О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№381
ГР.София, 05.05.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гр. отделение, в закрито заседание на 3.04.2017 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ ИВАНОВА
ОЛГА КЕРЕЛСКА
като разгледа докладваното от съдия Иванова гр.д. №4838/16 г., намира следното:
Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК.
ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на [фирма], [населено място] срещу въззивното решение на Апелативен съд С. по гр.д. №2024/16 г. и по допускане на обжалването. С обжалваното въззивно решение е уважен предявеният от М. М. срещу касатора иск по чл.59 ЗЗД, за сумата от 16 750 лв., представляваща обезщетение за неоснователно ползване от страна на ответника на недвижим имот на ищеца за периода м. юни 2013 г. – м. юни 2015 г., ведно със законната лихва и сторените деловодни разноски.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима.
За допускане на обжалването касаторът се позовава на недопустимост на въззивното решение поради незаконосъобразно упражнено право на иск. В тази връзка поставя въпроса:Допустимо ли е разглеждане на иск с пр. осн. чл.59 ЗЗД, ако ищецът разполага с ревандикационен иск за защита, който може да съедини с иск по чл.45 ЗЗД?
Касаторът намира, че е налице и основание за допускане на обжалването по чл.280, ал.1,т.1 ГПК. В противоречие с указаното в ППВС №1/1953 г., във въззивното решение не са обсъдени всичките му доводи, които е направил като въззивник срещу първоинстанционното решение, а именно: за недопустимост на иска по чл.59 ЗЗД; за противопоставянето на законния представител на ответника по иска на всички действия, извършени в имота на ищеца не по възлагане от ответното дружество; за това, че ответното дружество не е давало съгласие и не е предприемало действия по навлизане в процесните имоти, чрез разтоварване, складиране, натоварване на вещи и материали и пр.
Въззивният съд не е обсъдил и възражението на ответника по иска за неоснователност на исковете по чл.57 ЗЗД, съгласно който, ако се дължи връщане на определена вещ, получателят дължи плодовете от момента на поканата.
Сочените основания за допускане на обжалването не се установяват: Въззивното решение е постановено по допустим иск с пр. осн. чл.59 ЗЗД, разгледан и квалифициран от двете инстанции по същество на спора, съобразно заявените в исковата молба основание и петитум. В практиката на ВКС – ППВС№1/79 г., т.8-10 и по чл.290 ГПК , е разяснена субсидиарността на иска по чл.59, ал.2 ЗЗД. Искът за обезщетение за неоснователно обогатяване по чл.59 ЗЗД е различен от иска за ревандикация и от деликтния иск по чл.45 ЗЗД – когато ищецът излага твърдения за виновно и противоправно поведение на ответника, което е причинило вредоносни имуществени последици, вкл. и пропуснати ползи, правното основание на иска за обезщетение е по чл. 45 от ЗЗД, а когато се излагат твърдения за неоснователно ползване на вещта, поради което ищецът се лишава от ползите от нея, като се препятства събирането на гражданските плодове /наемите/, претенцията следва да бъде квалифицирана по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД – р. по гр.д. №758/10 г. на второ г.о. По материалноправния въпрос за субсидиарността на иска по чл.59 ЗЗД, ВКС приема, че вземането от неоснователно обогатяване възниква, когато е налице разместване на блага, без в отношенията между страните да съществува обвързаност от договор, гестия или деликт – р. по гр.д. №4147/15 г. на четвърто г.о. , както е в процесния случай.
Касаторът се позовава на осн. по чл.280, ал.1,т.1 ГПК без да сочи правни въпроси от предмета на спора, като общо основание за допускане на обжалването, съобр. приетото в ТР №1/19.02.10 г. ОСГТК. Изложил е оплаквания за касационни основания по чл.281,т.3 ГПК – нарушаване на материалния закон, необоснованост и съществено нарушение на съдопроизводствени правила, които ВКС не разглежда в това производство. В ТР №1/19.02.10 г. е посочено, че осн. по чл.280, ал.1 ГПК са различни от тези по чл.281,т.3 ГПК и са разграничени целта и приложното поле на двете групи основания.
Не се установява соченото във връзка с допълнителното основание по чл.280, ал.1,т.1 ГПК противоречие на въззивното решение с ППВС №1/1953 г., т.3, което е прието при действието на друг процесуален закон – ГПК, отм. от 1952 г., в редакцията към момента на приемане на постановлението. Въззивният съд като инстанция по същество на спора, при действието на ГПК от 2007 г., е разгледал спора в предметните му рамки, очертани с исковата молба и въззивната жалба и е изложил собствени изводи при решаването му.
Не са налице основания за допускане на обжалването и ВКС на РБ, трето г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд С. по гр.д. №2024/16 г. от 4.07.16 г.
Осъжда [фирма], [населено място] да заплати на М. И. М. 300 / триста / лв., разноски за адвокатско възнаграждение за това производство.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: