1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 375
ГР. С., 28.03.2011 г.
Върховният касационен съд на Р. Б., трето гр. отделение, в закрито заседание на 22.03.11 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЦЕНКА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ ИВАНОВА
ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
като разгледа докладваното от съдия И. гр.д. №1667/10 г.,
намира следното:
Производството е по чл.288, вр. с чл.280 от ГПК.
ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на Прокуратура на РБ и на М. срещу въззивното решение на Апелативен съд С. /АС/ по гр.д. №266/10 г. в осъдителната му част и по допускане на обжалването.
С въззивното решение са уважени частично исковете на Х. К., А. К. и Д. К. за обезщетяване на неимуществени и имуществени вреди от незаконно обвинение по чл.2, т.2 от ЗОДОВ. Ответниците М. и РС – Свиленград са осъдени солидарно да заплатят по 2000 лв. на първите двама ищци и 1000 лв. – на третия, като обезщетение за неимуществени вреди, както и 21 290 лв. – обезщетение за имуществени вреди на първите двама ищци, от разходи за адвокатско възнаграждение в наказателното производство и за самолетни билети за връщането им в Г., където е постоянното им местоживеене.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е допустима.
За допускане на обжалването касаторите се позовават на чл.280, ал.1,т.1,2 и 3 от ГПК. Намират, че материалноправният въпрос:представляват ли разноските за адвокатско възнаграждение в наказателния процес имуществена вреда, която се обезщетява по ЗОДОВ, се решава противоречиво в практиката на ВКС и съдилищата, за което прилагат решения – осн. по чл.280, ал.1,т.2 от ГПК. Така се решава и въпросът за определяне на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост – чл.52 от ЗЗД. По прилагането на критерия съдилищата не са изградили единна практика и в сходни случаи се присъждат различни по размер обезщетения. Въззивното решение противоречи на задължителната практика на ВКС по въпросите за неправомерното поведение на ищците като единствен каузален фактор за наказателното преследване – т.3 от ТР №3/05 г. и на т.19 от ТР №1/01 г., тъй като не са изложени мотиви за пряката причинна връзка между действията на ответниците и присъдените на ищците имуществени вреди – осн. по чл.280, ал.1,т.1 от ГПК. Според касаторите от значение за точното прилагане на закона , както и за развитието на правото по см. на чл.280, ал.1,т.3 от ГПК са въпросите : разкриват ли признанието на ищците в наказателното производство и доброволния им отказ от съдебно разглеждане на делото и установяване на обективната истина принос за уврежданията им, както и представлява ли неправомерното, но несъставомерно по НК поведение на пострадалия такъв принос по см. на чл.5 от ЗОДОВ.
По първият от въпросите практиката е уеднаквена от ВКС по чл.280, ал.1,т.1 и 290 от ГПК – Р №433/10 г. по гр.д. №563/09 г. на четвърто г.о. Там, както и в обжалваното въззивно решение, е прието, че разноските за адв. възнаграждение в наказателното производство са подлежаща на обезщетяване по ЗОДОВ имуществена вреда, поради липсващата процесуална възможност оправданият подсъдим да упражни претенцията си за разноски в наказателния процес / чл.301,т.12 и чл.187 от НПК/. Въпросът за съдържанието и прилагането на справедливостта като критерий за определяне на обезщетението за неимуществени вреди е разрешен в задължителната практика на ВС – ППВС №4/68 г. Там е посочено, че справедливостта не е абстрактно понятие , а се обосновава с конкретните обстоятелства на случая, които съдът е длъжен да установи и оцени при определяне на обхвата и тежестта на неимуществената вреда и размера на обезвредата. В случая въззивният съд е преценил като такова обстоятелство преживяното от ищците притеснение от наказателното преследване и отчитайки степента му за всеки от тях е определил обезщетение за неимуществени вреди в размер, близък до минималния. Затова не е налице основание за допускане на обжалването по чл.280, ал.1,т.2 от ГПК.
АС е изложил мотиви за причинната връзка на част от претендираните за обезщетяване имуществени вреди / които е присъдил/ и незаконното обвинение. Приел е, че за останалите такава връзка не се установява. С това са спазени указанията на ТР №1/01 г., т.19. Мотивирал е подробно и извода си, че вредите не са причинени по изключителна вина на пострадалите по см. на чл.5 от ЗОДОВ със самопризнанието им при споразумението[населено място], одобрено от РС в нарушение на закона, според оправдателната присъда на ВКС. Самопризнанието не е виновно действие – умишлено или непредпазливо, каквото се изисква за съпричиняване на резултата по чл.5 от ЗОДОВ и не освобождава съответните органи от задължението да събират и други доказателства по делото – чл.116, ал.2 от НПК. Самопризнанието няма доказателствена стойност, когато споразумението не е одобрено от съда – чл.382, ал.4 от НПК, както е в случая. Въпросът за отговорността на държавата за вреди, намаляването й при съпричиняване от пострадалия и отпадането й, когато вредите са по негова изключителна вина – чл.4 и 5 от ЗОДОВ, е разяснен в ТР №3/05 г. и принципно приетото там се изследва в конкретността на случая, както е направил въззивният съд. Отговорността по чл.2, т.2 от ЗОДОВ се поражда от обвинение за престъпление, за което ищецът е оправдан или наказателното производство е прекратено поради недоказаност – т.е. несъставомерността на деянието като престъпление е предпоставка за отговорността на правозащитния орган. Обвиняемият не е длъжен да доказва, че е невинен, а се счита за такъв до установяване на противното с влязла в сила присъда – ТР №3/05 г., т.7.Така не са налице основания за допускане на обжалването и по чл.280, ал.1,т.1 и 3 от ГПК.
Поради изложеното ВКС на РБ, трето г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд С. по гр.д. №266/10 г. от 19.07.10 г. в осъдителната му част.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: