5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№378
София.18.05.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на тринадесети април две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 2759/2015 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], чрез процесуалния си пълномощник, срещу решение № 92 от 27.05.2015 г. по в.гр.д. № 160/2015 г. на Окръжен съд – Ямбол, с което е потвърдено решение №131 от 20.02.2015 г. по гр.д. № 2199/2014 г. на Районен съд – Ямбол за отхвърляне на предявените пасивно субективно съединени искове по чл.135, ал.1 ЗЗД срещу И. И. Т. от [населено място] и И. Г. П. от [населено място] за обявяване на относителна недействителност на договор за покупко-продажба на недвижим имот от 28.06.2010 год., обективиран в нот.акт № 132, т.ІV, рег. № 2999, дело № 466/2010 год. на Нотариус рег. № 487.
В жалбата се поддържат доводи за недопустимост на въззивното решение поради обсъждане едновременно на част от елементите от фактическите състави по чл.135, ал.1 и чл.135, ал.3 от ЗЗД и липса на преценка на релевантните за спора обстоятелства, с оглед точната правна квалификация на иска. Наред с това, касаторът счита, че въззивният съд е допуснал съществени нарушения на съдопроизводствени правила във връзка със събирането на доказателствата и тяхната преценка. По съображения, подробно изложени в жалбата, се иска отмяна на атакувания съдебен акт и уважаване на предявения иск, с присъждане на разноски.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК искането за допускане на касационно обжалване е основано на следните въпроси: 1. Кога съдът следва да приеме за оборена презумпцията, установена в нормата на чл.135, ал.2 ЗЗД за знание у приобретателя за увреждане на кредитора при сделка, извършена от низходящ към възходящ, при предявен иск с правно основание чл.135, ал.1 ЗЗД за обявяване на нейната относителна недействителност; 2. Следва ли постановеният съдебен акт да бъде обоснован в съответствие със събраните по делото доказателства, правилата на формалната логика, емпиричното или научнотеоретичното знание; 3. Следва ли въззивният съд да постанови решението си въз основа на всички факти и обстоятелства, като обсъди всички доказателства, които са от значение за изхода на спора, в съответствие с разпоредбата на чл.12 и чл.235, ал.2 ГПК; 4.Следва ли въззивният съд да постанови ясни и убедителни мотиви към решението си; 5. Как следва да бъде ценена достоверността на събраните свидетелски показания с оглед нормата на чл.172 ГПК и 6. Допустими ли са свидетелски показания за установяване на факта на развод на родителите на ответницата, за които законът изисква писмен акт. По всички въпроси касаторът се позовава на допълнителното основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, с приложена задължителна практика на ВКС, а по първия въпрос твърди и наличие на т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Ответниците по жалбата – И. И. Т. и И. Г. П., чрез процесуалния си пълномощник, твърдят, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, по съображения в писмен отговор. В отделен отговор е изложено мотивирано становище за неоснователност на жалбата, като е заявено искане за присъждане на разноски по делото.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
При постановяване на атакуваното въззивно решение, въз основа на събраните в първоинстанционното производство доказателства, решаващият състав е приел следното от фактическа страна: наличие на седем броя договори за финансов лизинг, сключени през 2008 г. между ищеца – лизингодател и [фирма] – лизингополучател, по част от които като поръчител се е задължила и ответницата И. Т.. Заедно с това, за обезпечаване задълженията на лизингополучателя по тези договори, са издадени записи на заповед, авалирани от И. Т., надлежно предявени за плащане както на дружеството – издател, така и на авалиста. Въз основа на менителничните документи са издадени заповеди за изпълнение и изпълнителни листове по посочените в мотивите към решението ч.гр.дела по описа на Районен съд – Ямбол, въз основа на които е образувано изп.дело срещу длъжниците [фирма], И. А. Т. и И. И. Т..
Въззивният съд е преценил икономическата експертиза, според която само по два от лизинговите договори има непогасени задължения съответно в размери на 7 334.40 лв. и 14 959.96 лв. , отразени в счетоводството на ищцовото дружество по партидата на лизингополучателя.
При постановяване на решението са обсъдени установените от разпитания свидетел К. Т. обстоятелства, сочещи, че ответникът – приобретател на процесния имот не е поддържал добри контакти с дъщеря си И. Т. за периода след като е заминал да живее и работи в Л. през 2007 г., както и, че И. П. е разбрал именно от него, че дъщеря му ще продава жилището си, тъй като не живее в него. Същевременно П. е споделил, че търси да закупи жилище в Я., тъй като няма собственост. Въззивният съд е възпроизвел показанията на този свидетел и в частта, с която е пояснено, че отношенията между бащата и дъщерята не са много добри, тъй като родителите на И. са разведени и тя е привързана повече към майка си.
Предвид възприетата от решаващия състав фактическа обстановка по делото, е направен извод за неоснователност на предявения иск по чл.135, ал.1 ЗЗД. Независимо от доказания факт, че към момента на разпоредителната сделка И. Т. е длъжник по абстрактните сделки и поради това следва да се приеме знание за увреждане на кредитора, съдът е приел за опровергана предвидената в чл.135, ал.2 ЗЗД презумпция за знание за увреждане на кредитора от страна на втория ответник – неин баща, купувач по договора за покупко- продажба на процесния апартамент. Този извод е основан на възприетите свидетелски показания, като е изразено становище, че предвид редките контакти между баща и дъщеря, не би могло да се приеме, че ответникът е знаел за възникналите в много по-ранен момент задължения на дъщеря си, както и, че като приобретател на имота по процесната разпоредителна сделка е знаел за увреждането на кредитора [фирма] с извършената възмездна разпоредителна сделка.
Въззивният съдебен състав е изложил подробни правни мотиви във връзка с невъзможността ответницата И. Т. да оттоваря по предявения иск в качеството й на поръчител по част от договорите за финансов лизинг, като е съобразена изцяло практиката на ВКС, постановена по реда на чл.290 ГПК.
Настоящият съдебен състав на Върховния касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение приема, че липсват основания за допускане на касационно обжалване на атакуваното решение на Окръжен съд – Ямбол.
Като недоказани следва да се преценят доводите на касатора за вероятна недопустимост на въззивното решение, предвид липсата на данни за произнасяне на непредявено основание.
Първият формулиран от касатора въпрос не би могъл да обоснове общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като оборването на предвидената в чл.135, ал.2 ЗЗД законова презумпция за знание за увреждане на кредитора и от страна лицето, с което длъжникът е договарял, е в зависимост от конкретните твърдения на това лице, попадащо в посочения кръг близки на длъжника, както и от събраните по конкретния спор доказателства. И. от въззивния съд извод за оборване на презумпцията за знание по чл.135, ал.2 ЗЗД е в резултат на извършена преценка на ангажираните от ответника доказателства в подкрепа на надлежно въведените в процеса твърдения, че не е знаел за увреждането. Що се отнася до правилността на този извод, то тя не би могла да се преценява в производството по селектиране на касационните жалби. В този смисъл са и задължителните постановки в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г., в което е направено ясно разграничение между основанията за допускане на касационно обжалване от основанията по чл.281, т.3 ГПК.
Поставените в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК процесуалноправни въпроси, свързани със задълженията на въззивния съд за преценка на релевантните за спора факти и на събраните доказателствата, вкл. и на свидетелските показания и за извеждане на самостоятелни фактически и правни изводи по спорното материално право, безспорно са важни за изхода на делото. Независимо от наличието на основната предпоставка за достъп до касация, като недоказано следва да се прецени твърдението на жалбоподателя за наличие на допълнителното основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Съобразявайки обективираната в мотивите към атакуваното решение правна воля на съда, не би могло да се приеме, че по тези въпроси е допуснато отклонение от задължителните указания, дадени в т.19 на ТР № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, приложими и при действието на новия ГПК, нито от множеството постановени по реда на чл.290 ГПК решения на ВКС, касаещи приложението на чл. 12 и на чл. 235 ГПК / част от които са приложени от касатора/, както и приложението на чл.172 ГПК относно конкретната преценка на събрани гласни доказателства и обхвата на тази преценка.
Въпросът, относим към допустимостта на свидетелските показания в частта, с която се установяват факти, за които законът изисква писмен акт, не може да се счете за релевантен за изхода на спора. Видно от мотивите към решението е, че съдът е обсъдил показанията на свидетеля Т. и в частта, с която е установено, че родителите на И. Т. са разведени, но само с оглед преценката доколко в случая е опровергана предвидената в чл.135, ал.2 ЗЗД презумпция за знание за увреждането от страна на ответника И. П.. Следователно, по този въпрос не са формирани изводи от съда, които да са обусловили изхода на спора и въпросът не попада в обхвата по чл.280, ал.1 ГПК.
Предвид изложеното, искането на касатора за допускане на касационно обжалване не следва да бъде уважено, като в полза на ответниците по касация се присъдят разноски в размер на 1 000 лева, съобразно представения с отговора договор за правна защита и съдействие, имащ характер и на разписка за заплатено адвокатско възнаграждение и списък по чл.80 ГПК.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 92 от 27.05.2015 г. по в.гр.д. № 160/2015 г. на Окръжен съд – Ямбол.
ОСЪЖДА [фирма] да заплати на И. И. Т. и на И. Г. П. сумата 1 000/хиляда/ лева – разноски по делото.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: