4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 376
гр. София, 02.08.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на двадесет и девети юли две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ ч. гр. дело № 2848/2019 г.
Производството по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК е образувано по частна касационна жалба с вх. № 3449/22.04.2019 г. по регистъра на АС /Апелативен съд/ – Пловдив, подадена от С. С. В. против определение № 149/05.04.2019 г. по ч. гр. дело № 177/2019 г. на АС – Пловдив, ІІ граждански състав.
Ответниците – Прокуратура на Република България, гр. София и Министерство на вътрешните работи, гр. София не представят отговор.
ВКС /Върховен касационен съд/, гражданска колегия, състав на трето отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
Жалбата е подадена при наличието на правен интерес, в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирана страна, срещу съдебен акт, подлежащ на инстанционен контрол по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК, поради което е процесуално допустима.
Предмет на разглеждане е въззивно определение, с което е потвърдено определение № 73 от 25.01.2019 г. по гр. дело № 117/2018 г. на СОС /Старозагорски окръжен съд/ за прекратяване на производството и изпращането му за разглеждане на ОС /Окръжен съд/ – Пловдив по правилата на специалната местна компетентност. За да постанови обжалваното определение, с което е потвърдено първоинстанционното определение за прекратяване на производството по делото на основание чл. 119 ГПК, вр. с чл. 7 ЗОДОВ, съдът е приел, че е сезиран с иск за имуществени и неимуществени вреди, подлежащ на разглеждане по правилата на ЗОДОВ. Съдът е констатирал, че в срока за отговор на исковата молба, ответниците са направили възражение за местна подсъдност на спора. По направеното възражение съдът е констатирал, че специалната разпоредба на чл. 7 ЗОДОВ предвижда в полза на ищеца алтернативна подсъдност – по настоящ адрес или по мястото на извършване на увреждането, като е приел, че в конкретния случаи двете възможности съвпадат, тъй като ищецът има настоящ адрес в [населено място], където е повдигнато и поддържано обвинението. Поради това е потвърдил първоинстанционното определение на Окръжен съд – Стара Загора за прекратяване на делото и изпращането му на местно компетентния съд – Окръжен съд – Пловдив.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК частният жалбоподател поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправен въпрос, който е формулирал, както следва: „На кой съд по правилата на местната подсъдност по чл. 108 от ГПК е подсъден иск предявен срещу Държавата, базиран на искова молба по чл. 2 ал. 1 и 2, чл. 7 и чл. 28 – 29 ЗОДОВ против Прокуратурата на Р България и Министерството на вътрешните работи – София– на съда по местоизвършване на деянието или по местожителството на ищеца“.
Допускането на касационно обжалване на въззивно определение съгласно чл. 274, ал. 3, вр. с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК предпоставя в първата хипотеза /чл. 280, ал. 1 ГПК/ произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение, на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Съгласно т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи, с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Формулираният в изложението правен въпрос изпълнява изискванията за общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Не е налице обаче поддържаното от частния жалбоподател допълнително основание, както по т. 2, така също и по т. 3 от същия член. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК не е налице, тъй като частният жалбоподател не се позовава на актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз в противоречие, с които е разрешен цитирания въпрос. В изложението не е отразена такава практика и отсъства съпоставяне на разрешенията й с приетите от АС – Пловдив. Не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК чрез позоваване на съдебна практика, формирана при неточно приложение на закона или чрез позоваване на съдебна практика, която не е актуална, поради промяна на законодателството или обществените условия/хипотезата на точно приложение на закона/, поради което се нуждае от промяна, а при твърдение за липсата на съдебна практика /хипотезата на развитие на правото/, чрез обосноваване на необходимостта от тълкуване на конкретно посочени норми, съдържащи непълна, неясна или противоречива правна уредба, за да се създаде практика по приложението им. Възпроизвеждането на нормативния текст на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не съставлява мотивиране на основание за допускане на касационен контрол. Освен това не е налице отклонение на въззивния съд от практиката на ВКС. Даденото разрешение в обжалваното определение съответства на установената съдебна практика по прилагане разпоредбата на чл. 7 ЗОДОВ, съгласно която ищецът може да избере съда за предявяване на иска само по един от двата критерия – място на извършване на увреждането и местожителство на ищеца. Под място на извършването на увреждането се разбира съдебният район, в който е повдигнато и поддържано обвинението. При предявяване на иска пред друг съд, определен по критерии, различни от законово определените, своевременно направеното възражение на ответника за местна подсъдност е основателно. Ищецът не може сам да дерогира определената законова подсъдност, извън определените в закона критерии. Тези разрешения в практиката на ВКС /напр. определение по ч. гр. дело № 453/2012 г. на състав на ВКС, І г.о./ се споделят и от настоящия състав на ВКС и обуславят извод за съответствие на правните разрешения на АС – Пловдив и касационния съд, предвид изложеното по – горе относно мотивите на апелативния съд. С оглед на изложеното се налага извод за липсата на предпоставки за допускане на касационно обжалване. Правно несъстоятелни са и доводите за липсата на мотиви в обжалваното пред настоящата инстанция определение. Мотиви са изложени и съдържащите се в тях разрешения са в съответствие с практиката на ВКС, която е цитирана от апелативния съд. Не са налице и основания по чл. 280, ал. 2 ГПК, предвид постановяването на валиден съдебен акт – от надлежен съдебен орган, в пределите на правораздавателната му власт, от съдебния състав, разгледал спора, при спазването на изискванията за писмена форма на определението, подписано от съдиите, участвали в разглеждане на делото, с ясен текст на мотивите и диспозитива. Обжалвания акт е постановен при наличието и надлежното упражняване на право на обжалване, поради което е процесуално допустим. Същият акт не страда и от порока „очевидна неправилност“, тъй като не се констатира нарушение на императивна правна норма, както и на основополагащи принципи на правото, а също така и на правилата на формалната логика, определението е пространно мотивирано в съответствие с разрешенията в практиката на ВКС.
На основание изложеното, касационно обжалване на атакуваното въззивно определение не следва да бъде допуснато.
По тези съображения Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 149 от 05.04.2019 г. по ч. гр. дело № 177/2019 г. на Апелативен съд – Пловдив, ІІ граждански състав.
Определението не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: