О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 38
София, 19.01.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на двадесет и първи октомври през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
изслуша докладваното от съдия Петя Хорозова
търговско дело № 887/2015 година
и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. К. Р. от [населено място], чрез процесуалния й представител адв. Д. А., срещу решение № 1776/24.10.2014 г. по в.т.д. № 2338/2014 г. на Пловдивския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 1422/02.04.2014 г., постановено по гр.д.№ 8369/2013 г. на Пловдивския районен съд в обжалваната му част. С него е обявен за относително недействителен по отношение на ищеца Щ. Е. с ЕИК[ЕИК] договорът за продажба, сключен с нотариален акт № 195, т.1, д.№ 179 от 2011 г. по описа на нотариус С. П. с район на действие – ПРС, по силата на който ИЗОТРЕЙД Е. с ЕИК[ЕИК], представлявано от управителя К. Т. Ч., продава на Г. К. Р. 1/2 ид.част от УПИ VІ-424 в кв.27 по РП на [населено място], [улица], ведно с построените в имота сгради, като увреждащ интереса му на кредитор, на основание чл.135 ЗЗД.
В жалбата се съдържат оплаквания за неправилност на решението по см. на чл.281 т.3 ГПК – за неправилно приложение на материалния закон, необоснованост и нарушение на процесуалните правила. Моли се обжалваното решение да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което искът да бъде отхвърлен, ведно с присъждане на сторените за трите съдебни инстанции разноски.
В приложеното изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК са формулирани въпроси за задължението на съда да обсъди всички доказателства и възраженията на страните, както и за приложимостта на презумпцията на чл.135 ал.2 ЗЗД по отношение на продавача, ако той е търговско дружество и в тази връзка относно доказателствената тежест при иск по чл.135 ЗЗД, като вторият въпрос е следствие на принципния такъв – могат ли нормите, установяващи оборими законови презумпции, да се тълкуват разширително. Като допълнителни предпоставки за допускане до касация се обосновават хипотезите на чл.280 ал.1 т.1 и т.3. Твърди се, че по процесуалноправния въпрос съдът е процедирал в противоречие с приетото в решение № 65/30.07.2014 г. по т.д.№ 1656/2013 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО; решение № 94/28.03.2012 по гр.д.№ 701/2011 г. на ВКС, ГК, І ГО и решение № 217/09.06.2011 г. по гр.д.№ 761/2010 г. на ВКС, ГК, ІV ГО, постановени по реда на чл.290 ГПК. По материалноправния въпрос се сочи, че има съдебна практика, която обаче е незадължителна, освен това същата е и неправилна и следва да се промени.
Против жалбата не е постъпил писмен отговор в срока по чл.287 ГПК.
За да се произнесе по реда на чл.288 ГПК, съставът на Върховния касационен съд, ТК, ІІ отделение съобрази следното:
Касационната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което искът с правно основание чл.135 ал.1 ЗЗД е уважен, съставът на Пловдивския окръжен съд е преценил следните правнорелевантни факти: Ищецът ЩОРМ Е. е кредитор на ответника ИЗОТРЕЙД Е.. На 01.07.2011 г. двете страни са сключили споразумение с нотариална заверка на подписите, с което е разсрочено задължението на ответното дружество, произтичащо от неизплатени доставки по фактури, издадени в периода – м.08.2010 г. – м.01.2011 г., общо в размер на 52 003.07 лв., като за сумата 32 003.07 лв. е бил издаден изпълнителен лист по ч.гр.д.№ 23662/2011 г. на ПРС, въз основа на цитирания документ. На 15.06.2011 г. дружеството – длъжник е продало на отв. Г. К. имота, предмет на исковата претенция, като няма спор, че тя е дъщеря на управителя на ИЗОТРЕЙД Е. – К. Т. Ч..
С оглед горните, безспорно установени факти, съдът е приел, че възмездната сделка е осъществена след възникване на задължението на продавача и е увреждаща, т.к. намалява имуществото му и създава затруднения за удовлетворяването на кредитора. По основния спорен между страните въпрос – дали е налице знание за увреждащия характер на сделката от страна на ответницата – купувач, съдът е приел, че макар едната от договарящите страни по нея да е юридическо лице, оборимата презумпция на чл.135 ал.2 ЗЗД /че знанието за увреждането у лицето, с което длъжникът е договарял, се предполага до доказване на противното, ако то е съпруг, низходящ, възходящ, брат или сестра на длъжника/ е приложима. Този извод е обоснован с факта, че продавачът ИЗОТРЕЙД Е. се представлява от физическо лице – управител, което е негов волеобразуващ и волеизявяващ орган и същевременно се намира в родствена връзка с купувача по атакуваната сделка, попадаща в кръга на посочените в чл.135 ал.2 ЗЗД. Поради това е прието, че ответниците са знаели, че с действията си увреждат кредитора. В тяхна тежест е да докажат незнанието си, каквито доказателства не са ангажирани и в двете съдебни инстанции. При така изложените мотиви са споделени изцяло изводите на първоинстанционния съд, че са налице всички предпоставки от хипотезата на чл.135 ЗЗД, определящи иска като основателен.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение в настоящия си състав намира, че не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.
Въпросът за задължението на въззивния съд да обсъди всички относими доказателства и възражения на страните не е разрешен в отклонение от установената практика на ВКС. Според нея, въззивният съд, като съд по съществото на правния спор, е длъжен да направи свои фактически и правни изводи по делото, при обсъждане в тяхната съвкупност на всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните, но съобразно ограничението на чл.269 ГПК.
Във въззивната жалба са наведени доводи, че споразумението от 01.07.2011 г. за разсрочване на задълженията на ИЗОТРЕЙД Е. е било изпълнявано от длъжника, но това обстоятелство не е отчетено при постановяване на решението. Доводите не са били заявени пред първата инстанция по предвидения процесуален ред и са преклудирани, с оглед нормата на чл.133 ГПК, а твърдения, че задълженията по споразумението /с краен срок 30.03.2012 г./ са били погасени, изцяло липсват. Ето защо това доказателство е обсъдено от въззивния съд, но само за установяване на качеството на ответното дружество на длъжник спрямо ищеца.
По материалноправния въпрос относно приложението на чл.135 ал.2 ЗЗД, когато длъжникът е юридическо лице, е налице задължителна съдебна практика /вж. например решение № 163/27.07.2011 г. по гр.д.№ 672/2010 г. на ВКС ГК, ІІІ ГО, както и решение № 219/17.02.2010 г. по т.д.№ 752/2009 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО, постановено по реда на ГПК /отм./, но с подробни мотиви в същия смисъл/. Според нея, приложението на презумпцията на чл.135 ал.2 ЗЗД следва да се разпростре и за лица, които са собственици или представляват юридическите лица – страни по атакуваната сделка и се намират в родствени отношения, от кръга на посочените в цитираната норма. Въззивният съд е постановил решението си в съгласие с горната практика, напълно споделяна и от настоящия съдебен състав, като същевременно не са налице основания за нейното преосмисляне или изоставяне в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, съобразно постановките на ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, т.4. Доколкото в настоящата хипотеза в съответствие с практиката на ВКС е приложена презумпцията на чл.135 ал.2 ЗЗД, въпросът за доказателствената тежест се разрешава пряко от нормата на чл.154 ГПК, с която въззивният съд се е съобразил.
С оглед изложеното, липсват сочените от касатора предпоставки за допускане на решението на Пловдивския окръжен съд до касационна проверка, поради което и съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 1776/24.10.2014 г. по в.т.д. № 2338/2014 г. на Пловдивския окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: