О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N 377
София, 12.03.2012г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на седми март…..………………………………………….
две хиляди и дванадесета година в състав:
Председател: ТАНЯ МИТОВА Членове: ЕМИЛ ТОМОВ
ВАНЯ АТАНАСОВА
при секретаря………………………………..….………………………………………………………….. докладваното от председателя (съдията) ТАНЯ МИТОВА………………………………
гр.дело N 1219/2011 година.
Производството е по чл.288 ГПК.
А. К. Б. от [населено място], чрез пълномощника си адв. М. К. от АК-П., е подал касационна жалба срещу решение № 782 от 17.05.2011 година по гр.д. N 545/2011 година на Пловдивския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 3831 от 17.12.10 г. по гр.д. № 4986/2010 г. на Пловдивския районен съд. С него е уважен иск на П. И. Т. от [населено място] спрямо касатора А. К. Б. от [населено място], като е унищожен отказ от наследство, останало след смъртта на баща му К. А. Б. /поч. 13.11.2008 г./ – иск с правно основание чл.56 ЗН. Касаторът поддържа оплаквания за неправилност на решението поради допуснати нарушения на материалния закон, на съществени съдопроизводствени правила и необоснованост – касационни основания за отмяна по чл.281, т.3 ГПК.
Ответникът П. И. Т. от [населено място], чрез пълномощника си Е. Н. от АК-П., е депозирал писмен отговор, с който оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване, както и доводите в касационната жалба по съществото й.
Жалбата е постъпила в срока по чл.283 ГПК и е процесуално допустима – подадена е от легитимирано лице срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. По искането за допускане на касационно обжалване Върховният касационен съд намира, че не са осъществени предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, поради следното:
Изложението на основанията за допускане на касационно обжалване е изготвено по начин, който приповтаря доводите за неправилност на решението поради допуснати нарушения на материалния закон и на съществени съдопроизводствени правила – касационни основания за отмяна по чл.281, т.3 ГПК. Независимо от това съдържанието на изложението може да обоснове извод, че са поставени на разглеждане два основни въпроса: При отсъствие на изрично постановление на съдебния изпълнител в хипотезата на чл.330, ал.1, б.”д” ГПК /отм./ следва ли изпълнителното производство да се счита прекратено ex lege и дали в тази хипотеза намира приложение чл.116 ЗЗД; Липсата на указание относно доказателствената тежест за обстоятелството дали имуществото на наследника е достатъчно да удовлетвори кредитора, ако е довело до непредставяне на доказателства или представяне на такива не в пълен обем, съставлява ли съществено нарушения на съдопроизводствените правила.
Посочено е, че окръжният съд се е произнесъл по тези въпроси в противоречие със задължителна практика на ВКС, т.е визирано е допълнителното основание за допускане на обжалването по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
За да обоснове становището си за основателност на искането за допускане на обжалване по първия въпрос касаторът се позовава на следната задължителна практика – ТР № 47 от 1.04.65 г. по гр.д. № 23/65 г. ОСГК и р. № 31 от 9.09.2010 г. по т.д. № 400/2009 г. на ІІ т.о. Счита, че неговият отговор би повлиял върху правилността на решението поради необходимостта от установяване на точния размер на дълга, който е погасен по давност на основание чл.111, б.”в” ГПК. В тази насока следва да се има предвид, че въззивното решение не е постановено в разрез с посочената практика на ВКС. С образуването на изпълнителното производство погасителната давност се прекъсва – чл.116, б.”в” ЗЗД, което прекъсване действа за времето на неговата висящност. Едва от деня на прекратяване на изпълнителното производство /или на настъпване на условията за прекратяване по чл.330, б. „д” /отм./, сега чл.433, ал.1, т.8 ГПК/, започва да тече срокът на новата давност, която е петгодишна. От данните по делото е видно, че изпълнителното производство е висящо и съдебният изпълнител е отказал прекратяването му поради липса на предпоставките по чл.433, ал.1, т.8 ГПК. Ето защо срокът по чл.117, ал.1 ЗЗД изобщо не е започнал да тече. Вземането съществува в пълния му размер, така както е заявено от взискателя в молбата за образуване на изпълнителното дело и е установено с приложения към нея изпълнителен лист.
Указанията на съда за разпределението на доказателствената тежест са важен елемент от процесуалната му дейност, както е посочено в приложените от касатора съдебни решения –
В изложението няма доводи по основателността на искането за допускане на касационно обжалване във връзка с осъществяването на някоя от хипотезите по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК. По първия въпрос не се твърди, че въззивното решение съдържа разрешения, които са разрез с практиката на Върховния касационен съд, нито са посочени актове от кръга на относимите към тази правна норма – т.2 от ТР №1/2009 г. от 19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГКТК. Няма позоваване на решения и постановления на Пленума на ВС; тълкувателни решения на общото събрание на гражданска колегия на ВС, постановени при условията на чл.86, ал.2 ЗСВ от 1994 г.; тълкувателни решения на общото събрание на гражданска и търговска колегии, на общото събрание на гражданска колегия, на общото събрание на търговска колегия на ВКС или решение, постановено по реда на чл.290 ГПК.
По втория и третия въпрос има позоваване на актове на състави на ВКС /р. № 1217/2.12.2008 г. по гр.д. № 4311/2007 г. на III г.о. и № 17/16.03.2009 г. по гр.д. № 2558/2007 г. на III г.о./, което насочва към основанието за допускане на обжалване по чл.280, ал.1, т.2 ГПК –противоречиво решавани въпроси от съдилищата. Не е обоснована връзката на тези актове с разглежданите въпроси, които са постановени по искове на други правни основания и не разкриват идентичност или поне близост с настоящия казус. Няма доводи и по твърдението за липса на съдебна практика по съществени за изхода на делото въпроси или необходимост от преодоляването й, тъй като е непраилна и следва да бъде доразвита в поддържана от касаторите насока. В този смисъл не може да се извърши селекция по критериите на чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК, за да се прецени основателността на искането за допусне на обжалването съобразно разясненията, дадени в цитираното ТР №1/2009г. от 19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Въпреки това и некоректната формулировка на някои от въпросите може да се посочи, че Върховният касационен съд е последователен в практиката си, че предварителен договор, който има за предмет обещание за прехвърляне на вещно право върху недвижим имот, е действителен и може да се обяви за окончателен, стига продавачът да е собственик на това право към момента на постановяване на съдебното решение по чл.19, ал.3 ЗЗД, а не към момента на сключване на предварителния договор – р. по чл.290 ГПК № 537 от 8.07.2010 г. по гр.д. № 349/2009 г. на III г.о.; № 250 от 21.05.2010 г. по гр.д. № 3/2009 г. на III г.о. и др. Що се отнася до правната квалификация на иска, тя действително се определя от съда, който изхожда от изложените в исковата молба и поддържани в хода на делото обстоятелства и искания. В случая, обаче, исковата молба се основава на твърдението, че ответникът никога не е бил собственик на обещаното право, а платената от купувачите сума подлежи на връщане при условията на чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД – поради начална липса на основание. Съдът не е могъл да преквалифицира предмета на делото като искане за разваляне на предварителен договор поради неизпълнението му, въпреки че исковата молба може да служи за покана по смисъла на чл.84, ал.2 ЗЗД /р.№ 706/30.12.2010 г. по гр.д. № 1769/2009 г. на III г.о./.
По изложените съображения Върховният касационен съд – състав на III г. о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 19 от 07.04.2011 година по гр.д. N 41/2011 година на Бургаския апелативен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.