О П Р Е Д Е Л Е Н И Е №379/11.06.2014 г.
Върховен касационен съд, Гражданска колегия, Първо отделение в закритото заседание на пети юни две хиляди и четиринадесета година в състав:
Председател: Теодора Нинова
Членове: Светлана Калинова
Геника Михайлова
разгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 2693 по описа за 2014 г.
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 80/ 07.02.2014 г. по гр. д. № 953/ 2013 г. в частта, с която Пернишки окръжен съд като потвърждава решение № 453/ 16.05.2013 г. по гр. д. № 7793/ 2011 г. по описа на Пернишки районен съд, отхвърля иска срещу [фирма], че [община] на основание § 7, ал. 1, т. 7 ПЗР от З. е собственикът на трафопост „У.”, находящ се в [населено място],[жк]и представляващ съвкупност от сграда на един етаж с идентификатор 55871.515.1441.2 и застроена площ от 72 кв. м. и енергийно съоръжение, изградени върху поземлен имот с идентификатор 55871.515.1441 по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-91/ 13.10.2008 г. на изп. Директор на А..
Недоволна от решението в тази част е [община], която го обжалва в срок със становището, че въззивният съд се е произнесъл по следните въпроси, които имат значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, вторият материално-правен от които допълнен и уточнен при условията на ТР № 1/ 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/ 2009 г. на ОСГТК на ВКС в духа на конкретните касационни оплаквания, а именно : 1. Ако енергийният обект (трафопост) обслужва само обекти на територията на една община, представлява ли той част от общинската инфраструктура по смисъла на § 7, ал. 1, т. 7 ПЗР на З., дори да е част от националната електроразпределителна система? 2. Законът за електростопанството от 1975 г. (отм), заварен към влизане в сила на З., дава ли основание да се приеме, че мрежа или съоръжение от техническата инфраструктура на енергийната система ех lege са включени в уставния фонд на търговско дружество, на което българската държава е едноличният собственик на капитала? и 3. Допустимо ли е ВКС по пътя на тълкуването да придава обратно действие на материално-правна норма и в частност на ал. 2 на § 7 З., създавайки задължителна практика по реда на чл. 290 ГПК, след като законодателят по силата на императивната правна норма на чл. 14, ал. 1 ЗНА не й е придал такова действие? По същество касаторът счита, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон (§ 7, ал. 1, т. 7 ПЗР на ЗМСА) и е необосновано.
Ответникът по касация [фирма] възразява, че поставените въпроси нямат претендираното значение. По същество намира решението правилно.
Настоящият състав на Върховният касационен съд констатира, че въззивното решение е постановено по гражданско дело с цена на иска над 5 000 лв. и касационната жалба е от ищеца. Следователно тя има допустим предмет и изхожда от легитимирана страна. Подадена е в срок. Касационното обжалване не следва да бъде допуснато и по трите повдигнати въпроса.
Въззивният съд е приел, че според придобивния способ (§ 7, ал. 1, т. 7 З.) и фактът, за който страните не спорят да е осъществен (процесният трафопост е съоръжение, заварено към датата на влизане в сила на З.), предпоставките, от които ищецът черпи своята легитимация, са положителни и отрицателна: 1) енергийният обект като част от националната електроразпределителна система да е част от техническата инфраструктура на общината и да обслужва само територията на съответната община и 2) да не е включен в уставния фонд на [фирма] със седалище в [населено място], регистрирано като търговец с решение от 28.12.1991 г. по ф. д. № 29 869/ 1991 г. СГС на основание разпореждане № 46/ 07.11.1991 г. на министър-председателя на Република България. Въззивният съд е разсъждавал върху всичките, като е изключил тяхното осъществяване. Положителните – при неблагоприятни за ищеца последици на доказателствената тежест (чл. 154 ГПК). Въззивният съд е обсъдил събраните доказателства, че трафопостът обслужва определен брой крайни потребители и енергийно обслужваните от трафопоста обекти се намират на територията на [община], но не е счел от това да следва, че трафопостът е обект от техническата инфраструктура на енергийната система, обслужващ само територията на [община]. Така е направил извод, че е недоказан първият факт, който осъществява положителна предпоставка, а именно трафопостът да е част от техническата инфраструктура на общината. Отрицателната предпоставка е изключил при две групи мотиви. Първата: разпоредбите на Закона за електростопанството от 1975 г, заварен към датата на влизане в сила на З., е основание да се приеме, че всички мрежи и съоръжения, които съставляват националната електроразпределителна система, еx lege са включени в уставния фонд на [фирма] и от това търговско дружество ответникът черпи изначално своето право на собственост на трафопоста. Втората: според събраните доказателства, че трафопостът е включен като стойност в баланса на [фирма] към 07.11.1991 г. – датата, на която министър-председателят разпорежда преобразуването на държавните комбинати, електроцентрали и т. нат. и преминаването на предоставеното в стопанисване и управление държавно имущество в собственост на новообразуваното еднолично акционерно дружество „Н.”. Въззивният съд е приел доказателствата за достатъчни да приеме, че трафопостът е част от уставния фонд на [фирма]. По отношение на ал. 2 на § 7 ПЗР на З. е изложил мотиви, че макар разпоредбата да е приета по-късно, тя поражда действие едновременно с влизането в сила на § 7, ал. 1 от ПЗР на ЗСПЗЗ. Това е така, защото законодателят е уредил отрицателна предпоставка, която е обща за всички държавни имоти, преминаващи в собственост на общините по силата на З..
Настоящият състав намира, че първият материално-правен въпрос е от значение за мотивите, при които въззивният съд е изключил положителните предпоставки на основанието на § 7, ал. 1, т. 7 ПЗР на З.. Вторият материално-правен въпрос обуславя единствено първата група мотиви, при които въззивният съд е изключил отрицателната. Развил е и втора група мотиви, които изцяло съответстват на практиката на ВКС, провеждана в решенията по чл. 290 ГПК, едно от които е цитирано в обжалваното. Настоящият състав не намира, че е налице допълнителното основание на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК тази практика да бъде променяна и доколкото материално-правните предпоставки на § 7, ал. 1, т. 7 ПЗР на З. са кумулативни и за отхвърлянето на предявения иск в защита на собствеността е достатъчна липсата и на една, въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване по повдигнатите материално-правни въпроси.
По процесуално-правният въпрос е изключено общото основание на чл. 280, ал. 1 ГПК. § 7, ал. 1, т. 7 ПЗР на З. самостоятелно и още към влизането на закона в сила предвижда отрицателна предпоставка – мрежата или съоръжението от техническата инфраструктура на общината, което я и обслужва териториално, да не е включено в уставния фонд на търговско дружество. Следователно приетата по-късно ал. 2 на § 7 ПЗР на З. е без самостоятелен регулативен потенциал по отношение на придобивното основание на § 7, ал. 1, т. 7 ПЗР на З..
При тези мотиви, настоящият състав на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 80/ 07.02.2014 г. по гр. д. № 953/ 2013 г. по описа на Пернишки окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.