О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 381
[населено място], 12.09.2018 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и трети юли през две хиляди и осемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Николова ч. т. д. №1443 по описа за 2018г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274 ал.3 т.1 от ГПК.
Образувано е по частна жалба на „Лев Корпорация” АД, [населено място], срещу определение от 20.04.2018г. по ч.гр.д.№1732/18г. на Софийски апелативен съд, с което е оставена без уважение частната жалба на дружеството против разпореждане №3941 от 20.03.2018г. за връщане на исковата молба, по която е образувано т.д.№139/18г. на Софийски градски съд.
Частният касационен жалбоподател поддържа, че определението е неправилно, необосновано, постановено в нарушение на материалния закон и на съдопроизвоствените правила. Поддържа, че съставът на САС не е съобразил най –важната част на неговото искане, а именно прогласяване на нищожността на решение на съвета на директорите на „ЕСТ“ АД от 17.12.2014г. поради това, че съветът на директорите е излязъл извън кръга на своите правомощия, като се е разпоредил с активи, които надхвърлят Ѕ от имуществото на дружеството към датата на последния годишен счетоводен отчет – 31.12.2013г. и с това не просто е нарушил закона, но е започнал процедура по „източване“ на „ЕСТ“ АД. Именно това обуславяло правния интерес на ищеца като съдружник в „ЕСТ“ АД да иска прогласяване на нищожността на решението на съвета на директорите, дори и само за да се възползва от това при евентуален иск по чл.240 а от ТЗ. Позовава се на практиката на ВКС, съгласно която защитата срещу нищожните решения се осъществява чрез самостоятелен иск, който може да бъде предявен от всеки член на дружеството при наличие на правен интерес от прогласяване на нищожността. Евентуално поддържа, че за него е налице правен интерес от завеждането на иск по чл.71 от ТЗ поради нарушаване на неговите имуществени права като акционер – намаляване на имуществото на дружеството с последователни решения на съвета на директорите, първото от които е от 17.12.2014г., водещо без съмнение до намаляване размера на ликвидационната квота на акционера.
Допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 от ГПК. Поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по следните процесуалноправни и материалноправни въпроси: 1. Относно правния интерес на съдружника в едно акционерно дружество да атакува като нищожни решенията на управителния орган на акционерното дружество /съвет на директорите/ за разпоредителните сделки с имуществото на самото дружество; 2. Относно принадлежността на правото на иск и допустимостта на производството по предявения иск по чл.71 от ТЗ; 3. Относно правния интерес като абсолютна процесуална предпоставка за водене на всеки един установителен иск; 4.Нищожно ли е решение на Съвета на директорите на акционерно дружество, извършено в нарушение на чл.236 ал.2 т.3 от ТЗ, въпреки изричната разпоредба на чл.236 ал.4 от ТЗ? 5. Допустим ли е предявеният иск по чл.71 от ТЗ за установяване на нищожност на решението от 17.12.2014г. на съвета на директорите на ответното дружество? 6.Нищожно ли е решение на орган на акционерно дружество, взето при участието на член на съвета на директорите в заседание при „очевиден конфликт на интереси“ и гласуване, което противоречи на повелителни разпоредби на Търговския закон / чл.238 ал.4 от ТЗ/ и на учредителния акт на дружеството /чл.37 от Устава/ относно предотвратяване на конфликт на интереси? 7. Наличието на правен интерес представлява ли процесуална предпоставка по отношение на конститутивните искове? Поддържа, че по първия въпрос съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение №63 от 30.01.2012г. по ч.т.д.№883/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение №62 от 12.07.2011г. по т. д. №458/2010г. на ВКС, ТК, І т.о., решение №133 от 22.11.2011г. по т. д. №17/2011г. на ВКС, ТК, І т.о. и решение №83 от 18.07.2011г. по т. д. №747/2010г. на ВКС, ТК, І т.о., постановени по реда на чл.290 от ГПК. По втори въпрос се позовава на противоречие с определение №72 от 04.02.2009г. по т. д. №613/2008г. на ВКС, ТК, І т.о., а по трети – с решение №154 от 1962г. на ВС, І г.о, решение №451 от 1970г. на ВС, ІІ г.о., както и с определение №79 от 06.02.2009г. по т. д. №656/2008г. на ВКС, ТК, І т.о. определение №175 от 01.04.2009г. по т. д. №832/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. Поддържа и че трети въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Твърди, че четвърти, пети и шести въпрос са решени в противоречие с Тълкувателно решение №1/2002 на ОСГК на ВКС, както и с решение №212 от 14.02.2017г. по т. д. №2528/2015г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение №62 от 28.06.2017г. по т. д. №298/2016г. на ВКС, ТК, І т.о., в които се приема, че по отношение на осъдителните и конститутивните искове по чл.71 от ТЗ правният интерес е презумптивен, като за допустимостта на тези искове е достатъчно ищецът да установи, че е съдружник или акционер.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отд. констатира, че частната касационна жалба е подадена от надлежна страна, срещу акт, подлежащ на обжалване по реда на чл. 274 ал.3 т.1 от ГПК, като е спазен преклузивният срок по чл. 275 ал.1 от ГПК.
Производството по делото е образувано по предявен от „Лев Корпорация” АД, [населено място], против „ЕСТ“АД, [населено място], иск по чл.71 от ТЗ, вр. чл.124 ал.1 от ГПК за прогласяване нищожността на решение на СД на „ЕСТ“АД, [населено място], от 17.12.2014г., като свикано в нарушение на закона и в нарушение на чл.238 ал.4 от ТЗ и чл.37 от Устава на дружеството. С разпореждане от 06.02.2018г. по т.д.№139/18г. Софийски градски съд е указал на ищеца в едноседмичен срок от съобщението с писмена молба да обоснове правен интерес от предявяването на иск за защита срещу процесното решение на съвета на директорите. На 14.02.2018г. ищецът е подал допълнение към искова молба, в което е посочил, че предявява при условията на евентуалност втори иск по чл.71 от ТЗ, като конститутивен, с който претендира отмяна на решението на съвета на директорите на ответното дружество. С разпореждане от 20.03.2018г. съставът на Софийски градски съд е върнал исковата молба, като е приел, че в обстоятелствената й част са изложени факти, които не са от естество да обосноват порока нищожност, а ако бъдат доказани биха обосновали незаконосъобразност на атакуваното решение. На следващо място е изтъкнал, че акционерът няма правен интерес от защита срещу решение на съвета на директорите, което е насочено към сключване на сделка между дружеството и трето лице, защото уважаването на такъв иск няма да рефлектира върху валидността и последиците на вече сключената с третото лице сделка.
За да потвърди разпореждането на Софийски градски съд, въззивният съд е споделил извода, че при доказване на твърдените от ищеца факти, оспорените решения на съвета на директорите на „ЕСТ“АД, биха били незаконосъобразни, а в исковата молба не са изложени фактически твърдения, относими към валидността на атакуваното решение на съвета на директорите. Приел е, че прогласяването на незаконосъобразността на оспореното решение на СД не би се отразило на валидността на сделката, сключена в изпълнение на атакуваното решение. Изтъкнал е, че законосъобразността на решенията на органите на дружеството – ответник би могла да бъде основание за ангажиране отговорността на членовете на СД на ответника, но няма отношение към защитата на правата на ищеца, накърнени от тези решения и сключените въз основа на тях сделки.
При тези данни първи, втори, трети и пети от формулирани от частния касационен жалбоподател въпроси, която касаят правния интерес като предпоставка за предявяване на иск за установяване на нищожност на решение на съвета на директорите, отговарят на общото изискване за достъп до касация, доколкото в случая въззивният съд е направил извод за липса на правен интерес от предявяването на такъв иск. По отношение на тези въпроси обаче не е налице допълнителната предпоставка за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. Цитираното в изложението определение №63 от 30.01.2012г. по ч.т.д.№883/2011г. на ВКС, ІІ т.о, е постановено в хипотеза на предявен иск за нищожност на договор за прехвърляне на търговско предприятие и то на дружество с ограничена отговорност. Определение №175 от 01.04.2009г. по т.д.№832/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т.о, е постановено в производство по предявен конститутивен иск по чл.71 от ТЗ за отмяна на незаконосъобразно решение на съвет на директорите, съответно в него не е обсъждан въпросът за правния интерес като предпоставка за допустимостта на иск по чл.71 от ТЗ за установяване на нищожност на решение на съвета на директорите. В останалите цитирани актове на ВКС се приема, че правният интерес от предявяване на иск по чл.71 от ТЗ е винаги налице когато от орган на дружеството се оспорват права на съдружник или акционер, или обема на тези права, но този интерес е конкретен и се преценява от съда с оглед заявените от ищеца факти и обстоятелства. В съответствие с тази практика въззивният съд е преценявал наличието на правен интерес с оглед заявените от ищеца факта, като е стигнал до извода, че доколкото се касае за решение относно предоставяне на обезпечение, то при нищожност на решението на ОС ще намери приложение чл.236 ал.4 от ТЗ и съответно сделката ще се счита за действителна. Този извод е изцяло и в съответствие с решение №202 от 22.12.2010г. по т.д. №764/2009г. на ВКС, ТК, IІ т.о., с което е приет за недопустим иск за установяване на нищожност на решение на съвета на директорите за сключване на договор за особен залог на търговското предприятие на акционерно дружество. В решението е прието, че дори да се признае за нищожно взетото от Съвета на директорите решение, силата на пресъдено нещо на съдебното решение по иска с правно основание чл.71 от ТЗ няма да породи правни последици в отношенията между страните и няма да рефлектира върху обема и съдържанието на притежаваните от ищеца акционерни права, доколкото залогът ще е действителен по силата на чл.236 ал.4 от ТЗ.
Четвъртият и шестият формулирани от частния касационен жалбоподател в изложението му по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК въпроси не касаят допустимостта, а основателността на предявения иск, която не е била предмет на проверка в производството пред въззивния съд.
Седмият въпрос е поставен с оглед заявеното с уточняващата молба от 14.02.2018г. искане да бъде приет за съвместно разглеждане наред с първоначално предявения иск по чл.71 от ТЗ за прогласяване на нищожността на решение на съвета на директорите на „ЕСТ“ АД и конститутивен иск за отмяна на същото решение. Това искане цели да бъде извършено не изменение на иска, чрез изменение на неговия петитум, а последващо обективно съединяване на искове, чрез завеждане на нови искове от ищеца в хода на производството. Такова последващо обективно съединяване на искове обаче не е допустимо освен в предвидените от закона изключения на предявяване на инцидентен установителен иск или насрещен иск. Поради това и поисканото изменение на иска правилно не е допуснато и съобразено от първоинстанционния съд, нито е обсъждан от въззивния съд въпросът за правния интерес като предпоставка за допустимостта на конститутивен иск по чл.71 от ТЗ. Въззивният съд е установил, че дори и да бъдат доказани въведените с исковата молба доводи, то оспореното решение би било незаконосъобразно, но е изтъкнал това като аргумент за недопустимост на предявения установителен иск за нищожност на решението на съвета на директорите. Поради това поставеният въпрос не съответства на общата предпоставка за достъп до касация.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното определение на Софийски апелативен съд.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение от 20.04.2018г. по ч.гр.д.№1732/18г. на Софийски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.