О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 38
София, 03.02.2015г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и девети януари две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 6137/2014год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от П. / П./ чрез прокурор от Окръжна прокуратура – П., и насрещна касационна жалба, подадена от П. Й. Н. чрез адв.Ц. Ц., против решение №302/19.06.2014г., постановено по в.гр.д. № 330/2014г. на Плевенски окръжен съд.
С това решение №302/19.06.2014г., постановено по в.гр.д. № 330/2014г., Плевенски окръжен съд е отменил Решение № 206-І от 10.02.2014г. на Плевенския районен съд, постановено по гр.д. № 5503/2013г. по описа на ПлРС в ЧАСТТА, с която е осъдена П. РБ [населено място] да заплати на П. Й. Н. сумата от 1 000лв., явяваща се разлика над дължимите 3000лв. до присъдените 4000лв., представляващи обезщетение за причинени неимуществени вреди от обвинение в извършване на престъпление, за което ищецът е бил оправдан, ведно със законната лихва върху тази сума считано от 04.06.2013г. до окончателното й изплащане, както и в Частта за разноските за сумата от 41,95лв., явяваща се разлика между присъдените разноски от 207,47лв. и дължими разноски в размер на 165,52лв., като вместо това е отхвърлил предявения от П. Й. Н. против Прокуратурата на РБ [населено място], иск по чл.2 ал.1 т.3 пр.1 ЗОДОВ за сумата от 1 000лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди, явяваща се разлика от присъдените 4 000лв. до дължимите 3 000лв., представляващи обезщетение за причинени неимуществени вреди от обвинение в извършване на престъпление, за което ищецът е бил оправдан, ведно със законната лихва върху тази сума считано от 04.06.2013г. до окончателното й изплащане, както и искането в Частта за разноските за сумата от 41,95лв., явяваща се разлика между присъдените разноски от 207,47лв. и дължимите разноски в размер на 165,52лв., като неоснователни; потвърдил е Решение № 206-І от 10.02.2014г. на Плевенския районен съд, постановено по гр.д. № 5503/2013г. по описа на ПлРС в останалата обжалвана част, с която претенцията по чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ за присъждане обезщетение за неимуществени вреди е уважена до размер 3000лв. и в частта, с която същата е отхвърлена за разликата над 4000лв. до 21000лв., ведно със законната лихва от увреждането. Първоинстанционното решение в останалата част, с която на основание същия законов текст П. е осъдена да заплати на ищеца сумата от 750лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди от незаконно обвинение, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 04.06.2013г. до окончателното изплащане на сумата, не е било предмет на въззивното производство. В тази част същото е влязло в сила.
В касационната жалба на П., насочена против въззивното решение в частта, потвърждаваща първоинстанционното решение в частта, с която е уважен предявеният иск по чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ за присъждане обезщетение за претърпени неимуществени вреди, се релевират доводи за неправилност и необоснованост на решението. Поддържа се, че съдът не е анализирал правилно събраните по делото доказателства, не е преценил всеобхватно и прецизно всички обективни обстоятелства, които следва да се имат предвид при определяне размера на обезщетението и неправилно е приложил нормата на чл.52 ЗЗД, следствие на което е достигнал до грешни крайни изводи и е присъдил обезщетение за неимуществени вреди в завишен размер. Искането е за отмяна на решението и отхвърляне на иска изцяло или намаляване размера на обезщетението за неимуществени вреди.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване, се сочи чл.280 ал.1 т.1 ГПК с твърдението, че съдът се е произнесъл по обуславящи изхода на спора процесуалноправен и материалноправен въпрос в противоречие със задължителната практика на ВКС. Според касатора това са съответно въпросите „ за задължението на съда да направи анализ на всички доказателства по делото при обосноваване на своите изводи за основателността на исковата претенция” и “за начина на определяне на обезщетението за неимуществени вреди, което следва да се извърши от съда след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта установен с чл.52 ЗЗД” . Поддържа, че той е разрешен от въззивния съд в противоречие с т.ІІ на ППВС№4/1968г. и т.11 на ТР№3/2005г. по т.д.№3/2004г. на ОСГК на ВКС . Позовава се и на чл.280 ал.1 т.2 ГПК с твърдението, че съдът се е произнесъл и по материалноправен въпрос, който се разрешава противоречиво от съдилищата. Счита, че това е въпросът за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице и как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД, към който препраща чл.4 от ЗОДОВ. Поддържа, че практиката по този въпрос е противоречива. Позовава се на Р-112-2011- гр.д.372-2010г- ІV ГО на ВКС, Р- 2006- в.гр.д.166-2006г- Апелативен съд Велико Т., Р-21-2014- в.гр.д. 1026-2013г- Апелативен съд [населено място], Р-32-2013- в.гр.д.636-2012г- Апелативен съд [населено място] и Р-102-13г.- в.грд.249-2013г. на Апелативен съд [населено място].
Ответната страна П. Й. Н. не взема становище по жалбата.
В насрещната касационна жалба, подадена от П. Й. Н. против въззивното решение в частта, с която след отмяна на първоинстанционното решение искът за обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над 3000лв. до 4000лв. ведно със законната лихва, и в частта, с която е потвърдено това решение в частта, с която претенцията за обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлена над 4000лв. до 10000лв. ведно със законната лихва, се релевират доводи за неправилност и необоснованост на решението. Искането е за отмяна на решението в обжалваните части и уважаване на претенцията до размер 10000лв. със законната лихва от увреждането до окончателното изплащане.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване, се сочи чл.280 ал.1 т.3 ГПК с твърдението, че процесният случай е налице „ съществен процесуалноправен и материалноправен спор, който е от значение за точното прилагане на закона и от там за развитие на правото”.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима. Процесуално допустима и редовна като подадена в срок е и насрещната касационна жалба.
За да се произнесе, настоящият състав съобрази следното :
С решението си въззивният съд приел, че постановената оправдателна присъда по повдигнатото обвинение дава основание да се приеме, че обвинението / първоначално в извършването на тежко престъпление, а впоследствие изменено в извършването на по-леко престъпление от общ характер/ е било незаконно и ответникът следва да понесе отговорността за настъпилите неимуществени вреди за ищеца; че вредите се изразяват в неприятни душевни преживявания, неудобства от семеен, социален и битов характер, накърняване на личен и професионален авторитет; че предвид продължителността и доказаната интензивност на търпените вреди, искът е основателен до 3000 лева.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице сочените от касатора П. основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните :
Поставеният в изложението материалноправен въпрос за съдържанието на понятието справедливост при определяне на обезщетението по чл. 2 ЗОДОВ, е обуславящ волята на съда, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие с приложените съдебни решения. По тях съдилищата са се произнесли също по искове с правно основание чл. 2, т. 3 ЗОДОВ, но при обстоятелства специфични за всеки отделен случай, имащи отношение към неимущественото увреждане и справедливото му обезщетяване. Разликата в присъдените от съставите обезщетения за неимуществени вреди, произтича от различните факти при различните казуси, а не сочи на противоречиво тълкуване на закона. Трайно установено в съдебната практика е, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка във всеки отделен случай, като унификация и уравновиловка е невъзможна.
По отношение на въпроса относно критериите по чл. 52 ЗЗД за определяне размера на справедливото обезщетение за претърпени неимуществени вреди също не е налице поддържаното от касатора основание по чл.280 т.1 ГПК.
На първо място относно критериите, по които се определя справедливия размер на обезщетението по чл. 52 ЗЗД е налице задължителна съдебна практика /ПП № 4-1968-ВС РБ/, последователно съблюдавана от съдилищата в страната. Въпрос на фактическа преценка, с оглед конкретните факти и обстоятелства, както и личността на увредения, е определянето на конкретния паричен еквивалент на обезщетението. При присъждането на обезщетение за неимуществени вреди множество обстоятелства се оценяват от съда, като тези обстоятелства почти никога не могат да бъдат идентични с друг разглеждан случай. Освен въздействието на незаконния акт на правозащитния орган върху здравето на ищеца, значение имат и субективните му негативни преживявания, отражението на незаконния акт върху личната свобода и социалната сфера на общуване и работа, контактите и взаимоотношенията със семейството му и близките му, както и други подобни обстоятелства, естествено, видът на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното производство, видът и срокът на мерките за неотклонение за всеки конкретен случай. Като база служи още и икономическия растеж, стандарта на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на деликта, а тя също е различна. Поради всичко изложено, законодателят и не борави с други техники за определяне размера на справедливото парично овъзмездяване за причинени болки и страдания, като например фиксирани суми, определен минимален и максимален размер, процент и пр. Следва да бъде изяснено още, че по всяко конкретно дело изходът зависи и от това доколко и как страните се справят с доказателствените си задачи.
На следващо място не може да се приеме и това, че съдът е дал разрешение в разрез със задължителната съдебна практика по този въпрос. В съдебните си актове различни състави на ВКС нееднократно са подчертавали, че справедливостта, макар да е морално-етична категория, за нуждите на съдопроизводството следва да бъде основана на и съобразена с конкретни, имащи значение за отделния случай, обстоятелства. Справедливостта налага претърпяната вреда да бъде репарирана, като на обезщетяване подлежат не само физически изстрадани болки, но и такива, които се търпят в духовната и интелектуална сфера на индивида. Болките, страданията, ограниченията и неудобствата за различните индивиди при различни обстоятелства, са различни. При присъждането на обезщетение за неимуществени вреди множество обстоятелства се оценяват от съда, като тези обстоятелства почти никога не могат да бъдат идентични с друг разглеждан случай.
Такъв е и смисълът на приетото в ППВС № 4/68 г., т. II, а именно – обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, като се посочат конкретните обстоятелства, които обосновават присъдения размер. Въззивният съд в процесния случай е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими в посочения смисъл, а не е постановил решението си без обосновка. Разрешението на въззивния съд не е сторено и в нарушение на т. 11 от ТР № 3/2005 г., в което касационният съд сочи съответно, че “в случай на частично оправдаване при доказана причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди, при определяне на обезщетението се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които е осъден деецът съпоставени с тези, за които е оправдан, в контекста на особеностите на всеки конкретен случай”. Разглежданият казус не е такъв.
Следва да се има предвид и това, че от една страна проблем, който да е разрешен в противоречие именно с ТР № 3/2005 г., не е ясно формулиран от касатора, а от друга – кръгът проблеми, разгледан от касационния съд в посоченото тълкувателно решение, е различен от този, който касаторът посочва – налице ли са елементите от фактическия състав за ангажиране отговорността му по реда на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, налице ли е причинноследствена връзка между издадения акт и претърпените неимуществени вреди; неимуществените вреди не са доказани по съответния ред. Последните твърдения очевидно следва да се определят като такива по съществото на спора и не могат да бъдат разгледани в производството по допускане до касационен контрол.
Не е налице поддържаното основание и във връзка с въпроса „ за задължението на съда да направи анализ на всички доказателства по делото при обосноваване на своите изводи за основателността на исковата претенция” . Така поставен въпросът не е правен по смисъла на чл.280 ГПК. По същество тази част от изложението е оплакване за неправилност на съдебния акт поради допуснати процесуални нарушения при анализа на доказателствата, което не подлежи на преценка в стадия на селектиране на касационната жалба.
Съобразно изложеното атакуваното решение не следва да се допуска до касационна проверка по касационната жалба на П..
Предвид този изход и на основание чл.287 ал.4 ГПК не следва да се разглежда насрещната касационна жалба.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №302/19.06.2014г., постановено по в.гр.д. № 330/2014г. на Плевенски окръжен съд В ЧАСТТА, с която е потвърдено Решение № 206-І от 10.02.2014г. на Плевенския районен съд, постановено по гр.д. № 5503/2013г. по описа на ПлРС, В ЧАСТТА, с която П. е осъдена да заплати на П. Й. Н. на основание чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ сумата 3 000лв., представляваща обезщетение за претърпени от него неимуществени вреди в резултат на повдигнато му обвинение, по което е бил оправдана с влязла в сила присъда, ведно със законната лихва, считано от 04.06.2013г. до окончателното изплащане, както и направените по делото разноски.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ на основание чл. 287, ал. 4 ГПК насрещната касационна жалба на П. Й. Н..
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: