4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№372
София.01.07.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на десети юни две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 3766/2014 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], чрез процесуалния си пълномощник адвокат К. А., срещу решение № 514 от 09.08.2014 г. по т.д. № 643/2014 г. на Апелативен съд – П. в частта, с която след отмяна на решение № 81 от 27.02.2014 г. по т.д. № 751/2011 г. на Окръжен съд – Пловдив за осъждане на [фирма], ЕИК[ЕИК] да заплати на [фирма] сумата от 25 000 лв. – част от остатък от дължимо и незаплатено възнаграждение по договор № 32061/07.12.2012 г., ведно със законната лихва от 10.10.2011 г., е отхвърлен иска за посочената сума.
В касационната жалба се поддържат основанията за неправилност по чл.281, т.3 ГПК и по съображения, изложени в нея, се иска отмяна на атакуваното решение, с присъждане на разноски.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК търговското дружество касатор твърди, че съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по процесуалноправни въпроси, „произтичащи от задължението на въззивния съд да не излиза извън очертаните с въззивната жалба предели на правния спор; за правомощията на съда при липса на оплакване във въззивната жалба за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствени правила във връзка с доклада и разпределената с него доказателствена тежест и за задължението на съда да обсъди всички доказателства по делото, относими към релевантните за спора факти и въз основа на тях да формира вътрешното си убеждение”. Позовава се на допълнителната предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, с позоваване на: т.2 от ТР № 1/2013 г. ОСГТК на ВКС, решение по т.д. № 1656/2013 г., ІІ т.о., решение по гр.д. № 1281/2010 г. и решение по гр.д. № 1163/2010 г., ІV г.о.
Ответникът по касация – [фирма] счита искането за допускане на касационно обжалване за неоснователно, а жалбатаа за неоснователна. Съображения са изложени в постъпил по реда на чл.287 ГПК писмен отговор.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния едномесечен срок.
За да постанови обжалваното решение, съдебният състав на Апелативен съд – П. е приел за недоказано твърдението на ищеца, че получената сума от 30 000 лв. по разходен касов ордер от 19.05.2011 г. е погасявала изцяло „стари задължения”, които към този момент все още не са погасени, а не задължения по процесния договор в размер на 25 000 лв. Изложени са подробни фактически и правни съображения както относно характера на РКО, така и относно правното значение на документа, с оглед разпоредбата на чл.77, ал.1 ЗЗД. Изведен е извод за основателност на възражението на ответника за извършено по процесния договор за доставка и монтаж на компютърна система за управление и система за охрана на стоките в търговски обект – супермаркет плащане с погасителен ефект на сумата 25 000 лв., поради което за тази част предявеният осъдителен иск по чл.266, ал.1 ЗЗД е отхвърлен.
В останалата част – за потвърждаване на осъдителното първоинстанционно решение и за обезсилване на първоинстанционното решение по иска за заплащане на обезщетение за забавено плащане на главницата и връщане на делото на първата инстанция за произнасяне по предявения иск, въззивното решение не е предмет на касационно обжалване от страните.
Настоящият състав на Търговска колегия, второ отделение намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на атакувания въззивен съдебен акт.
Формулираните от касатора процесуалноправни въпроси не биха могли да обосноват основният селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК по следните съображения:
Съгласно т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, за да е налице общото основание за допускане на касационно обжалване, посоченият от касатора правен въпрос следва да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение. В тълкувателното решение е направено ясно разграничение между основанията за допускане на касационно обжалване от общите основания за неправилност на решението, предвидени в разпоредбата на чл.281, т.3 ГПК. В случая, видно от съдържането на изложението за достъп до касация, търговското дружество – жалбоподател не е съобразило изцяло задължителните постановки в цитираното тълкувателно решение, тъй като искането за допускане на обжалването на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК е основано на твърдения за неправилност на възприетата от въззивната инстанция фактическа обстановка, изведена след преценка на конкретния доказателствен материал по делото.
От друга страна, в случая липсват данни въззивният съд да е излязъл извън пределите, очертани от подадената от [фирма] въззивна жалба, нито данни за отклонение на въззивния съдебен състав от задължението да обсъди релевантните факти и доказателствата по делото, както и поддържаните от страните доводи и в този смисъл да се е отклонил от задължителната за долустоящите спрямо ВКС съдилища практика, постановена по реда на чл.290 ГПК. Що се отнася до правилността на изведените от апелативната инстанция фактически и правни изводи по спорното материално право, тя не би могла да се преценява в рамките на производството по селекция на касационните жалби.
Като необосновани следва да се преценят доводите на касатора във връзка с въпроса, касаещ правомощията на въззивния съд при липса на оплакване във въззивната жалба за допуснати от първата инстанция нарушения на съдопроизводствени правила във връзка с доклада и разпределената с него доказателствена тежест. Съдържащото се в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК твърдение, че едва с решението си въззивният съд е разместил доказателствената тежест, вменявайки на ищеца задължението да докаже твърденията си, че получената на 19.05.2011 г. сума от 30 000 лв. погасявала стари/неотносими към процесния договор/ задължения, не съответства на обективираната в решението правораздавателна воля на съда. Всъщност, изводите на въззивния състав са изведени с оглед общите правила за доказателствената тежест и на необорената в процеса доказателствена сила на РКО от 19.05.2011 г., съставляващ частен свидетелствуващ документ и имащ характер на разписка по чл.77 ал.1 ЗЗД, който документ е преценен наред с неоспорената счетоводна експертиза. Не става въпрос за промяна на тежестта на доказване в процеса, както се поддържа от касатора, а от друга страна доводите в тази насока са изцяло относими към инвокираните основания за касиране, чиято преценка би могла да се осъществи само след евентуално допуснато касационно обжалване.
Независимо от изхода на делото, искането на ответника по касация по чл.78, ал.3 ГПК е неоснователно, предвид липсата на доказателства за направени разноски за производството пред ВКС.
Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 514 от 09.08.2014 г. по т.д. № 643/2014 г. на Апелативен съд – П..
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: