О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 374
София, 22.07. 2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети юли две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ч.гр.дело № 3077/2016 год.
Производството е по чл.274, ал.3, т. 2 ГПК.
Образувано е по подадена частна касационна жалба от адв. В. С. в качеството му на пълномощник на К. Ж. К. против определение № 274/20.04.2016 г. по възз.ч.гр.д. № 209/2016г. по описа на Апелативен съд-В., с което е потвърдено определение № 461/18.02.2016 г. по гр.д. № 864/2011 г. по описа на Окръжен съд – Варна, с което е оставенa без уважение молбата й с правно основание чл. 83, ал. 2 ГПК за освобождаването й от заплащането на дължимата държавна такса за разглеждане на въззивната жалба срещу първоинстанционното решение.
В жалбата са изложени оплаквания за незаконосъобразност на обжалваното определениe поради неправилно приложение на материалния и процесуалния закон и се иска неговата отмяна.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, жалбоподателката се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка със следните формулирани въпроси: 1. „Притежаването на недвижими имоти, които са обременени с вещни тежести и са притежавани в съсобственост с трети лица /ищецът в съдебното производство/ дава ли възможност за свободно разпореждане и управление с тези имоти с цел удовлетворяване на парични нужди, включително и покриване на такси и разноски по съдебни производства“.Сочи противоречие с възприетото в определение № 392/22.05.2010 г., постановено по ч.т.д. № 186/2010 г. по описа на ВКС, ТК, II т.о.; 2. „Към кой момент следва да се извърши преценката за освобождаване от държавна такса по чл. 83 ГПК – към момента на подаване на искането за освобождаване от заплащане на държавна такса или към предхождащ това искане момент“. Сочи противоречие с възприетото в определение № 171/13.04.2016 г., постановено по ч.т.д. № 208/2016 г. по описа на ВКС, ТК, I т.о. и определение № 318/12.07.2012 г., постановено по ч.гр.д. № 293/2012 г. по описа на ВКС, ГК, II г.о. 3. „Следва ли преценката за наличие на достатъчно доходи да се извършва на база фактическото състояние към момента на подаване на искането за освобождаване от държавна такса или следва да се извършва като към това фактическо състояние се добавят и хипотетични възможности за по-висока реализация на доходи“.Сочи противоречие с възприетото в определениe № 442/19.12.2013г., постановено по ч.гр.д. № 7440/2013 г. по описа на ВКС, ГК, II г.о., определение № 274/12.05.2015 г., постановено по ч.гр.д. № 1842/2015г. по описа на ВКС, III г.о.и определение № 206/17.05.2013 г., постановено по ч.гр.д. № 2434/2013 г. по описа на ВКС, ГК, II г.о.
В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на частната касационна жалба от ответната страна – Т. Д. Д., в който се излагат съображения по същество. Твърди, че обжалваното определение е правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено.
Върховният касационен съд, състав на ІV г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:
Жалбата е постъпила в срок /по аргумент от чл. 62, ал. 2, изр. 1 ГПК, доколкото е подадена по пощата, видно от разписка на [фирма]/, изхожда от процесуално легитимирана страна, против определение, подлежащо на инстанционен контрол, поради което е допустима, съгласно чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.
За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е съобразил законоустановените критерии, предвидени в чл. 83, ал. 2 ГПК и обуславящи липсата на средства за заплащане на държавни такси по делото. Взел е предвид, че молителката е на 42 г., в трудоспособна възраст, реализира доходи по трудово правоотношение, данните за влошеното й здравословно състояние са от преди 2 години, разведена е, живее сама с малолетното си дете в собствено жилище в централната част на [населено място], притежава идеални части от 8 недвижими имота, както и е съдружник в 2 търговски дружества и едноличен собственик на капитала на друго. При тези данни съдът е заключил, че молителката има възможност да реализира доходи, които да й позволят да заплати дължимата държавна такса по делото, както от търговска дейност на дружествата, така и при предоставяне под наем и аренда на съответните идеални части от недвижимите имоти. Направил е извод, че в случая социалните съображения на законодателя за подпомагане на материално затруднените страни по делата не намират приложение и искането по чл. 83, ал. 2 ГПК е неоснователно.
Съгласно чл. 274, ал. 3 от ГПК, касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 от ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, да е разрешаван противоречиво от съдилищата или да е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото, като в първите две хипотези се посочват конкретните решения, на които се позовава жалбоподателят и се представят преписи от тях, а в третата хипотеза се обосновава с какво разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Трайна и последователна е практиката на ВКС по приложението на чл. 83, ал. 2 ГПК, че въз основа на представените от страната доказателства, съдът следва да прецени дали същата разполага с достатъчно средства към момента на искането, като съобрази данните от представената декларация. Недопустимо е съдът да откаже освобождаване от внасяне на такси и разноски, мотивирайки отказа си с наличието на евентуални предположения за доходи, които молителят е могъл да реализира в предходни периоди. В настоящия случай въззивният съд подробно и обосновано е изследвал имущественото състояние на молителката към момента на предявеното искане. Достигнал е до фактически изводи, че действително част от недвижимите имоти, които притежава са съсобствени, върху съответните й идеалните части са наложени възбрани, но преценката му, че въпреки това с оглед местоположението и вида на имотите, от тях могат да се черпят доходи от наем и аренда не е мотивът, обусловил крайните му изводи. В тази връзка формулираният в т. 1 въпрос не може да послужи като общо основание за допускане до касационно обжалване. Съдът е взел предвид данните за притежаваните от молителките недвижими имоти, но за да направи правния извод за неоснователност на искането по чл. 83, ал. 2 ГПК, ги е съпоставил с останалите фактически данни. Поставеният в т. 2 въпрос също не отговаря на изискванията за общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съдът е отчел, че молителката е усвоила значителна сума по банков кредит, както и че е заплатила част от уговореното адвокатско възнаграждение в общ размер на 10 000 евро, а именно сумата от 3000 евро в брой, но тези данни са взети предвид при съвкупната преценка относно достоверността на твърденията й, че е материално затруднена. Съобразяването и на тези обстоятелства е дало още по-широка перспектива при произнасяне по молбата. Третият въпрос не е бил правно разрешаван от съда. Съдът е извършил задълбочен анализ относно имуществените възможности на молителката, а не е правил хипотетични предположения. Посочил е, че част от имуществото на молителката би могло да послужи като източник на доходи, за да обоснове крайният си извод, че молителката разполага с материалната възможност да посрещне съдебните разноски за защита на правата си. Това не са вероятни заключения на съда, а обосноваване на извършената от него преценка. Да се възприеме обратното означава, да се приеме, че във всеки случай, в който страната не разполага с парични вземания, същата е материално затруднено лице и следва да бъде освободена от внасянето на такси и разноски по делото, без оглед на другите материални активи, които притежава.
Съобразно изложеното не е налице основание за допускане на касационно обжалване.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 274/20.04.2016 г., постановено по в.ч.гр.д. № 209/2016 г. по описа на Варненски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: