1
7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№372
гр. София 11.07.2018 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на единадесети юни две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА
като разгледа докладваното от съдия Желева т. д. № 1093 по описа за 2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на Б. П. Ц., В. В. А., Д. Ц. А., Ц. Д. Ц., В. Д. Ц. и Б. Д. Ц. чрез процесуалния им представител адвокат С. Ч. и на „ЗД [фирма] – [населено място] чрез адвокат М. Г. срещу решение № 2408 от 21. 11. 2017 г. по гр. д. № 4206/2017 г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 2 състав.
Касаторите Б. П. Ц., В. В. А., Д. Ц. А., Ц. Д. Ц., В. Д. Ц. и Б. Д. Ц. обжалват въззивното решение в частта, с която е потвърдено решение от 22. 05. 2017 г. по гр. д. № 122/2016 г. на Монтанския окръжен съд в частите, с които са отхвърлени предявените от касаторите – физически лица срещу „ЗД [фирма] искове с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ за заплащане на обезщетения за претърпени неимуществени вреди поради смъртта на Е. Б. П. при ПТП на 5. 02. 2016 г. за разликите над уважените размери от по 120 000 лв. за ищците Б. П. Ц. и В. В. А., от 100 000 лв. за ищеца Д. Ц. А. и от по 140 000 лв. за ищците Ц. Д. Ц., В. Д. Ц. и Б. Д. Ц. до пълните предявени размери от 200 000 лв.
Касаторите – физически лица поддържат, че въззивното решение в обжалваните от тях части е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Излагат, че размерите на обезщетенията за неимуществени вреди са занижени и при определянето им съдът не е съобразил указанията на ППВС № 4/1968 г. В решението само формално били изтъкнати обстоятелствата от значение за определяне на дължимите обезщетения за неимуществени вреди, което довело до неправилно приложение на чл. 52 ЗЗД и до необоснованост на решението. Въззивният съд не взел предвид практиката на съдилищата по сходни случаи, конкретните икономически условия и нивата на застрахователно покритие към момента на настъпване на ПТП, както и инфлационните процеси. Допускането на касационно обжалване се основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по чл. 280, ал. 2 ГПК.
Ответникът по обсъдената касационна жалба – застрахователно дружество не е подал отговор на касационната жалба в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Касаторът „ЗД [фирма] обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено решението на първоинстанционния съд за уважаване на предявените искове по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./.
Касационният жалбоподател – застрахователно дружество поддържа, че въззивното решение в обжалваната от него част е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон. Сочи, че съдът е определил размера на обезщетенията за неимуществени вреди при неправилно приложение на нормата на чл. 52 ЗЗД и цитирана в жалбата практика на ВКС. В жалбата се излага, че съдът не е обсъдил възражението на ответника, че същият като застраховател по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ не следва да носи отговорност с оглед смъртта на застрахования делинквент, настъпила като последица на застрахователното събитие. Оспорват се изводите на въззивния съд за липса на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалата. Касаторът твърди наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответниците по касационната жалба на „ЗД [фирма] – Б. П. Ц., В. В. А., Д. Ц. А., Ц. Д. Ц., В. Д. Ц. и Б. Д. Ц. изразяват становище за липсата на предпоставките за достъп до касация, поддържани от застрахователя, съответно – за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по чл. 280, ал. 2 ГПК, приема следното.
Касационните жалби са подадени от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и са процесуално допустими.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че по делото е установено, че на 5. 02. 2016 г. е настъпило ПТП, при което са починали виновният водач на катастрофиралия лек автомобил В. А. и пътуващата на задната седалка в същия без предпазен колан Е. П. – дъщеря на ищците Б. П. Ц. и В. В. А., фактически съжител с ищеца Д. А. и майка на ищците Ц., В. и Б. Ц.. Към цитираната дата отговорността на водача е била валидно застрахована при ответника. Съдът е посочил, че по делото е безспорно, че водачът на катастрофиралия автомобил А. е управлявал МПС с концентрация на алкохол в кръвта – 2, 2 промила, както и че административно-наказателната отговорност на същия е била нееднократно ангажирана в периода 2011 – 2015 г. за нарушения по чл. 150 ЗДвП или за участие в движението по пътищата като водач на МПС, който не е правоспособен.
Въззивният съд е приел за неоснователно възражението на ответника за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на починалата Е. П.. Изложил е съображения, че ответникът-застраховател, който следва да докаже приноса на пострадалата, не е установил по категоричен начин, че починалата е знаела, че водачът А. не притежава свидетелство за управление на МПС. В решението е счетено, че отсъстват условията по чл. 51, ал. 2 ЗЗД за намаляване на обезщетенията, тъй като починалата е съпричинила вредите поради липса на поставен обезопасителен колан. Този извод е основан на установените по делото факти, че на задните седалки на автомобила, където е пътувала пострадалата, няма предпазни колани. След преценка на събраните по делото доказателства въззивният съд е заключил, че не може да се приеме наличие на съпричиняване на вредите, тъй като пострадалата е пътувала в автомобил, управляван от водач, употребил алкохол над законоустановения минимум, поради неустановяването на знание на П. за употребата на алкохол от страна на водача, респ. възможност за узнаването на това обстоятелство при проявена нормална дължима грижа.
Софийският апелативен съд е определил размера на обезщетенията по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ за неимуществени вреди, съобразявайки критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Преценени са възрастта на потърпевшите и на загиналата, родствените отношения между тях, дългогодишното съвместно съжителство на починалата и ищеца Д. А., съществувалите добри взаимоотношения между всички ищци и Е. П., внезапността на събитието, тежките преживявания, свързани със загубата на дъщеря, фактическа съпруга и деца, неотшумели към момента на постановяване на решението, тежките психически травми на ищците, вероятността депресивните състояния да се хронифицират, тежкото отражение на смъртта на майката върху децата, включително в бъдеще, и икономическите условия в страната.
Настоящият състав на ВКС, ТК, първо отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Касаторите Б. П. Ц., В. В. А., Д. Ц. А., Ц. Д. Ц., В. Д. Ц. и Б. Д. Ц. поставят в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК следните въпроси: „1. Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ и конкретната икономическа обстановка и инфлационните процеси? и 2. При формиране на изводи относно размера на обезщетението следва ли съдът да се съобрази с възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение, интензитета на търпените душевни болки и констатирано влошено психично здраве?“. Въведено е основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради произнасянето на въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. По първия поставен въпрос се прави позоваване на постановените по чл. 290 ГПК решение № 83 от 6. 07. 2009 г. на ВКС по т. д. № 795/2008 г., II т. о., решение № 1 от 26. 03. 2012 г. на ВКС по т. д. № 299/2011 г., II т. о., а по втория – на ППВС № 4/1968 г. и на решение № 149 от 2. 05. 2011 г. на ВКС по гр. д. № 574/2010 г., III г. о. и решение № 121 от 9. 07. 2012 г. на ВКС по т. д. № 60/2012 г., II т. о. В изложението се поддържа искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и на основание чл. 280, ал. 2 ГПК – поради очевидна неправилност на обжалваното решение, без това основание да се аргументира.
Касаторът „ЗД [фирма] също въвежда въпроса „за критерия за определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД при предявен пряк иск срещу застрахователя на делинквента“, като поддържа, че произнасянето на въззивния съд по този значим правен въпрос противоречи на практиката на ВКС, намерила израз в ППВС № 4/1968 г. и постановените по чл. 290 ГПК решения на ВКС, а именно решение № 93 от 23. 06. 2011 г. на ВКС по т. д. № 566/2010 г., II т. о. и решение № 780 от 27. 12. 2010 г. на ВКС, IV г. о., съответно е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. В инкорпорираното в касационната жалба изложение на основанията за допускане на касационно обжалване на „ЗД [фирма] не се формулират други правни въпроси. Съгласно разясненията, дадени в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Върховният касационен съд може само да конкретизира, да уточни и да квалифицира правния въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът няма правомощията да извежда и формулира въпроса въз основа на твърденията в касационната жалба и изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. В случая единственият поставен от касатора – застрахователно дружество правен въпрос касае прилагането на критериите за справедливост при определяне на обезщетението за неимуществени вреди по иск по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./, поради което произнасянето за наличието на основанията за допускане на касационно обжалване в настоящото производство следва да се осъществи само с оглед този въпрос. Останалата част от изложението на основанията за достъп до касация, включено в касационната жалба на застрахователя, повтаря оплакванията за нарушения на материалния и процесуалния закон, като се оспорват разрешенията на съда във връзка с възражението за съпричиняване, с размера на дължимите от застрахователя обезщетения и се поддържа, че не е налице произнасяне на съда по възражението за отпадане на отговорността на застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ при смърт на застрахования делинквент, настъпила като последица от застрахователното събитие. Тези твърдения биха съставлявали основания за касиране на въззивното решение като неправилно – чл. 281, т. 3 ГПК, но не са основания за допускане на касационно обжалване на атакувания акт.
Поставените въпроси от касаторите могат да бъдат обобщени като правен въпрос за прилагането на критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди при предявен иск по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./. Този въпрос е обсъждан от въззивния съд и е обусловил решаващите му изводи, но не е налице допълнителният критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивният съд е постановил атакувания съдебен акт в съответствие със съществуващата постоянна практика на ВКС. В цитираните от касаторите ППВС № 4/1968 г. и решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, са дадени разясненията, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Във всички случаи правилното прилагане на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяването на указаните в постановлението общи критерии, които в случай на причинена смърт са моментът на настъпване на смъртта, възрастта и общественото положение на пострадалия, както и действителните житейски отношения между него и лицето, което търси обезщетение. Съгласно постоянната практика на ВКС, намерила израз в посочените от жалбоподателите – физически лица решение № 83 от 6. 07. 2009 г. на ВКС по т. д. № 795/2008 г., II т. о. и решение № 1 от 26. 03. 2012 г. на ВКС по т. д. № 299/2011 г., II т. о. и служебно известните на състава решение № 66 от 3. 07. 2012 г. на ВКС по т. д. № 619/2011 г., II т. о. и решение № 242 от 12. 01. 2017 г. на ВКС по т. д. № 3319/2015 г., II т. о и др. при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди следва да се отчитат конкретните икономически условия, а като ориентир за размерите на обезщетенията би следвало да се вземат предвид и съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетенията момент. Застъпеното разбиране в тази практика е, че установените лимити на отговорност на застрахователя нямат самостоятелно значение, а следва да бъдат съобразени като израз на икономическите условия към релевантния момент – моментът на настъпване на увреждането. В настоящия случай, при определяне на размера на обезщетенията за неимуществените вреди на ищците, въззивният съд е съобразил изяснените в практиката на ВКС критерии и е взел предвид установените по делото релевантни обстоятелства, като ги е оценил адекватно поотделно и в тяхната съвкупност. Извършената от съда преценка досежно дължимия размер на обезщетенията е към датата на събитието – 5. 02. 2016 г., като съдът е отчел икономическите условия в страната към този конкретен момент, съответно основата за формиране на съществуващите към този момент нива на застрахователно покритие. Преценката на отделните факти по делото от значение за определяне на размера на обезщетенията при спазване на принципа за справедливост е въпрос на обоснованост на съдебния акт и касае правилността на обжалваното решение, съответно не би могла да обоснове допускането на касационно обжалване при приложение на критериите по чл. 280, ал. 1 ГПК. С оглед доводите на касаторите трябва да се посочи, че по делата за обезщетения за неимуществени вреди се съобразяват общите критерии за определяне на размера на обезщетенията, но разликата в присъжданите размери произтича от разликата във фактите и обстоятелствата по конкретния спор.
Касационно обжалване не може да се допусне и на поддържаното от касационните жалбоподатели – физически лица основание по чл. 280, ал. 2 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение.
За да е налице очевидна неправилност на атакувания съдебен акт като основание за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда без анализ и излагане на съображения за наличие или липса на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Критерият по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК изисква квалифицирана форма на неправилност. Очевидната неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. Съгласно практиката на ВКС очевидно неправилен е съдебният акт, който е постановен contra legem до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл; който е постановен extra legem, т. е. съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма и който е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на логическите и опитни правила. В случая тези предпоставки не са налице. Атакуваното решение в обжалваната от касаторите – физически лица част за потвърждаване на първоинстанционното решение в частите за отхвърляне на предявените искове по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано. Изложените от касаторите – физически лица доводи са за неправилно прилагане на материалния закон и за необоснованост на обжалваното решение и преценката за тяхната основателност би могла да бъде осъществявана само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол.
По изложените съображения не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд.
Разноски за настоящото производство по чл. 288 ГПК не се дължат.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2408 от 21. 11. 2017 г. по гр. д. № 4206/2017 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 2 състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: