О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 372
Гр.С., 02.04.2015г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на тридесет и първи март през двехиляди и петнадесета година, в състав
П.: ЦЕНКА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
при участието на секретаря …….., като разгледа докладваното от съдията Р. г.д. N.508 по описа за 2015г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на Софийска градска прокуратура и М. К. Ц. срещу решение на Софийски градски съд, ІVАс., от 11.07.14, постановено по г.д.№.16802/13г.– с което е потвърдено решение от 4.07.13г. по г.д.№.44101/12 на Софийски районен съд, 38с.
М. К. Ц. оспорва жалбата на СГП; претендира разноски. Прокуратурата на Република България не взема становище по жалбата на М. Ц..
К. жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирани за това лица, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и са процесуално допустими.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:
С обжалваното решение въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното решение, е намерил предявения иск с правно основание чл.2 ал.1 т.2 З. за основателен за сумата 7500лв. обезщетение за неимуществени вреди от неоснователно обвинение, като го е отхвърлил за разликата до пълния предявен размер от 25000лв. За да достигне до този извод е приел, че са налице основанията за ангажиране на отговорността на държавата за вреди, тъй ищецът е бил оправдан с влязла в сила присъда по повдигнато срещу него от орган на Прокуратурата на Република България обвинение в извършване на престъпление по чл.210 ал.1 т.5 вр. с чл.209 НК за измама в големи размери. Установил е и, че незаконното обвинение му е причинило неимуществени вреди, изразяващи се в търпени негативни психически изживявания-притеснение, затвореност в себе си, душевно неспокойствие и тревоги, засегнато достойнство и чест сред приятели и близки. По отношение на размера на дължимото обезщетение, като е съобразил – тежестта на престъплението, в което е бил обвинен /тежко престъпление от общ характер/, периода между повдигането на обвинението и оправдаването /7години 1месец и 26дни, през които е било налице накърняване на правата/ – който е бил сравнително дълъг, като този критерий е водещ за съда, вида на взетата мярка за неотклонение /най-леката –„подписка”/, икономическите условия в страната и гореописаните обстоятелства във връзка с характера и интензитета на търпените болки и страдания, съдът е приел, че обезщетение от 7500лв. е достатъчно да ги репарира.
Съгласно чл.280 ал.1 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките по т.1-т.3 на същата разпоредба за всеки отделен случай. Те съставляват произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решаван в противоречие с практиката на ВКС /т.1/, решаван противоречиво от съдилищата /т.2/ или от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /т.3/.
К. М. Ц. се позовава на чл.280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 ГПК. Твърди, че въззивният съд се е произнесъл по следните материално-правни и процесуалноправни въпроси: 1. „При определяне на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице, как се прилага общественият критерий за справедливост, уреден в разпоредбата на чл.52 ЗЗД, към която препраща разпоредбата на чл.4 З.?”; 2.”Налице ли е нарушение на критерия за справедливост, уреден в разпоредбата на чл.52 ЗЗД, ако при наличието на еднакви или сходни обективно съществуващи обстоятелства, в различни съдебни решения съдът е определил различни по размер обезщетения за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице?”; 3. „Налице ли е нарушение на критерия за справедливост, уреден в разпоредбата на чл.52 ЗЗД, ако с оглед наличието на еднакви или сходни обективно съществуващи обстоятелства, но различни по продължителност наказателни производства, съдът е определил обезщетение за неимуществени вреди в по-нисък размер на лицето, по отношение на което наказателното производство е продължило през по-дълъг период от време, като разликата се измерва в няколко години, а обезщетението е в размер, равен почти на половината от размера на обезщетението, присъдено в полза на лицето, за което наказателното производство е било с няколко години по-късо по време?”; 4. „Ако е безспорно установено, че Прокуратурата няколкократно е изготвяла незаконосъобразни обвинителни актове спрямо пострадалото лице, това обективно съществуващо обстоятелство следва ли да се вземе предвид от съда при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, които са му причинени от това обстоятелство?”
К. СГП се позовава на основанието на чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК, като сочи, че съдът се е произнесъл по правния въпрос относно критерия за справедливост по чл.52 ЗЗД, който е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС /ППВС 4/68г./ и е решаван противоречиво от съдилищата.
Настоящият състав намира, че сочените основания за касация не са налице.
М. въпрос е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС тогава, когато разрешението е в противоречие с ТР и ПП на ВС, ТР на ОСГК на ВС, ТР на ОСГК, ОСГТК и О. на ВКС и решения по чл.290 ГПК, а противоречиво разрешаван от съдилищата – когато разрешението е в противоречие с друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК по същия правен въпрос – като ако по прилагането на определена правна норма съществува противоречива съдебна практика, която вече е била уеднаквена с тълкувателно решение или решение по реда на чл.291 ГПК, и обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с уеднаквената вече практика, то не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.2 ГПК /т.2 и т.3 от ТР 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
С въпроса относно обществения критерий за справедливост по чл.52 ЗЗД касаторите целят да поставят проблема за съдържанието на понятието „справедливост“ според чл.52 ЗЗД и оттам – за обстоятелствата, които следва да се вземат предвид при определянето на справедлив размер на обезщетението за претърпени вреди. Налице е многобройна практика, вкл. постановени по реда на чл.290 от ГПК решения на ВКС /напр. №.532/24.06.2010 по г.д №.1650/2009, III ГО, реш. №.377/22.06.2010г. по гр. д №.1381/2009, IV ГО, реш. от 6.04.2011 по г.д. № 951/2010, III ГО, реш. №.149/2.05.2011 по г.д.№.574/10, III ГО, реш. №.643/15.11.2010г по г.д.№ 1916/2009, IV ГО, реш.№.111/17.03.2014г. по г.д.№.4207/13, ІV ГО на ВКС, ППВС №.4 от 23.12.1968/, в които са дадени разрешения на правния въпрос относно критериите, по които се определя обезщетението за неимуществени вреди. Обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално по справедливост /арг. от чл.52 ЗЗД; ТР 3/22.04.2005 по т.гр.д.№.3/2004 на ОСГК на ВКС/. Справедливостта като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Поради това и тя не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на обстоятелства с обективни характеристики – които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Разликата в присъдените от съставите обезщетения за неимуществени вреди произтича именно от различните факти при отделните казуси, а не сочи на противоречиво разрешение на въпроса. Такава преценка е направил и съдът в обжалваното решение, като е съобразил сочените критерии /вкл. като е посочил както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер съобразно изискванията на Постановление №.4 от 23.12.1968 г./ и правните му изводи не противоречат на възприетото в задължителната практика, в това число цитираната. От друга страна, не се касае и за неясни или противоречиви разпоредби, по които няма практика или създадената такава се нуждае от осъвременяване. Предвид изложеното по отношение на първия въпрос, поставен и от двамата касатора, не е налице както хипотеза на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, така и такава по чл.280 ал.1 т.2 и т.3 ГПК.
Липсва основание за допускане на касация и по поставените от касатора ищец въпроси №.2 и №.3. От една страна те не са били предмет на обсъждане от въззивния съд и той не е формирал правни изводи в тази връзка. От друга страна, дори да се приеме, че е налице годно общо основание по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, въпросите касаят еднаквото приложение на критериите за справедливост по отношение на сходни казуси, като в тази връзка е налице задължителна практика на ВКС /реш. № 830/20.12.2010 по г.д.N.1898/2009, ІV ГО на ВКС/. Съгласно същата за да е налице противоречие между решения, с които са уважени искове за обезщетение на неимуществени вреди с правно основание чл.2 ал.1 т.2 З., е необходимо да са определени различни по размер обезщетения за случаи, които са напълно сходни или сходни в основните факти – в които се изразява както видът и тежестта на обвинението и на мерките за неотклонение и вида и продължителността на наказателното производство, така и на проявните форми на уврежданията /т.е. в случаите, когато има сходство на повечето доказани в хода на производството факти, които представляват основанието на исковете/, а определените за тях обезщетения се различават значително по своя размер по преценката на решаващия съд, като част от едни и същи или по-големи от уважените предявени размери (а не поради по-малки предявени размери по едни дела от уважените по други). В. съд не се е отклонил от тази практика. Доколкото касаторът е представил решения на ВКС, по които са пресъдени обезщетения по чл.2 ал.1 т.2 З., от същите не се установява да са постановени по идентични или сходни казуси по смисъла на посоченото по-горе – за същото/сходно обвинение, при същите/сходни факти относно продължителност на наказателно производство, вкл. вид и период на налагане на мерки за неотклонение, за същите/сходни конкретни неимуществени вреди – с оглед психиката на лицата, интензитета на търпените болки и страдания, кръга на засегнатите блага /вкл. с оглед тежестта на засягането, особеностите на личността, нейната публичност и връзка на обвинението с кръга на служебните й задължения и упражняван бизнес, отражението върху този бизнес, професионалната дейност и отношението/отлива на клиенти (вкл. с оглед реш.8054/2.12.13 по г.д. №.12465/13 на СГС, ІV Гс. вр. с опр.1064/18.08.14г. по г.д.№.1236/14г. на ІV ГО на ВКС) и т.н./. Както вече беше посочено, справедливото обезщетяване, което изисква чл.52 ЗЗД, означава съдът да определи точен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии – пострадалото лице следва, както изисква закона, да бъде обезщетено в пълен и справедлив размер, и той е различен за всеки отделен случай /реш.№.111/17.03.2014 по г.д.№.4207/13, ІV ГО на ВКС/, вкл. с оглед на факта, че всяко отделно лице има различна психика и субективно по различен начин възприема едни и същи факти, свързани с повдигнатото обвинение. Поради това, с оглед приложените решения, не се установява разрешение в противоречие със задължителната практика на ВКС, противоречиво разрешаване на въпросите, респективно не се касае за неясни или противоречиви разпоредби, по които няма практика или наличната се нуждае от осъвременяване. С оглед на това не са налице основанията на чл.280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 ГПК.
Тези основания не са налице и по отношение на изведения от касатора ищец въпрос №.4. Съгласно дадените с т.1 на ТР №.1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посочения от касатора четвърти въпрос не е бил предмет на обсъждане от въззивната инстанция, тя не е формирала изводи по него и следователно той не е годно общо основание за допускане на касационно обжалване. Предвид това, поради липса на правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, касационно обжалване не следва да се допуска.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение на Софийски градски съд, ІVАс., от 11.07.14, постановено по г.д.№.16802/13г.
Определението е окончателно.
П.: ЧЛЕНОВЕ: