2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 378
гр. София, 14.04.2016 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на седемнадесети март през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 903 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на УМБАЛ [фирма] – [населено място] срещу решение № 530/06.11.2015 г., постановено по въззивно гр. дело № 369/2015 г. на Смолянския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено (и изменено в частта за разноските) решение № 60/09.07.2015 г. по гр. дело № 190/2013 г. на Чепеларския районен съд, е отхвърлен, предявеният от жалбоподателя срещу И. Г. Ч., осъдителен иск с правно основание чл. 109, ал. 1 от ЗЗО за сумата 6 300 лв., представляваща стойността на предоставената на ответника медицинска помощ по клинична пътека „остър коронарен синдром с персистираща елевация на SТ-сегмент с интервенционално лечение“ по време на болничния му престой, продължил от 03.12.2012 г. до деня на дехоспитализацията му на 06.12.2012 г., ведно със законната лихва от 31.07.2013 г. до окончателно погасяване на задължението; в тежест на жалбоподателя са възложени разноските по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради нарушения на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени и формулирани следните четири материалноправни въпроса: 1) съществува ли връзка („корелация“) между правото на пациента да бъде информиран за всички услуги и цени в лечебното заведение и изпълнението на задължението му по чл. 109, ал. 1 от ЗЗО; 2) необходимо ли е пациентът да бъде изрично информиран за здравноосигурителния му статус и за това, че не е изпълнявал законоустановени задължения да заплаща здравноосигурителните си вноски; 3) ако се приеме, че лечебното задължение е длъжно да информира пациента, че не е изпълнил задължения за заплащане на здравноосигурителните си вноски, то налице ли е добросъвестност от страна на лечебното заведение, при условие, че същото е положило всички усилия да узнае за този статус, но поради грешка на трето лице (НАП), същото е било лишено от тази възможност; и 4) възможно ли е даден субект да не изпълни виновно задълженията си, при условие, че се приема за установено, че неизпълнението на това задължение се дължи на обстоятелства, независещи от него. Жалбоподателят навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като излага съображения, тези материалноправни въпроси да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Ответникът И. Г. Ч. в отговора си излагат становище и съображения, че няма основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на касационната жалбата.
Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване.
Въззивният съд е приел за установено по делото, че ответникът е бил хоспитализиран в болницата-ищец в периода 03.12.2012 г. – 06.12.2012 г. и е бил лекуван по клинична пътека № 51 „остър коронарен синдром с персистираща елевация на SТ-сегмент с интервенционално лечение“, като алгоритъмът на пътеката е бил изпълнен по изискванията на НЗОК; както и че в този период ответникът е бил с прекъснати здравноосигурителни права по смисъла на чл. 109, ал. 1 от ЗЗО. Независимо от това, окръжният съд е споделил крайния извод на първата инстанция за недължимост от ответника на претендираната от касатора-ищец, на основание чл. 109, ал. 1 от ЗЗО, процесна сума, поради обстоятелството, че са били нарушени правата на ответника-пациент по чл. 86, ал. 2, т. 6 от ЗЗ, във вр. с чл. 109, ал. 2 от ЗЗО и с чл. 169, ал. 2 от Националния рамков договор за 2012 г. (Н. 2012 г.). За да достигне до този извод, въззивният съд е изтъкнал, че по делото по несъмнен начин е установено, че към момента на хиспитализирането на ответника системата на НАП е отчела, че същият е с непрекъснати здравноосигурителни права, както и че през цялото време на лечението му в болницата-ищец той е бил третиран като здравно осигурен и по никакъв начин не е бил уведомяван за обратното. Наред с това окръжният съд е приел за установено и че ответникът не е бил запознат с условията, при които НЗОК заплаща извършените медицински услуги, както и с ценоразписа на ищцовото лечебно заведение, като не е подписал декларация за информирано съгласие и не е декларирал, че поема отговорността за оказаната му медицинска помощ. При така приетото за установено, въззивният съд е извел и решаващите си изводи по делото, а именно: След като ищецът не е уведомил ответника при хоспитализирането му, че е с прекъснати здравноосигурителни права, а го е третирал като здравно осигурен, и след като ищецът не е изпълнил и задължението си по чл. 86, ал. 2, т. 6 от ЗЗ при хоспитализирането на ответника да му даде информация за цената на всяка една медицинска услуга, манипулация, лечение и лекарствените продукти в болничната помощ, по този начин – нарушавайки правата му на пациент, го е лишил от възможността да възстанови здравноосигурителните си права, като плати неплатените до момента вноски, да се откаже от лечението или да избере друго лечебно заведение; респ. – че след като не е изпълнил задължението си по чл. 86, ал. 2, т. 6 от ЗЗ ищецът не би могъл да се възползва от собственото си виновно поведение за сметка на ответника, поставяйки го в крайно неблагоприятно положение и лишавайки го от възможност да изпълни задължението си за плащане на дължимите здравноосигурителни вноски и възстановяване на здравноосигурителните си права. В тази връзка въззивният съд е изложил и съображения, че независимо, че грешката е в информационната система на НОИ, като по делото е установено, че е имало и други такива случаи, след като ищецът не се е справил с доказателствената тежест и не е доказал, че е изпълнил задължението си да уведоми ответника, при приемането му в болницата, че следва да заплати за извършените услуги по ценоразписа на лечебното заведение, като по този начин го е поставил в невъзможност да плати своевременно дължимите здравноосигурителни вноски, то за бездействието си ищецът следва да понесе разноските за лечението му.
С горните си решаващи изводи по делото въззивният съд е дал положителен отговор на първия изведен в изложението на касатора материалноправен въпрос, а именно – че съществува връзка („корелация“) между правото на пациента по чл. 86, ал. 2, т. 6 от ЗЗ да бъде информиран за всички услуги и цени в лечебното заведение, и задължението му по чл. 109, ал. 1 от ЗЗО за заплащане на оказаната му медицинска помощ ако е с прекъснати здравноосигурителни права. Настоящият състав на ВКС намира, че това разрешение на въпроса е дадено от въззивния съд при точно приложение на материалния закон, и конкретно – при точно систематично тълкуване на разпоредбите на чл. 109, ал. 1-3 от ЗЗО, във вр. с чл. 86, ал. 2, т. 6 от ЗЗ и с чл. 169, ал. 2 от Н. 2012 г., извършено от съда предвид специфичните обстоятелства, установени в конкретния случай по делото, а именно – макар от една страна ответникът обективно да е бил с прекъснати здравноосигурителни права по смисъла на чл. 109, ал. 1 от ЗЗО, то от друга страна – поради допусната грешка в информационната система на НАП, през цялото време на лечението му в болницата-ищец той е бил третиран като здравноосигурено лице, а болницата-ищец виновно не е изпълнила задължението си да го информира за цената на всяка една медицинска услуга, манипулация, лечение и лекарствените продукти в оказваната му болничната помощ. При тези обстоятелства по делото, изцяло съобразен с точно извършеното от него систематично тълкуване на горните материалноправни разпоредби, е изводът на окръжния съд, че с виновното неизпълнение на задължението си за предоставяне на информация по чл. 86, ал. 2, т. 6 от ЗЗ ищецът е поставил ответника в крайно неблагоприятно положение, лишавайки го от всяка от алтернативните възможности, които той има по закон – да възстанови своевременно здравноосигурителните си права, като веднага плати неплатените до момента вноски; да се откаже от лечението или да избере друго лечебно заведение. По тези съображения настоящият съдебен състав намира, че след като при разрешаването на първия правен въпрос въззивният съд е приложил точно материалния закон – предвид спецификата на конкретни обстоятелства, установени по настоящото дело, то въпреки липсата на съдебна практика по този въпрос, същият не е нито от значение за точното прилагане на закона от съдилищата занапред, нито произнасянето по него от касационната инстанция ще допринесе за развитието на правото по смисъла на т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК (в този смисъл е и т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Останалите три правни въпроса, изведени и формулирани в изложението на касатора, не са обуславящи решаващите правни изводи на въззивния съд в обжалваното решение и не съставляват в случая общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване (в този смисъл е и т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Това е така, защото тези три правни въпроса изхождат от хипотеза на виновно неизпълнение от страна на лечебното заведение на задължение за уведомяване на пациента, че последният е с прекъснати здравноосигурителни права по чл. 109, ал. 1 от ЗЗО, а въззивният съд е приел, че в случая болницата-ищец виновно не е изпълнила друго свое задължение за информация на ответника – за цената на всяка една медицинска услуга, манипулация, лечение и лекарствените продукти в оказваната му болнична помощ по чл. 86, ал. 2, т. 6 от ЗЗ.
В заключение – касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като по отношение на първия правен въпрос не е налице наведеното от жалбоподателя допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, а останалите три правни въпроса, изведени от него, не съставляват общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Предвид крайния изход на правния спор, на основание чл. 78, ал. 3 и чл. 81 от ГПК жалбоподателят-ищец дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответника, претендираните и направени от последния разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за защитата му пред касационната съдебна инстанция, а именно – сумата 600 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 530/06.11.2015 г., постановено по въззивно гр. дело № 369/2015 г. на Солянския окръжен съд;
ОСЪЖДА УМБАЛ [фирма] – [населено място] да заплати на И. Г. Ч. сумата 600 лв. (шестстотин лева) – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.