8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 374
гр. София, 23 април 2019 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на четвърти април през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 809 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника по делото – Прокуратурата на Република България (ПРБ) срещу решение № 7382/26.11.2018 г., постановено по възз. гр. дело № 5272/2018 г. на Софийския градски съд (СГС). Въззивното решение е обжалвано в частта, с която, като е потвърдено решение № І-31-318648/22.01.2018 г. по гр. дело № 21475/2016 г. на Софийския районен съд, жалбоподателят е осъден да заплати на ищеца Й. З. Й., на основание чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 1 от ЗОДОВ, сумата 8 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени от последния неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпления по чл. 282, ал. 2, във вр. с ал. 1 и с чл. 26, ал. 1 от НК и по чл. 311, ал. 1 от НК, за което е оправдан с влязла в сила на 27.06.2015 г. присъда от 26.05.2014 г. по н.о.х.д. № 1926/2010 г. на СГС, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 27.06.2015 г. до окончателното ? изплащане, и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК – сумата 3.20 лв., представляваща разноски, сторени в производството.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната част от решението, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост при определяне размера на обезщетението – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
Ответникът по касационната жалба – ищецът Й. З. Й. не е подал отговор на жалбата.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) какъв е критерият за справедливост при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по смисъла на чл. 52 от ЗЗД; 2) при определяне основанието и предпоставките за носене на отговорност от държавата по чл. 2 от ЗОДОВ, задължен ли е въззивният съд да посочи всички обстоятелства, които обуславят неимуществените вреди, и да изложи мотиви за значението им за размера на тези вреди; и 3) при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди трябва ли да се държи сметка за обществените критерии за справедливост – обща икономическа среда, жизнен стандарт и общоприетото разбиране за справедливост при обезвредата. Жалбоподателят навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 на от ГПК за допускане на касационното обжалване, като поддържа, че с обжалваното въззивно решение тези въпроси са разрешени в противоречие с т. 11 (раздел ІІ от мотивите към последната) от ППВС № 4/23.12.1968 г., решение № 302/04.10.2011 г. по гр. дело № 78/2011 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 321/26.11.2014 г. по гр. дело № 2516/2014 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 480/23.04.2013 г. по гр. дело № 85/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 832/10.12.2010 г. по гр. дело № 593/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС.
Настоящият съдебен състав намира, че няма основание за допускане на касационното обжалване.
За да уважи предявения по делото иск по чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 1 от ЗОДОВ за обезщетение на неимуществени вреди, за сумата 8 000 лв. въззивният съд е приел следното:
На 06.07.2009 г. ищецът е бил привлечен като обвиняем за престъпления по чл. 282, ал. 2, пр. 1 и 2, във вр. с ал. 1, пр. 2 и с чл. 26, ал. 1 от НК, по чл. 219 от НК и по чл. 311 от НК, като не е била взета мярка за неотклонение; за същите престъпления е внесен в съда обвинителен акт срещу ищеца. С определение от 26.10.2010 г. съдът е прекратил наказателното производство срещу ищеца за престъплението по чл. 219, ал. 4, във вр. с ал. 1 от НК, поради настъпила амнистия. С присъда от 26.05.2014 г. ищецът е бил признат за невиновен в извършването на останалите престъпления, за които е бил обвинен; присъдата е била протестирана от прокурора и с решение от 16.04.2015 г. въззивният съд е потвърдил оправдателната присъда, която е влязла в сила. При така установените обстоятелства, СГС е приел, че ответната ПРБ отговаря съгласно чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 1 и чл. 4 от ЗОДОВ за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането от незаконното обвинение за престъпленията, за които ищецът е бил оправдан, а съгласно т. 8 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, ответната ПРБ не отговаря за вредите от обвинението за престъплението, по отношение на което наказателното производство е било прекратено поради настъпила амнистия.
На следващо място, въззивният съд е изложил съображения, че при незаконно повдигане и поддържане на обвинение се засяга по един недопустим начин правната сфера на привлеченото към наказателна отговорност лице, което несъмнено води до увреждане и настъпване на неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от това увреждане. По отношение на понятието неимуществени вреди, подлежащи на обезщетение по реда на ЗОДОВ, СГС е изтъкнал, че е налице константна практика на ВКС, според която неимуществените вреди са тези, които накърняват личните непрехвърлими субективни права, които произтичат от естествените права, като например право на живот, на свободно придвижване в пространството, чест, достойнство, добро име и т.н. В понятието неимуществени вреди се включват всички телесни и психически увреждания на пострадалия, претърпените болки и страдания, които в своята цялост представляват негативни емоционални изживявания на лицето, намиращи не само негативно отражение в психиката, но и социален дискомфорт в определен период от време. Болките най-често са резултат от физическото увреждане на лицето, докато страданията в повечето случай са следствие от психологическо увреждане и негативни емоционални изживявания на лицето.
СГС е приел, че основният спорен между страните въпрос във въззивното производство е относно размера на процесното обезщетение. В тази връзка въззивният съд, позовавайки се също на практиката на ВС и ВКС (т. 11 (раздел ІІ от мотивите към последната) от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, решение № 281/21.06.2012 г. по гр. дело № 1240/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 347/01.02.2013 г. по гр. дело № 295/2014 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 112/14.06.2011 г. по гр. дело № 372/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 376/21.10.2015 г. по гр. дело № 514/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 832/10.12.2010 г. по гр. дело № 593/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС (на това решение се позовава и касаторът в изложението си), решение № 449/16.05.2013 г. по гр. дело № 1393/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 554/2012 г. по гр. дело № 266/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 263/21.03.2017 г. по гр. дело № 627/2016 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 70/29.03.2016 г. по гр. дело № 5257/2015 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 251/21.12.2015 г. по гр. дело № 812/2015 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 61/28.04.2016 г. по гр. дело № 4546/2015 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 319/17.11.2015 г. по гр. дело № 2829/2015 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС), е възприел следните принципни съображения: Неимуществените вреди не могат да се оценят в пари, затова законът (чл. 52 от ЗЗД) дава възможност обезщетението да се определя от съда по справедливост. Понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, обаче не е абстрактно понятие, то е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне размера на обезщетението. В частност, по отношение на критериите за определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ съдът извършва преценка на конкретни, обективно съществуващи обстоятелства, като: тежестта на обвинението, продължителността на наказателното производство, срокът на изтърпяване и вида на мярката за неотклонение, данните за психическото състояние и негативните последици, претърпени от ищеца в личния и социалния му живот; а също и на редица други обстоятелства, от значение за конкретния спор, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди, като: възрастта и съдебното минало на пострадалия, наличието или не на увредено или влошено здравословно състояние от наказателното преследване. По отношение на някои професии, към които обществото дължи респект и уважение, и поради това има завишени изисквания за почтеност и професионализъм, естествено и логично е незаконното обвинение да засяга в по-голяма степен личния и професионален живот на лицата, които ги упражняват. В тези случаи, с повдигането на обвинение за извършено престъпление в областта на тяхната професионална реализация се засягат не само личната чест и достойнство на лицата, но и професионалните им качества поради уронване на авторитета им в съответната област. По тази причина, създадените при наказателното преследване неудобства и притеснения имат по-силно отражение върху отделните негативни изживявания на упражняващите такива професии и пряко значение за размера на обезщетението.
Предвид така приетото, при определяне на справедливия размер на процесното обезщетение, въззивният съд е взел предвид следните конкретни обстоятелства: Тежестта на повдигнатото обвинение срещу ищеца – за извършването на няколко престъпления: престъпление от общ характер по чл. 282, ал. 2, пр. 1 и 2, във вр. с ал. 1, пр. 2 и с чл. 26, ал. 1 от НК, за което се предвижда наказание лишаване от свобода от 1 до 8 години, пет отделни престъпления от общ характер по чл. 311, ал. 1 от НК, за които се предвижда наказание лишаване от свобода до 5 години, престъпление по чл. 219, ал. 4, във вр. с ал. 1 от НК, за което се предвижда наказание лишаване от свобода от 3 до 10 години, като и за трите престъпления се предвижда и наказанието лишаване от правото да се заема определена държавна или обществена длъжност. Продължителността на наказателното производство в неговата досъдебна и съдебна фаза – около 5 години и 9 месеца, липсата на взета мярка за неотклонение, както и възрастта на ищеца – той е бил на 59 години. Определяйки размера на обезщетението, съдът е съобразил и процесуалното поведение на ищеца, който е взел активно участие в съдебната фаза на наказателния процес като е присъствал лично на всички 20 открити съдебни заседания; в хода на досъдебното производство е оказвал съдействие на разследващите органи. СГС е взел предвид и съдебното минало на ищеца, който не е осъждан и спрямо него не са били образувани други досъдебни производства, няма и извършвани полицейски регистрации. На следващо място, за да определи размера на обезщетението, СГС е преценил и отражението на незаконното обвинение върху психиката и личността на ищеца – в резултат на повдигнатото обвинение ищецът е бил много притеснен, бил е нарушен ритъмът му на живот, загубил е много клиенти и бизнес-ангажименти във връзка с работата му като атомен физик и консултант. Той изцяло е излязъл от политическия живот, но е запазил старите социални контакти и продължил да подпомага читалището. Въззивният съд е взел предвид и обстоятелството, че ищецът е заемал длъжността кмет на район „В.“, във връзка с която е било повдигнато обвинението, поради което то е засегнало не само личната му чест и достойнство, но и професионалните му качества, поради уронване на авторитета му. В тази връзка е взето предвид и че обвинението е предизвикало негативни обществени нагласи спрямо ищеца, вследствие публикации в медии, което е допринесло за злепоставянето в по-интензивна степен, но съдът е намерил за недоказани твърденията за по-широк отзвук и за проведени интервюта и разисквания по темата. Въззивният съд е споделил изводите на първата инстанция, че обстоятелството дали съпругата на ищеца го е напуснала във връзка с наказателното преследване е извън предмета на доказване предвид липсата на твърдения в исковата молба, както и че ответната ПРБ не би могла да отговаря за поведението на отделни лица, извън органите на досъдебното производство, а именно – за поведението на журналисти. СГС е приел за недоказани и твърденията за влошаване здравословното състояние на ищеца.
Предвид всичко изложено, в заключение въззивният съд е приел, че размерът на дължимото процесно обезщетение за неимуществени вреди, който би удовлетворил обществения критерий за справедливост, при съществуващите в страната обществено-икономически условия на живот и с оглед на конкретните обстоятелства по делото, възлиза на сумата 8000 лв., поради което е споделил крайния извод на първоинстанционния съд по делото за основателността на иска до този размер.
Настоящият състав на ВКС намира, че с така изложените мотиви въззивният съд е определил размера на процесното обезщетение за претъпените от ищеца неимуществени вреди, като е взел предвид всички правнорелевантни за това обстоятелства, установени по делото, и като е приложил обществения критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД в съответствие с константната съдебна практика, включително задължителната такава, намерила израз в т. 11 (раздел ІІ от мотивите към нея) от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, както и във формираната по реда на чл. 290 от ГПК, обилна практика на ВКС по приложението на чл. 52 от ЗЗД, израз на която са както посочените от касатора четири решения, така и множеството решения, на които се е позовал СГС в мотивите към обжалваното въззивно решение. Съгласно тази трайно установена практика, понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането, съпоставени със състоянието на ищеца преди него. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ такива правнорелевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления, дали ищецът е оправдан, респ. – дали наказателното производство е прекратено по всички обвинения срещу него, или по част от тях, а по други е осъден; продължителността на наказателното производство, включително дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му; дали е взета, както и вида на взетата мярка за неотклонение; другите наложени на ищеца ограничения на правата и свободите му в рамките на наказателното производство; по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – професия, професионална реализация, обществен отзвук, семейство, приятели и пр. Обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди от този деликт. В този смисъл, неимуществените вреди са конкретно определими и глобално присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им в тяхната цялост, следва да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост и обществено-икономическите условия и стандарта на живот страната, но най-вече – с оглед особеностите на конкретния случай. Същевременно, обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди. Последните са различни във всеки отделен случай, тъй като част от гореизброените критерии и обстоятелства, релевантни за определяне размера на дължимото обезщетение, могат да са подобни или дори някои от тях – еднакви (по вид или в количествено измерение) при съпоставка на отделни случаи, но изключително рядко те могат да са идентични изцяло.
Същото разрешение на формулираните от жалбоподателя правни въпроси е възприето и в мотивите към обжалваното въззивно решение. Предвид съобразяването на последното – досежно определянето размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди и взетите предвид от съда правно релевантни за това факти, с така установената константна (включително задължителна) практика на ВКС по приложението на разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, следва изводът, че в случая няма основание за допускане на касационното обжалване по формулираните от ответната ПРБ правни въпроси относно критериите и понятието за справедливост по чл. 52 от ЗЗД при определяне на обезщетението за претърпените неимуществени вреди и относно преценката в тази връзка на конкретните, обективно съществуващи обстоятелства, установени по делото. При наличието на посочената (включително задължителна) практика на ВКС, в съответствие с която въззивният съд е определил размера на присъденото обезщетение по иска с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ, не е налице наведеното от ответника допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване по формулираните от него правни въпроси, свързани с приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ. В тази връзка отново следва да се отбележи, че в посочените от касатора решения на ВКС също са възприети горните принципни разрешения на същите правни въпроси, както и че в съответствие с тях и съгласно чл. 52 от ЗЗД са определени конкретни обезщетения за неимуществени вреди от деликти по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, но при случаи и при обстоятелства, които са съществено различни помежду си и в сравнение с този по настоящото дело, поради което също не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване.
В заключение – касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не е налице наведеното от жалбоподателя допълнително основание за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 7382/26.11.2018 г., постановено по възз. гр. дело № 5272/2018 г. на Софийския градски съд, – в частта, с която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Й. З. Й., на основание чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 1 от ЗОДОВ, сумата 8 000 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 27.06.2015 г. до окончателното ? изплащане, и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК – сумата 3.20 лв.
В останалата част въззивното решение не е обжалвано.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: