1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 376
гр. София, 13.07. 2018год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и трети април през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Генковска т.д.№ 3035 по описа за 2017г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [община] срещу решение № 2055/25.09.2017г. по т.д. № 4636/2016г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 76/ 21.07.2016г. по т.д. № 64/2016г. на Софийски окръжен съд в частта за осъждане на касатора на осн. чл.266, ал.1 от ЗЗД да заплати на [фирма] сумата от 423 967,20 лв., съставляваща незаплатено възнаграждение по чл.4, ал.1, т.1 от договор от 04.09.2009г. за изработка с предмет „Инвестиционно консултиране, проектиране и създаване на готовност на [община] за кандидатстване с проекти до максимално допустимия размер за финансиране, съгласно условията на Национална програма за развитие на селските райони по мярка 321 „Основни услуги за населението и икономиката в селските райони” за подобряване качеството на живот чрез: строителство, реконструкция и рехабилитация на водоснабдителни и канализационни системи и съоръжения, в населените места: [населено място], [населено място] и [населено място], находящи се на територията на [община]” и на основание чл.92, ал.1 ЗЗД сумата от 200 000 лв., съставляваща частично предявена претенция за мораторна неустойка в общ размер на 4 527 967,65 лв., дължима на осн. чл.9, ал.2 от горния договор за забава в плащането на възнаграждението на изпълнителя за периода от 13.03.2012 г. до 01.04.2015 г.
В касационната жалба се поддържа становище за неправилност на обжалваното въззивно решение и за наличие на основания по чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК / редакция до изменението с ДВ бр.86/2017г./ за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по касацията [фирма] в писмения си отговор оспорва основателността на касационната жалба и изпълнението на изискванията по чл.280, ал.1 ГПК за селектиране на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между страните е бил сключен по реда на ЗОбП (отм.) договор от 04.09.2009 г., с който [фирма] се е задължило да изпълни действията по инвестиционно консултиране, проектиране и създаване на готовност на [община] за кандидатстване с проекти за финансиране до максимално допустимия размер по мярка 321, за строителство, реконструкция и рехабилитация на водоснабдителни и канализационни системи и съоръжения в населени места, находящи се на територията на същата община. Съобразно доказателства според САС е било установено, че на 20.12.2011 г. изпълнителят е предал на общината-възложител изработеното в изпълнение на договора, удостоверено с двустранно съставен протокол, на електронен и хартиен носител, което е било прието от общината без възражения за неправилно изпълнение или за такова с недостатъци. Спорно според въззивната инстанция по иска с правно основание чл.266, ал.1 от ЗЗД е било наличието на предпоставките за заплащане на претендираното от изпълнителя възнаграждение. След обсъждане на релевантната към спора клауза на чл.4, ал.1,т.1 от договора, САС е приел, че задължението за заплащане от възложителя на уговореното възнаграждение възниква при кумулативното наличие на две изчерпателно посочени (numerus clausus) потестативни условия: след одобрение на възложителя от ДФ„Земеделие“, удостоверено с подписване на договор за подпомагане и след получаване на първото авансово плащане от ДФ„Земеделие“, извън които други отлагателни условия, обуславящи неговото заплащане не са предвидени. Относно съдържанието на понятието „одобрение на възложителя“ въззивният съд не е споделил становището на касатора, че то включва и изрично самостоятелно одобряване на разходите за проучване, консултиране и проектиране от страна на разплащателната агенция и заплащането на сума, която изрично включва покриването на тези разходи. Аргумените си съдът е извел от формулировката на цитираната клауза, според която одобрението на възложителя се счита осъществено със сключването на договор за безвъзмездно финансиране между него и разплащателната агенция; като самото одобрение, съгласно употребения израз „се удостоверява“ със сключването на такъв договор, с което страните са приели, че е осъществен този елемент от фактическия състав на задължението за заплащане на авансово уговорената част от възнаграждението. Въззивната инстанция е посочила, че други предпоставки, в частност, одобряването на разходите за проектантско- консултантските дейности от ДФ„Земеделие“ и заплащането на парична сума от страна на фонда на общината-бенефициер, специално предназначена за покриването на тези разходи, не е уговорено в процесния договор за изработка като условие за заплащане на авансово дължимото на изпълнителя възнаграждение. Условията за заплащане на посочената в чл.4, ал.1, т.1 от договора част от възнаграждението са изчерпателно уговорени, поради което разширително тълкуване, водещо по същество до прибавяне на допълнителни условия за настъпване изискуемостта на задължението, не съответства на обективираната в цитираната клауза действителна воля на страните по него. След като е било установено, че по заявление № 1 е бил одобрен проект за реконструкция и рехабилитация на вътрешната водопроводна мрежа на съответното населено място и за безвъзмездното му субсидиране, както и че на 12.12.2011 г. между ДФ „Земеделие“ и общината е сключен договор № 23/321/00843/12.12.2011 г., с който е одобрена първоначално безвъзмездна финансова помощ в размер на 5 109 316 лв., редуцирана с анекс № 1 от 1.04.20123 г. до 5 071 444 лв. и за изпълнението на този проект на 29.12.2011 г. фондът е заплатил по банков път на касатора сумата от 2 554 658 лв., то съдът е направил извод, че е бил осъществен фактическият състав на задължението за заплащане на сумата по чл.1, ал.1, т.1 от договора в размер на 423 967,20 лв.
По иска с правно основание чл.92, ал.1 от ЗЗД, въззивният съд е счел, че в чл.9, ал.2 от договора страните са уговорили мораторна неустойка за обезщетяване на закъснителните вреди от изпълнението на задължението на възложителя за заплащане на дължимото възнаграждение в размер на 0.1 % на ден върху сумата на неизпълнението за период от тридесет календарни дни след изпадане на длъжника в забава, а след изтичане на този срок- в размер на 1 % дневно. За неоснователен е бил приет доводът на касатора за нищожност на неустоечната клауза поради противоречие с добрите нрави- основание по чл.26, ал.1, предл. трето от ЗЗД. Съгласно постановките по т.3 от ТР № 1 от 15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС по тълк. д. № 1/2009г., въззивният съд е изложил, че не е нищожна неустойка, която е уговорена без краен предел или без фиксиран срок, до който може да се начислява, тъй като преценката за накърняване на добрите нрави поради свръхпрекомерност не може да се направи към момента на сключване на договора. Само по себе си обстоятелството, че дневният размер на уговорената неустойка надвишава обезщетението в размер на законната лихва по чл.86 от ЗЗД, определена от Министерския съвет по силата на законовата делегация по ал.2 на същия член, не обуславя извод за нейната недействителност, поради накърняване на добрите нрави. Законната лихва, която се дължи ex lege за обезщетяване на мораторните вреди от неизпълнението на парично задължение, не представлява базисен критерий за преценяване на съответствието на размера на уговорената между страните неустойка с принципа на еквивалентност и добросъвестност при сключване на договорите, чието нарушаване обуславя наличието на основанието за нищожност по чл.26, ал.1, предл. трето от ЗЗД. Затова съизмеряването на уговорената неустойка със законната лихва за същия период само по себе си не е от естество да обоснове извод за нищожност на неустоечната клауза като противоречаща на добрите нрави. Противното разбиране би обезсмислило уговарянето на мораторна неустойка за неизпълнението на парично задължение, при наличието на предвидено в закона обезщетение за същите вреди, което е дължимо по силата на закона и без да е необходимо изричното му уговаряне. Решаващият съд е съобразил също, че когато неустойката е уговорена на ден, като процент върху сумата на неизпълнението, нейният съвкупен размер е обусловен от продължителността на забавата, която на свой ред е причинена от бездействието на длъжника през същия период и която не може да бъде предвидена при сключването на договора, за да се приеме, че нейното уговаряне имплицитно включва намерение за увреждане на длъжника, респ. за неоснователно обогатяване на кредитора, в отклонение от иманентно присъщите функции на неустойката- обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите поставят следните правни въпроси: 1/ При наличие на спор между страните относно точния смисъл на конкретни уговорки в договора, длъжен ли е съдът да извърши тълкуване на договора при спазване на предвидените в чл.20 ЗЗД критерии или е достатъчно да изгради мотивите си за смисъла на спорната клауза само и единствено на база на буквалния й прочит, без оглед на целта на договора, без да изследва съдържанието на спорната клауза в контекста на останалите договорни клаузи и без да отчете правната рамка, регламентираща съдържанието на договора?; 2/ Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства по делото – приети и относими към предмета на конкретния спор или може да обоснове изводите си на произволно избрани от него доказателства и пълно пренебрегване на останалия доказателствен материал?; 3/ Може ли изпълнителят по договор за изработка да претендира възнаграждение и неустойка за забавено изпълнение след развалянето на договора по реда на чл.87 ЗЗД от страна на изпълнителя?; 4/ При преценка валидността на клауза за неустойка за забавено изпълнение с оглед разпоредбата на чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД длъжен ли е съдът да изследва целта на същата и съответствието й с присъщите за нея обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, вкл. вида и размера на задължението, което тази неустойка обезпечава, както и съотношението между размера на същата и очакваните вреди на кредитора от неизпълнението на паричното задължение, или тези обстоятелства са абсолютно ирелевантни, доколкото продължителността на забавата зависи изцяло от поведението на длъжника и същата не може да бъде известна към датата на сключване на договора? Въпросите са въведени при допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК /редакция до изменението с ДВ бр.86/2017г./, поради противоречие със задължителна практика на ВКС, обективирана в постановените по реда на чл.290 ГПК както следва: Решение № 16/28.02.2013г. по т.д. № 218/2012г. на ВКС, II т.о, Решение № 67/30.07.2014г. по т.д. № 1843/2013г. на ВКС, II т.о. и Решение № 100/10.08.2015г. по т.д. № 1191/2014г. на ВКС, II т.о. – по първи въпрос ; Решение № 65/30.07.2014г. по т.д. № 1656/2013г. на ВКС, II т.о., Решение № 235/04.07.2011г. по гр.д. № 513/2010г. на ВКС, IV г.о. – по втори въпрос; ТР №7/13.11.2014г. по тълк.д. № 7/2013г. на ОСТК на ВКС и Решение № 102/23.07.2015г. по т.д. № 1680/2014г. на ВКС, II т.о., Решение № 17/09.03.2010г. по т.д. № 414/2009г. на ВКС, II т.о., Решение № 139/10.08.2015г. по т.д. № 4491/2013г. на ВКС, I т.о.- по трети въпрос; ТР №1/15.06.2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС и Решение № 181/26.02.2015г. по т.д. № 4386/2013г. на ВКС, II т.о. – по четвърти въпрос.
Настоящият състав на ВКС намира, че първият от формулираните правни въпроси, макар и да отговаря на предпоставките спрямо общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, не изпълнява изискванията към селективния критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК / редакция до изменението с ДВ бр.86/2017г./. В цитираната от касатора задължителна съдебна практика последователно ВКС поддържа становище, че при спор относно точния смисъл на договорни клаузи съдът е длъжен да извърши тълкуване на договора, при спазване на предвидените в чл.20 ЗЗД критерии – при тълкуването да се търси действителната воля на страните; отделните уговорки в договора да се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от целия договор и при съобразяване целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. При всяко тълкуване съдът е задължен да изясни само изявената воля на страните, а не предполагаемата воля и не може да подменя нейното съдържание. Настоящият състав на ВКС намира, че осъществената от въззивния съд правораздавателна дейност по повод тълкуването на процесния договор не е в отклонение от посочената практика. Клаузата на чл.4, ал.1 ,т.1 от договора за изработка не е разгледана от САС самостоятелно и изолирано, без да се вземат предвид останалите относими клаузи и целта на договора. Предвид съдържанието на клаузата / вкл. и с оглед дадената с нея самата дефиниция кога се счита одобрен разходът/ въззивната инстанция е установила същността на предпоставките, техния брой и начин на проявление, за да се дължи плащане от възложителя на възнаграждение на изпълнителя, като едновременно с това е съпоставила същата клауза с целия договор и е приела, че липсват други уговорки, с които се установяват допълнителни условия. Съобразен е бил и характерът на задължението, поето от изпълнителя, а именно – за действията по инвестиционно консултиране, проектиране и създаване на готовност на [община] за кандидатстване с проекти за финансиране до максимално допустимия размер по мярка 321, за строителство, реконструкция и рехабилитация на водоснабдителни и канализационни системи и съоръжения в населени места, находящи се на територията на същата община, така също и целта, към която то е насочено – сключване на договор между общината и разплащателната агенция за подпомагане, т.е. за предоставяне на безвъзмездно финансиране. По същество изводите, до които е достигнал САС при съобразяване на всички критерии по чл.20 ЗЗД, са предмет на проверка по същество на касационната жалба и не попадат в предметния обхват на дейността на касационната инстанция по чл.288 ГПК.
Втори и трети въпроси не се явяват обуславящи изхода от спора. По отношение на оплакването за необсъждане на конкретно доказателство следва да се има предвид, че соченото доказателство -писмо от изпълнителя за едностранно разваляне на договора за изработка, не е свързано с наведено от представилата го страна / касатора/ в преклузивните за това срокове възражение за отпадане на задължението на възложителя, поради разваляне на договора. Самата община поддържа, че възражение в този смисъл тя е изложила с въззивната жалба. Становището й с отговора на исковата молба е било, че договорът не е развален, а въпросът за развалянето не е поставен и с исковата молба. Въззивният съд дължи произнасяне по същество на твърдения и възражения на страните съобразно направените такива с въззивната жалба и писмения отговор на осн. чл.269, ал.2 ГПК, доколкото същите са били въведени в процеса в преклузивните за това срокове, предвид забраната по чл.266, ал.1 ГПК. Трети въпрос е поставен хипотетично, тъй като установената от САС фактическа обстановка не е включва и констатация за разваляне на процесния договор, нито съдът е излагал мотиви дали се дължи при евентуално разваляне възнаграждение и неустойка за забава.
Четвърти въпрос не изпълнява изискванията за допълнителното сочено основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК /редакция до изменението с ДВ бр.86/2017г./ САС е съобразил критериите, при които следва да се приеме за нищожна клауза за неустойка като противоречаща на добрите нрави по ТР № 1/2009г. на ОСТК на ВКС. Преценката се извършва към момента на сключване на договора в зависимост от специфичните за всеки конкретен случай факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като естеството и размер на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението. Както изрично е прието в т.3 на тълкувателното решение не е нищожна неустойка, която е уговорена без краен предел или без фиксиран срок, до който тя може да се начислява, тъй като преценката за накърняване на добрите нрави поради свръхпрекомерност не може да се направи към момента на сключване на договора. За разлика от това несъразмерността между главницата и неустойката, на която се позовова касаторът, е констатирана към момента на неизпълнението. Неустойката би могла да бъде определена като прекомерна при извършване на съпоставка с главницата, но това не е основание за обявяването на клаузата за неустойка за нищожна. Липсата на краен предел и фиксиран срок за начисляване на неустойката са изключени като критерии при преценката за нищожност на клаузата за неустойка поради противоречие с добрите нрави. Същите разрешения са възприети и в постановеното по реда на чл.290 ГПК служебно известно на съда Решение № 137/ 12.10.2015 г. по т.д.№ 2618 /2014г. на ВКС,I т.о.
Горното налага извод за недопускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2055/25.09.2017г. по т.д. № 4636/2016г. на Софийски апелативен съд в обжалваната част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: