О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 374
гр. София, 02.04.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на двадесет и шести февруари две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. дело № 6892/2014 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на Б. М. М. срещу решението от 30.07.2014 г. по гр. дело № 6709/2013 г. на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІV – Б състав.
Ответникът по касация – Софийски университет „С. К. О.”, [населено място] не е взел становище.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да се произнесе по допускането на касационното обжалване Върховният касационен съд /ВКС/, състав на гражданска колегия, трето отделение взе предвид следното:
С цитираното въззивно решение състав на Софийски градски съд /СГС/ е потвърдил решение № 15 от 07.02.2013 г. по гр. дело № 21563/2011 г. на Софийски районен съд /СРС/, второ гражданско отделение, 73 състав, с което са отхвърлени предявените от Б. М. М. против Софийски университет „С. К. О.”, [населено място] искове с правно основание чл. 222, ал. 3 КТ и чл. 86 ЗЗД, с които се иска присъждане на сумата 6502.92 лв., обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ за 4 месеца, сумата 200 лв., обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 16.08.2010 г. – 19.05.2011 г., сумата 654.02 лв., разлика между изплатеното обезщетение за два месеца от 2597.44 лв. и дължимото от 3251.46 лв., както и сумата 100 лв., обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 16.08.2010 г. до 19.05.2011 г. За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че след отмяна на заповед № РД 22-880/15.05.2009 г. за уволнение на ищеца на основание чл. 328, ал.1, т. 10 КТ с решение по гр. дело № 35594/2009 г. на СРС и възстановяване на предишната работа –професор в катедра „Химия и биохимия”, Медицински факултет, същият е бил отново уволнен на основание чл. 328, ал. 1, т. 10, пр. 2 КТ със заповед № РД 22-1230/10.08.2010 г. на ректора на ответния университет. Въззивният съд е отхвърлил възражението за по – висок размер на обезщетението, изплатено при първото уволнение по съображение, че към момента на прекратяване на трудовото правоотношение по първата заповед, цитирана по – горе брутното трудово възнаграждение на ищеца за месеца преди уволнението е възлизало на 1578.74 лв., а възстановяването му на работа и наличието на по – високо възнаграждение при второто уволнение не обосновава възможност за корекция на размера на двумесечното обезщетение, за което липсват твърдения и данни да е било върнато след отмяна на първото уволнение. Посочено е, че обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ се дължи еднократно. По спорния въпрос, дали ищецът има право на обезщетение в размер на 6 брутни трудови възнаграждения, предвид разпоредбата на чл. 1, ал. 2 ПМС № 31/1994 г. и дали му се дължи обезщетение в размер на сума, възлизаща на сбора от сумите на четири брутни трудови възнаграждения СГС е приел, че Б. М. е заемал длъжностите „доцент” и професор”, които не са педагогически, а са научно – преподавателски съгласно чл. 48, ал. 1 от Закона за висшето образование. Поради това е потвърдил първоинстанционното решение.
В приложението към касационната жалба се твърди следното: „Материално правният въпрос от значение за изхода на делото, а именно дължи ли се обезщетение по чл. 1, ал. 2 на ПМС № 31 от 11.02.1994 г. за увеличаване в някои случаи на размера на обезщетенията по чл. 222, ал. 3 КТ на преподаватели във висши училища на основание чл. 280, т. 2 ГПК е решаван противоречиво от съдилищата”. Въпросът не е обвързан с правни разрешения на СГС, обусловили изхода на делото, формулиран е общо, без съобразяване на конкретните мотиви, с които решаващият състав е определил липсата на предпоставки по КТ и по ПМС № 31/11.02.1994 г. за присъждане на претендираното обезщетение. Правният въпрос, като общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК произтича от конкретни разрешения във въззивното решение /в този смисъл са разясненията в ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, т.1/. В случая цитираният въпрос не е формулиран с оглед произнасяне на съда по тях. Липсва мотивирано изложение на допълнителното основание за допускане на касационен контрол, поддържано по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК чрез съпоставка на разрешенията във въззивното решение и съдебните актове, на които се позовава касатора. В тази връзка следва да се има предвид, че твърденията относно това, какво са приели съдилищата не съставлява обосноваване на отклонение на въззивния съд от приложената практика. Освен това съдебните актове, на които се позовава касаторът не съдържат данни за влизането им в сила, а единствено влезлите в сила съдебни актове формират съдебна практика. Решението по гр. дело № 11449/2012 г. на СГС няма данни за влизане в сила, а цитираното определение на ВКС по чл. 288 ГПК по гр. дело № 103/2013 г. е постановено по касационна жалба срещу друго въззивно решение. Решението по гр. дело № 13457/2011 г. на СРС също така не съдържа данни за влизане в сила.
Следващият въпрос в приложението е поставен с оглед на твърдението за основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и е формулиран, както следва: „Какво следва да бъде правилното тълкуване на понятието „педагогически кадри” в сферата на образованието визирано в текста на чл. 1, ал. 2 на ПМС № 31 от 11.02.1994 г. за увеличаване в някои случаи на размера на обезщетенията по чл. 222, ал. 3 КТ и следва ли от това понятие да са изключени преподавателите във висшите училища, след като по същество преподавателската дейност покрива термина педагогическа дейност”. Страната не е обосновала допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК чрез въвеждане на мотивирано изложение относно наличието на съдебна практика, която според касатора е формирана при неточно приложение на закона или съдебна практика, която не е актуална с оглед промяна на законодателството, респективно при липсата на такава чрез посочване на конкретни разпоредби и обосноваване на съществуващата според жалбоподателя непълнота, неяснота или противоречивост в правната уредба, за да се създаде съдебна практика по приложението им / съгласно разясненията в т. 4 на цитираното тълкувателно решение на ОСГКТК на ВКС /. За това по този въпрос липсва основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
С оглед на всичко изложено по – горе следва да се приеме, че касаторът не е обосновал приложно поле на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, поради което не са налице предпоставки за допускане касационно обжалване на въззивното решение.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението от 30.07.2014 г. по гр. дело № 6709/2013 г. на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІV – Б състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: