Р Е Ш Е Н И Е
№ 378
София,28.07.2010 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД , Четвърто гражданско отделение в съдебно заседание на двадесет и осми април две хиляди и десета година в състав:
Председател: ЖАНЕТА НАЙДЕНОВА
Членове: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
АЛБЕНА БОНЕВА
при секретаря Стефка Тодорова, изслуша докладваното от съдията Цачева гр.д. № 148 по описа за 2009 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 290 ГПК.
С определение № 953 от 30.07.2009 година е допуснато касационно обжалване на решение № 114 от 30.06.2008 година по гр.д. № 54/2007 година на Софийски апелативен съд, с което са отхвърлени обективно съединени искове с правно основание чл. 59 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, предявени от В. М. А. от гр. С. против А. “Петрол, гр. С. за заплащане на обезщетение в размер на 132066 лева за лишаването му от ползване на земеделска земя с площ от 4,270 дка, находяща се в м. “Н”, землище на гр. П., както и за обезщетение за забава при изпълнението на паричното задължение за обезщетение в размер на законната лихва от 30000 лева.
Касационно обжалване е допуснато поради наличие на противоречива практика по обуславящите изхода на делото въпроси за обхвата на субективните и обективни предели на силата на пресъдено нещо, както и относно съотношението между чл. 30, ал. 3 ЗС и чл. 31, ал. 2 ЗС.
По въпроса за обхвата на субективните и обективни предели на силата на пресъдено нещо:
В решение № 1* от 21.11.2000 г. по гр.д. № 791/2000 г. на Върховния касационен съд е прието, че обективните предели на силата на пресъдено нещо се определят от диспозитива на решението; че разглеждането и произнасянето на съда в мотивите на решението по преюдициалното правоотношение, което не е предмет на изрично предявени в процеса искове, не създава сила на пресъдено нещо относно това правоотношение.
В обжалваното въззивно решение на Софийски апелативен съд е прието, че в производство по иск с правно основание чл. 108 ЗС ищецът е признат за собственик на недвижим имот, който имот ответникът е осъден да предаде на ищеца. Прието е, че съгласно мотивите на същото решение ищецът не е единствен собственик на имота; че притежава ид. част в съсобственост с други лица, поради което искът за присаждане на обезщетение за лишаването му от ползването на целия имот е неоснователно.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира за правилно следното становище.
Силата на пресъдено нещо на съдебното решение обвързва срещупоставените страни – ищците и третите лица, които са конституирани да им помагат, от една страна, и ответниците и третите лица, които са коституирани да им помагат, от друга страна. В същото положение са универсалните правоприемници на страните, като и частните им правоприемници, когато частното правоприемство е настъпило след предявяването на иска. Обвързващата сила на съдебното решение по вещни искове се разпростира и по отношение на третите лица – кредитори, когато възможността им да се удовлетворят зависи от принадлежността на вещта към имуществото на длъжника. Обективните предели на силата на пресъдено нещо обхващат съществуването или несъществуването на правоотношението, което е предмет на делото. Те не обхващат правоотношенията, които обуславят съществуването на спорното право – т. нар. преюдициални правоотношения. Тези правоотношения се установяват със сила на пресъдено нещо, ако са включени в предмета на делото с инцидентен установителен иск. По предмета на делото съдът се произнася в диспозитива на решението, а по преюдициалните правоотношения – в мотивите и затова мотивите на решението не се ползват със сила на пресъдено нещо, но съществено е не мястото в решението, където съдът се е произнесъл по съществуването на правоотношението, а дали то е включено в предмета на делото.
Ревандикацията е иск на невладеещия собственик срещу владеещия несобственик и правото на собственост на ищеца е предмет на делото (без значение в коя част на решението съдът се е произнесъл по него), предмет на делото е и фактът на владението. В диспозитива на решението си съдът дължи произнасяне както по отношение установителната част на иска – признаване правото на собственост на ищеца, така и в осъдителната му част за предаване владението на вещта от владеещия несобственик. Както вече Върховният касационен съд се е произнесъл в множество решения, в т.ч. и с Тълкувателно решение № 91 от 01.10.1974 г. по гр.д. № 63/1974 г. на ОСГК на ВС, предявяването на иска за собственост по чл. 108 ЗС е действие на обикновено управление и може да се извърши от всеки от съсобствениците. Когато искът за ревандикация е предявен от съсобственик в това му качество и съдът в диспозитива на решението си не се е произнесъл в установителната част на иска, постановявайки само осъдителен диспозитив, с който владеещия несобственик е осъден да предаде владението на ищеца съсобственик на вещта, обхвата на силата на пресъдено нещо не може да се тълкува разширително – с решението си съдът е признал за установено, че ищецът притежава вещни права върху ревандикираната вещ в качеството на съсобственик; установил е съществуването на твърдяното от ищеца спорно материално право, че към определения момент ответникът владее вещта без основание, поради което дължи връщането и на ищеца в качеството му на неин съсобственик.
По материалноправния въпрос за съотношението между чл. 30, ал. 3 и чл. 31, ал. 2 ЗС, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че съсобственикът, който е придобил нещо от ползването на общата вещ, дължи съответната част от него на останалите съсобственици без покана, а съсобственикът, който ползва общата вещ лично, без участието на останалите съсобственици, след покана им дължи обезщетение за ползите, от които те са лишени. Несобственикът, който ползва чужда вещ дължи на собственика без покана обезщетение за ползите, от които собственикът е лишен, независимо от това дали ползвателят е получил нещо и в какъв размер.
В обжалваното въззивно решение на Софийски апелативен съд е прието, че с влязло в сила решение по гр.д. № 30 от 1997 г. на Плевенски районен съд, А. “Петрол е било осъдено да предаде държането на земеделска земя с площ от 4,270 дка, находяща се в м. “Н”, землище на гр. П. на ищеца по делото В. М. А., който е провел иска с правно основание чл. 108 ЗС в качеството си на съсобственик на имота. Прието е, че в периода 17.03.1999 г. – 31.10.2002 г. ответникът А. “П” е ползвал земеделската земя без основание, обогатявайки се за сметка на обедняването на собствениците на земята, лишени от ползването и. Изхождайки от обстоятелството, че имотът е съсобствен; че всеки от съсобствениците съгласно чл. 30, ал. 3 ЗС участва в ползите и тежестите на съсобствената вещ съразмерно на частта си, както и че ищецът е съсобственик на ид. част от имота, без да е установена точната му квота и без да е представлява останалите съсобственици, съдът е отхвърлил обективно съединените искове с правно основание чл. 59 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, предявени от В. М. А. от гр. С. против А. “П”, гр. С. за заплащане на обезщетение в размер на 132066 лева за лишаване от ползване на земеделската земя в землището на гр. П., както и за обезщетение за забава при изпълнението на паричното задължение за обезщетение в размер на законната лихва от 30000 лева.
В касационната жалба против въззивното решение се поддържа, че в нарушение на чл. 220, ал.1 ГПК (отм.) съдът не е зачел влязлото в сила съдебно решение по гр.д. № 30 от 1997 г. на Плевенски районен съд. Изложени са и оплаквания за неправилно приложение на чл. 30, ал.3 ЗС спрямо правоотношение, регулирано от нормата на чл. 31, ал.2 ЗС. Изложени са и оплаквания за нарушено право на защита с оглед лишаването от възможността на ищеца да докаже правото си на собственост върху земеделските земи, ползвани без основание от ответника А. “П”.
Ответникът по касационната жалба А. “П” счита, че същата е неоснователна и моли да бъде оставена без уважение.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение намира касационните оплаквания за постановяване на решението в нарушение на чл. 220 ГПК и чл. 30, ал.3 ЗС за неоснователни. Предвид гореизложените мотиви относно обхвата на силата на пресъдено нещо на решението по иск за ревандикация, предявен от съсобственик на ревандикираната вещ, изводите на въззивния съд относно материалноправната легитимация на ищеца по иска с правно основание чл. 59 ЗЗД са правилни. Искът за обезщетение поради неоснователно ползване на съсобствена вещ е вън от пределите на обикновено управление на вещта, поради което ищецът може да претендира обезщетение съобразно делът си от съсобствеността. Нормата на чл. 31, ал.2 ЗС е неприложима към процесното правоотношение, както правилно е прието в обжалваното въззивно решение. Правилен е и изводът, че несобственикът, който ползва чужда вещ дължи на собственика без покана обезщетение за ползите, от които собственикът е лишен, съобразно делът му от съсобствеността.
Основателни са касационните оплаквания за постановяване на решението в нарушение на съдопроизводствените правила. След констатация, че ищецът претендира обезщетение в качеството си на съсобственик на общата вещ, съдът е следвало да остави производството по делото без движение с указания до ищеца да уточни какъв е делът му от съсобствеността. Отразените в мотивите към решението констатации, че такива указания са дадени в първоинстанционното производство по делото са неправилни – в съдебно заседание на 25.03.2003 г. съдът е дал указания до ищеца да уточни периода и размера на претендираното вземане с оглед данните за наличието на друго дело с идентичен предмет и приложението на чл. 95 ГПК (отм.). Идентични са и указанията, дадени в съдебно заседание на 21.10.2003 година. В нарушение на т. 4 от ТР № 1 от 17.07.2001 г. ОСГК ВКС, въззивния съд като инстанция по съществото на спорното право не е оставил исковата молба без движение на основание чл. 100, ал.1 ГПК (отм.) с указания до ищеца да посочи делът от съсобствеността, въз основа на който обосновава претенцията си за обезщетение, едва след което да се произнесе по основателността на въззивната жалба.
Предвид изложеното, обжалваното въззивно решение, постановено при нередовна искова молба, недостатъците на която не са били отстранени в нарушение на съдопроизводствените правила следва да бъде обезсилено и делото върнато на въззивния съд за постановяване на ново решение след изпълнение на задълженията по чл. 100, ал.1 ГПК (отм.).
Воден от изложеното и на основание чл. 293, ал.4 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
Р Е Ш И :
ОБЕЗСИЛВА решение № 114 от 30.06.2008 година по гр.д. № 54/2007 година на Софийски апелативен съд.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: