7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№381
С., 08.11.2013 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на петнадесети октомври през две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като разгледа докладваното от съдия К. М. гр.д. № 5841 от описа за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Х. Б. Г., чрез пълномощника му адвокат Д. С., против решение № 189 от 21.05.2013 г., постановено по гр.д. № 138 по описа за 2013 г. на Окръжен съд-Хасково, гражданско отделение, с което е оставено в сила решение № 146 от 16.06.2011 г. по гр.д. № 1090/2004 г. на Районен съд-Димитровград за отхвърляне на предявените от Х. Б. Г., Т. А. П. и В. А. П. против [община] и П. К. И. установителен иск за собственост по отношение на нива с площ от 550 кв.м. в м.”К.”, землище на [населено място], представляваща част от нива с площ от 1.52 дка, съставляваща имот пл. № 4685 по регулационния план на [населено място], нанесена на скица № 3, оцветена в червен цвят по т.1,2,3,4,5 и 6, попадаща в имот № 21052.1015.270 по кадастралната карта на [населено място] и иск за обявяване нищожност на договор за отстъпено право на строеж от 25.07.2000 г. и 16.06.2004 г., сключени между ответниците, както и предявен против П. К. И. иск за прогласяване нищожността на нотариален акт № 49, т.І, рег. № 1236, д.№ 230/2000 г. на Нотариус рег. № 398.
Ответниците по касационната жалба [община] и П. К. И. не са подали писмен отговор.
Ищците са основали претендираното право на собственост, като наследници на Б. Г. И. и възстановено право на собственост в стари реални граници по ЗСПЗЗ, като правният спор възникнал по повод нанасяне на имота в кадастъра, тъй като П. К. И. застроил имота въз основа на отстъпено от [община] право на строеж. Исковете за нищожност са основани на противоречие на закона и добрите нрави, тъй като правото на строеж е отстъпено от лице, което не е собственик на имота. П. И. е оспорил исковете с твърдения, че е добросъвестен владелец, че владее спорния имот на право основание, годно да го направи собственик, без да знае, че праводателят му не е собственик. Твърди, че притежава суперфиция от 1991 година и правото му на строеж било учредено по надлежен ред и в предписана от закона форма. Община-Д. е поддържала, че следва да се извърши косвен съдебен контрол върху реституционното решение, като не са налице условията за възстановяване на собствеността – процесният имот е загубил характера си на земеделска земя, тъй като е бил одържавен по силата на регулационния план на града, одобрен със заповед № 4143/31.07.1951 година, поради което реституцията му е следвало да бъде осъществена по реда на специалния закон – З.. Евентуално се позовава на предпоставките на чл. 10б ЗСПЗЗ.
В. съд е приел за установено, че с Решение № 466/28.12.2000 г. по гр.д. № 883/1998 г. на Районен съд – Димитровград, влязло в законна сила на 22.02.2001 г. е отменено решение № 28289/19.08.1997 г. на ПК-Д. и е признато установено по отношение на ПК-Д. правото на възстановяване на собствеността на наследниците на Б. И. в съществуващи (възстановими) стари реални граници върху процесния имот и въз основа на съдебното решение е издадено решение на ПК-Д. за възстановяване правото на собственост. За процесния имот е съставен Акт за частна общинска собственост № 539 от 14.01.2002 година на Община – Д., върху него има изграден „снек-бар”, за който П. И.. твърди, че е законно построен, а с решение № 137/27.05.2004 година на Общинския съвет Д. на основание чл. 38 ал. 3 от ЗОС е разпоредено учредяване право на строеж върху имота в полза на ответника П. И.. Възприети са експертните заключения, че предмет на спора е част от имот пл. № 4685 по плана на [населено място], одобрен със заповед № 4143/31.07.1951 г., като части от този имот били засегнати с плана от 1951 г. за регулация на улична мрежа, други части попадали в териториите на квартали 61 и 67, отредени „За обществено жилищно застрояване”. В следващите планове от 1971 г. и 1996 г., отреждането на територията на бившия имот пл. № 4685 за улици и за жилищно строителство се е запазвало, като в кадастралните планове към тях и в кадастралната карта на града, одобрена със Заповед № РД-18-38/05.07.2006 година на ИД на АК – С., не се съдържали данни за имот, съответстващ по граници и местоположение на бивши имот с пл. № 4685 по плана от 1951 година. Границите на бившия имот са заличени от терена, предвидените мероприятия са осъществени. Реализирани са предвидените с плана улици, отреденото застрояване е осъществено с построени жилищни блокове в кв. 191 и кв. 189. Процесната част от бившия имот пл. № 4685 е ситуирана в северната част на кв. 189 по действащия ПУП на града, одобрен през 1996 г. и е с площ 550 кв.м., индивидуализирана по граници и изобразена графически от вещото лице на приложената скица. За цялата територия на кв. 189 по плана на града от 1996 година, върху който попада и процесната част от имот пл. № 4685, е съставен акт за частна общинска собственост № 539/14.01.2002 година. В кадастралните регистри към действащата кадастрална карта на града за собственик на ПИ с идентификатор 21052.10.15.270, върху който попада процесния имот, е записана [община], а като собственици на построената в тази спорна част от имота сграда номер 1015.270.6 са записани Д. Г. И. и П. К. И..
При горните факти въззивният съд е приел, че релевантна за изхода на спора е преценката какъв е характерът на процесния имот понастоящем, възможно ли е по отношение на него да настъпи реституция по реда на ЗСПЗЗ и какви правни последици са породили актовете, постановени по реда на чл. 14 ал. 1 и чл. 14 ал. 3 от ЗСПЗЗ по исканията от наследниците на Б. Г. за възстановяване правото на собственост в реални граници. Счел е за допустимо да осъществи косвен съдебен контрол върху административното реституционно решение, тъй като ответниците по спора за собственост не са взели участие в административното производство, не са обвързани от постановения административен акт за възстановяване право на собственост върху земеделски земи по реда на ЗСПЗЗ и възразяват за липса на предпоставките за възстановяване на собствеността.
Прието е, че събраните писмени доказателства – записка за вписване от 30.07.1946 година на нотариуса при Х. областен съд, с която е вписан спогодителен протокол от 29.07.1946 година, постановен по гр.д. № 154/1946 година по описа на Х. околийски съд, препис от опис-декларация на полските имоти на Б. Г., подлежащи на групиране в кооперативни блокове, както и копие от Описа на имотите на Б. Г. – съпоставени с констатациите и изводите на вещото лице за точното ситуиране на процесния имот, както и с установеното по делото обстоятелство, че в разписния лист към плана от 1951 година имот пл. № 4685 е бил записан на името на Б. Г., установяват, че праводателят на ищците е бил собственик на целия имот № 4685 към 1951 година. Счетено е обаче, че не е налице никоя от хипотезите на чл.10 ЗСПЗЗ за възстановяване правото на собственост върху процесната част от земеделската земя, притежавана от наследодателя на ищците. Имотът е включен в строителните граници на града по силата на регулационния план, одобрен със Заповед № 4143/31.07.1951 г. и е отреден за улици и комплексно жилищно строителство. Според тогава действащата редакция на чл. 39, ал. 1 З., отредените за обществени мероприятия имоти се считат отчуждени по силата на самия план, т.е. отчуждаването е настъпило по силата на самото отреждане по плана от 1951 година, произвело е своя вещен ефект и така именно по силата на отчуждаването земята е престанала да бъде собственост на наследодателя на ищците. Аргумент, че одържавяването е станало преди обобществяване на земята чрез внасянето й в ТКЗС е изведен и от факта, че в разписния лист към плана от 1951 г. имот пл. № 4685 е бил записан на името на Б. Г., като този извод не се променя от факта, че имотът е описан в Опис-декларация за внасяне в ТКЗС, тъй като съвкупна преценка на този документ с останалите доказателства сочи на това, че макар и посочена в опис-декларацията, земята фактически никога не е била включвана в ТКЗС или друга подобна организация.
В обобщение е прието, че правото на собственост на праводателя на ищците е било изгубено поради отчуждаването на имота по силата на регулационния план на града от 1951 година и отреждането за обществено мероприятие, като без значение е факта, че няма данни за изплатено обезщетение, тъй като според действащите към момента на отчуждаването разпоредби на З. обезщетението е било само облигационна последица, следваща вещноотчуждителния ефект на плана. Изложени са съображения, че нормата на чл.10, ал. 7 ЗСПЗЗ, въз основа на която ищците претендират връщане на собствеността, има за цел да бъдат реституирани земи, които са загубили своите реални граници поради включване в блокове на ТКЗС, а след това са били включени в строителните граници на населените места. Процесният имот е бил отнет от праводателя на ищците по силата устройствен план, което прави неприложима реституционна процедура по ЗСПЗЗ въобще и предпоставките на чл.10, ал. 7 ЗСПЗЗ в частност, от което следва, че ищците не могат да претендират възстановяването на имота по реда на ЗСПЗЗ, тъй като разпоредбите на чл.10 от този закон не уреждат възможността да бъдат реституирани земи, които са били отчуждени с устройствени планове.
За неоснователно е прието позоваването на ищците на мотивите на решение № 6674/04.06.2008 година, постановено по адм.дело № 9770/2007 година на ВАС, в които действително се приема, че са установили правото си на собственост спрямо Община – Д. със сила на присъдено нещо, формирана с решението по гр.д. № 883/1998 година на РС-Димитровград, тъй като това решение, вкл. и мотивите, нямат характера на задължителни указания по смисъла на чл.294, ал.1 ГПК. Те са постановени в производство, различно от исковото, в рамките на съдебен контрол върху акт на администрацията – решение на Общински съвет Д. от 27.05.2004 г., с което е разпоредено учредяване право на строеж върху имот пл.№ 4685. Това произнасяне на административния съд не отменя задължението на съда, разглеждащ собственическия иск, да упражни косвен съдебен контрол и да направи свои изводи за законосъобразност на акта в реституционното производство по ЗСПЗЗ.
К. поставя въпросите: „при условие, че в хода на процеса ищците са ангажирали писмени доказателства за установяване право на собственост върху имота към момента на образуване на ТКЗС, съставени и изискуеми от самото ТКЗС при обобществяване на земята, същите достатъчни ли са да бъде направен несъмнен извод за това дали имотът е бил внесен в ТКЗС?” и „обстоятелството, че ищецът е вписан в разписния лист към регулационен план на града като собственик на имота, установява ли като доказан фактът, че същият имот никога не е бил принудително обобществен със създаването на ТКЗС преди влизане в сила на плана?”, по които поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. По първия въпрос се позовава на практиката на ВКС по решение № 299/25.10.2012 г. по гр.д. № 351/2912 г., ВКС, І г.о. /даващо тълкуване по въпроса в производство по чл.11, ал.2 ЗСПЗЗ годно доказателство за установяване правото на собственост на внесени в ТКЗС земи ли е молбата за членство и книгата за членство/; решение № 166/7.04.2010 г. по гр.д. № 546/2009 г., ВКС, ІІ г.о. /даващо тълкуване по въпроса за съдържанието на понятието „писмени декларации”, употребено в разпоредбата на чл.11, ал.2 ЗСПЗЗ като изключени от основанията за доказване право на собственост и дали то включва и тези, посочени в чл.12, ал.2 ЗСПЗЗ за членство в ТКЗС/; решение № 49/29.01.2010 г. по гр.д. № 316/2009 г., ВКС, І г.о. /даващо тълкуване по въпроса дали молбата-декларация за приемане в ТКЗС е писмено доказателство от кръга на изброените в закона, с което може да се установява принадлежността на правото на собственост в процедура за реституиране на имота/ и решение № 46/23.03.2013 г. по гр.д. № 765/2012 г., ВКС, І г.о. /даващо тълкуване по въпроса прилага ли се чл.91а ЗН в случаите, когато не е установен точният момент на внасяне на някои от имотите в ТКЗС и към кои имоти следва да се преценява чл.91 а ЗН – към описаните в декларацията за встъпване в ТКЗС или към имотите, така както са описани в емлячния регистър/. По втория въпрос се позовава на практиката на ВКС по решение № 211/9.06.2010 г. по гр.д. № 212/2009 г., ВКС, І г.о. /даващо тълкуване кои други писмени доказателства, освен посочените в чл.12, ал.2 ЗСПЗЗ са годни в производството по чл.11, ал.2 ЗСПЗЗ а служат за установяване правото на собственост към релевантния минал момент и следва ли те да материализират придобивно основание и приемащо, че това са както документи, които пряко доказават собственически права, така и документи, които съставляват индиция за наличието на такива права, като втората група следва да се причислят и кадастралните и комасационни планове и имотните ведомости към тях/ и решение № 113/13.04.2011 г. по гр.д. № 463/2010 г., ВКС ІІ г.о. /даващо тълкуване по въпроса за преценката на доказателственото значение на писмени доказателства /кадастрален план и разписен лист към него/ в контекста на целия събран доказателствен материал в производството по чл.11, ал.2 ЗСПЗЗ/. Посочените решения са постановени при различни от настоящите релевантни за споровете факти и не дават тълкуване дали само въз основа на опис-декларация за влизане в ТКЗС следва да се приеме, че имот, за който е приложимо отчуждителното основание по чл.39, ал.1 З. в първоначалната редакция на текста, е обобществен при коопериране на земята, поради което не е удостоверено основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Основанието по чл.280, ал.1, т.3, алтернативно т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване се поддържа по въпросите: „обвързана ли е Общината с постановения административен акт за възстановяване правото на собственост върху земеделски земи по реда на ЗСПЗЗ или с решение на съд по жалба срещу такъв акт, с който същия е отменен?”, „допустимо ли е по предявен иск за собственост срещу Общината, тя да иска да се упражни косвен съдебен контрол за законосъобразност на този административен акт?” и „в случай, че административният съд с влязло в сила решение е отменил административен акт и съгласно чл.177, ал.1 АПК решението има действие по отношение на всички, допустимо ли е упражняването на косвен контрол върху него от граждански съд?”. По поставените въпроси е налице практика на ВКС – решение № 407/13.07.2010 г. по гр.д. № 289/2009 г., І г.о. – според която, решението на поземлената комисия, сега Общинска служба “Земеделие”, за възстановяване на собствеността, което се постановява в административно производство, по същността си представлява административен акт и когато се обжалва пред съда, последният действа по реда на обжалването на административните актове и като орган на административното, а не на гражданското правораздаване, поради което по влезлия в сила административен акт, респективно по заместващото го съдебно решение, издадено по реда на чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ, в исковото производство за собственост решаващият спора съд следва да упражни косвен контрол за законосъобразност, ако страната по исковия спор, която не е взела участие в административното производство, възразява за липса на предпоставки за възстановяване на собствеността. С Тълкувателно решение № 5/14.01.2013 г. по т.д. № 5/2012 г. на ОСГК на ВКС е прието, че решението на административния съд, постановено в производство на пряк съдебен контрол, е задължително за държавата и органите й, стопанисващи горите и земите от Д., както и земеделските земи, включени в Д.. Наличието на практика на ВКС, на която въззивното решение съответства, изключва основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
По изложените съображения Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 189 от 21.05.2013 г., постановено по гр.д. № 138 по описа за 2013 г. на Окръжен съд-Хасково.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: