивният съд е приел за установено, че след смъртта на наследодателя на ответниците Р. А. (починал на 22.01.2000 г.) процесният имот за дълъг период от време се е ползвал за зъболекарски кабинет, както и че след като си върнала имота и след като „зъболекарите“ го освободили, жалбоподателката го е отдавала под наем за около 3-4 месеца, поради проблеми с акт, обр. 16. Въз основа на приетото по делото заключение на съдебно-оценителната експертиза, въззивният съд е приел за установен размера на средния пазарен месечен наем за процесния магазин за процесния период 23.01.2008 г. – 19.10.2011 г., както и за квотата на всеки от тримата ответници (4/6 – на жалбоподателката) за всяка календарна година от периода.
При така установените обстоятелства по делото, въззивният е приел, че в производството, в което като краен резултат искът ? по чл. 108 от ЗС за реивандикацията на 4/6 идеални части от процесния имот е отхвърлен, жалбоподателката е основала твърденията си за придобиване правото на собственост на правно основание, идентично с въведеното в настоящото производство възражение срещу придобивното основание на ищците, а именно – придобиване на собствеността по наследяване от Р. А., а последният – на основание учредено и реализирано право на строеж с нотариален акт № 143/1994 г., и нищожност на последващата сделка, обективирана в нотариален акт № 49/1994 г., включително – поради липса на предмет, тъй като към момента на прехвърлянето правото на строеж било вече реализирано. С оглед на това, окръжният съд е приел, че в настоящото производство тези възражения за нищожност са преклудирани от силата на пресъдено нещо на влязлото в сила отхвърлително решение по чл. 108 от ЗС. Съдът е приел също, че е обвързан от тази сила на пресъдено нещо досежно валидността на прехвърлителната сделка, обективирана в нотариален акт № 49/1994 г., респ. – на последващата такава по нотариален акт № 81/1998 г., както и че това обосновава извод за неоснователност на възраженията на жалбоподателката срещу твърдяното в настоящото производство придобивно основание за собствеността на ищците. Предвид това, ВОС е приел за установено, че двамата ищци са собственици на процесния имот на основание реализираното право на строеж, придобито от тях по силата на покупко-продажбата, обективирана в нотариален акт № 81/1998 г., като техният праводател Г. Д. е придобила вещното право на строеж от наследодателя на тримата ответници Р. А. по силата на покупко-продажбата, обективирана в нотариален акт № 49/1994 г.
С така изложените мотиви въззивният съд е разрешил първия правен въпрос – относно обективните предели на силата на пресъдено нещо и зачитането ? от съдилищата, не в противоречие, а в съответствие със задължителната практика на ВКС, включително – цитираната такава в изложението на жалбоподателката. Съгласно тази задължителна практика, силата на пресъдено нещо на решението по реивандикационния иск по чл. 108 от ЗС се формира относно предмета на делото, а именно – относно твърдяното от ищеца право на собственост на заявеното от него основание (така – изрично – в мотивите към т. 2А от тълкувателно решение (ТР) № 4/2014 от 14.03.2016 г. на ОСГК на ВКС); респ. – при отхвърляне на иска по чл. 108 от ЗС със силата на пресъдено нещо се отрича твърдяното от ищеца право на собственост на заявеното от него основание, поради което спорът относно собствеността не може да бъде пререшаван между същите страни за същото основание. В случая въззивният съд не е приел нищо различно, тъй като след като е установил идентичност между заявеното от жалбоподателката, по вече отхвърления ? с влязлото в сила решение иск по чл. 108 от ЗС, основание за твърдяното от нея право на собственост върху процесния имот, и направеното по настоящото дело от нея възражение срещу придобивното основание на ищците за собствеността на имота, а именно – нищожност на договора за продажба, обективиран в нотариален акт № 49/1994 г. (с който наследодателят на жалбоподателката е прехвърлил правото на строеж на праводателката на ищците), съдът е приел, че това възражение за нищожност е вече преклудирано и спорът за собствеността върху процесния имот на това основание, респ. – спорът относно нищожността/валидността на същия договор за продажба, не може да бъде пререшаван между същите страни. Видно от мотивите му, въззивният съд не е приемал, че със силата на пресъдено нещо на решението по чл. 108 от ЗС е установено правото на собственост на ищците по настоящото дело, както се поддържа в изложението към касационната жалба.
За да обоснове противоречие по третия правен въпрос в изложението си (относно доказването на осъществявано от ответника ползване при извършен от съдебен изпълнител въвод във владение) между обжалваната част от въззивното решение и решение № 276/12.12.2015 г. по гр. дело № 5496/2014 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, жалбоподателката единствено е цитирала следното изречение от мотивите към последното решение: „Обстоятелството, че те (ответниците) са въведени във владение на имота от съдебен изпълнител при извършен въвод на 14.04.2003 г. и впоследствие владението от тях е отнето и е предадено на [фирма] при извършен въвод на 18.02.2010 г. от ЧСИ не налага извода, че за целия процесен период от 15.04.2006 г. до 31.08.2010 г. ответниците са ползвали процесния имот и са възпрепяствали ищцовите дружества да го ползват.“. Така цитираното изречение е изведено от контекста на останалите мотиви на състава на ВКС, в които са обсъдени обстоятелства, съществено различни от установените по настоящото дело, като жалбоподателката по никакъв начин не е посочила в какво конкретно се състои противоречието между двете решения.
По настоящото дело въззивният съд е намерил, че установеното наличие на вещи на ищците в процесния имот към момента на въвода на жалбоподателката в него на 23.01.2008 г., не е съставлявало пречка за ползването на имота, тъй като тя е могла и сама да ги изнесе за сметка на ищците след изтичането на срока, даден им от ЧСИ. Окръжният съд е намерил за неоснователни и останалите възражения на жалбоподателката относно ползването на имота, като е приел, че обстоятелството, че процесният имот не е бил въведен в експлоатация не е пречка за установяване на владение върху него; че на 12.10.2011 г. тя е предала само ключовете за външните решетки, но не и за входната врата на магазина, което е удостоверено в протокола за въвод от 19.10.2011 г.; че отхвърлителното решение по чл. 108 от ЗС е влязло в сила на 13.09.2011 г., но ищците имат право на обезщетение от момента, в който са били лишени от владението върху процесния имот – 23.01.2008 г. Въз основа на обсъдените преди това гласни доказателства, на които е дал вяра като обективни и безпристрастни, както и предвид останалите доказателства, въззивният съд е приел, че от тази дата и до края на процесния период – 19.10.2011 г., когато ищците са въведени обратно във владение на имота, като е отстранена жалбоподателката, последната е ползвала имота и е реализирала приходи от него, с което е лишила ищците от възможността сами да го ползват.
Както вече беше посочено, в цитираното от жалбоподателката решение № 276/12.12.2015 г. по гр. дело № 5496/2014 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, са приети за установени и са обсъдени съществено различни обстоятелства, поради което не е налице твърдяното противоречие по третия правен въпрос, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК.
С приетото от въззивния съд, че обстоятелството, че процесният имот не е бил въведен в експлоатация не е пречка за установяване на владение върху него, не е дадено разрешение на четвъртия въпрос, формулиран в изложението на жалбоподателката – относно допустимостта на ползване на имот, който не е въведен в експлоатация, с оглед доказване на една от предпоставките на иска по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД. Този въпрос е и без значение за изхода на делото, след като въззивният съд е приел за установено, че жалбоподателката реално е ползвала процесния имот и е реализирала приходи от него в течение на процесния период. Поради това, този въпрос не съставлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване (т. 1 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Същото се отнася и за петия правен въпрос (налице ли е обедняване на ищеца по смисъла на чл. 59, ал. 1 от ЗЗД от неосъществено ползване на имот, невъведен в експлоатация), тъй като такъв въпрос не е обсъждан от окръжния съд и той не му давал е разрешение (отговор) с обжалваното въззивно решение, което е видно и от изложеното по-долу.
Въззивният съд е приел, че за да е основателен искът по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, в тежест на ищците е да установят главно и пълно, че са собственици на процесния имот на твърдяното от тях основание и че ответниците са ползвали същия през процесния период, в резултат на което последните са се обогатили за сметка на пропуснатите ползи от страна на първите. С оглед на това и позовавйки се на т. 4 от ППВС № 1/28.05.1979 г., окръжният съд е приел, че дължимото от жалбоподателката на ищците процесно обезщетение следва да е съразмерно на действителното обедняване на последните, поради което размерът на обезщетението се равнява на средния пазарен наем за имота, установен с обсъденото преди това заключение на тричленната съдебно-икономическа експертиза, което съдът е кредитирал като обективно и безпристрастно дадено, изготвено при използване на т. нар. сравнителен метод.
С така изложените съображения, въззивният съд е разрешил и втория правен въпрос в изложението на жалбоподателката (относно тежестта за ищеца да докаже размера на обогатяването и на обедняването при предявен иск по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД), не в противоречие, а в съответствие с цитираната в изложението към касационната жалба, задължителна практика на ВКС. В т. 4 от ППВС № 1/28.05.1979 г. е прието, че в хипотезата на чл. 59, ал. 1 от ЗЗД неоснователно обогатилият се за сметка на другиго дължи да му върне онова, с което се е обогатил, но само до размера на обедняването, т.е. дължи се връщането на по-малката сума между обедняването и обогатяването. В другото цитирано от жалбоподателката – решение № 67/05.04.2016 г. по гр. дело № 4147/2015 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС е прието, че в тежест на ищеца по иска чл. 59, ал. 1 ЗЗД е да докаже, както своето обедняване, така и обогатяването на ответника, също и общите факти, от които произтичат обедняването и обогатяването. В случая въззивният съд не е приел нещо различно. Това ясно следва и от разясненията, дадени с постановеното също по реда на чл. 290 от ГПК, решение № 677/05.11.2010 г. по гр. дело № 1822/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС. Там е прието, че при иска за парично овъзмездяване на собственика, лишен за определен период от време от владението и ползването на собствената си вещ от друго лице – несобственик, което без основание упражнява фактическа власт върху нея (владелец или държател) отношенията се уреждат на плоскостта на неоснователното обогатяване – чл. 59 от ЗЗД, а не на плоскостта на деликтната отговорност – чл. 45 от ЗЗД. Прието е, че тези отношения се характеризират именно с неоснователно разместване на имуществени блага от един патримониум в друг, при което поначало не е налице виновно увреждане на едно лице от друго лице, а от едни и същи факти, а именно – упражняването на фактическа власт и ползването без основание от страна на несобственика-ответник на собствената на ищеца процесна вещ, произтичат, както обедняването на ищеца, изразяващо се в лишаването му от възможността да ползва сам собствената си вещ или да я отдава под наем на другиго през процесния период, така и обогатяването на ответника, изразяващо се в спестяването на разходи за наем за ползването на процесната вещ през процесния период от време. Прието е и че именно в това се изразява общата хипотеза на института на неоснователното обогатяване по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, както и че в този смисъл е и т. 5 от ППВС № 1/28.05.1979 г. С оглед на това е прието, че както обедняването на ищеца (изразяващо се в лишаването му от възможността да ползва сам собствената си вещ или да я отдава под наем на другиго през процесния период), така и обогатяването на ответника (изразяващо се в спестяването на разходи за наем за ползването на процесната вещ през процесния период от време) се съизмеряват със средната пазарна наемна цена за процесната вещ през процесния период от време. Същото е приел и въззивният съд по настоящото дело, за да постанови обжалваната част от решението си.
В заключение – касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателката основания за това.
Предвид изхода на делото, съгласно чл. 78, ал. 1 и чл. 81 от ГПК, жалбоподателката-ответница дължи и следва да бъде осъдена да заплати на ищците, претендираните и направени от тях разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение за защитата им пред касационната инстанция, в размер 700 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 668/02.05.2017 г., постановено по възз. гр. дело № 375/2017 г. на Варненския окръжен съд, – в частта, с която Р. Б. А. е осъдена да заплати на Д. Б. Х. и В. Б. Х. сумата 2 724.73 лв. на основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, ведно със законната лихва и сумата 92.19 лв. на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
В останалата част въззивното решение не е обжалвано.
ОСЪЖДА Р. Б. А. да заплати на Д. Б. Х. и В. Б. Х. сумата 700 лв. (седемстотин лева) – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: