О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 382
Гр.София, 09.07.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на девети юли през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
изслуша докладваното от съдия Петя Хорозова
ч.т.д. № 1380/2015 година и за да се произнесе, взе предвид:
Производството по делото е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК.
Образувано е по постъпила частна жалба от Р. С. Й. от [населено място] срещу определение № 30/29.01.2015 г. по т.д. № 1255/2014 г. по описа на ВКС, ТК, първо отделение, с което е оставена без разглеждане като недопустима касационната й жалба против въззивно решение на Бургаския окръжен съд № І-11/03.02.2014 г., постановено по гр.д. № 2268/2013 г.
В частната жалба се моли за отмяна на атакуваното определение като неправилно. Без да се оспорва преценката на съда досежно цената на иска с оглед нормата на чл. 280 ал. 2 ГПК /под 10 000 лв./ се излага, че определението противоречи на т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г., според което, ако съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е нищожно или недопустимо, ВКС е длъжен да го допусне до касационен контрол. От същото тълкувателно решение се черпят и доводи, че актът на един съдебен състав на ВКС не обвързва останалите, с което се моли за стеснително тълкуване на понятието „търговска сделка” в контекста на чл. 365 ГПК, като се сочи, че когато сделката не е абсолютна или двустранно търговска, както е в случая, ограниченията, следващи от търговския характер на спора, не следва да се прилагат за страните – нетърговци. На последно място се твърди, че застъпеното в обжалваното определение тълкуване и прилагане на нормата на чл.280 ал.2 ГПК необосновано лишава гражданите от достъп до касационно обжалване.
Ответникът по частната жалба – М.–2002 Е. [населено място] не е депозирал писмен отговор против нея.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение, като прецени данните по делото и доводите на страната, приема следното:
Частната жалба е депозирана в рамките на преклузивния срок по чл.275 ал.1 ГПК, от надлежна страна и е процесуално допустима.
Разгледана по същество, същата е неоснователна, по следните съображения:
За да остави без разглеждане подадената от Р. С. Й. чрез процесуалния й представител – адв. П. Т. касационна жалба, съставът на ВКС, ТК, първо отделение в обжалваното определение е изходил от това, че искът е основан на договор за наем на търговски по предназначението си обект /коктейл-бар/, а наемателят му М.-2002 Е. е търговец по смисъла на чл.1 ал.2 т.1 ТЗ. Посочил е, че нормата на чл.229 ал.1 ЗЗД не изключва възможността договорът за наем да бъде търговска сделка, а в случая тя е именно такава: сключена е от търговец и е свързана с упражняваното от него занятие – чл. 286 ал.1 ТЗ. Ето защо и съгласно чл.287 ТЗ разпоредбите за търговските сделки се прилагат и за двете страни, когато за едната от тях сделката е търговска и не следва друго от този закон. От друга страна, по аргумент от чл.365 т.1 ГПК, търговско е всяко дело, заведено по иск с предмет право или правно отношение, породени или отнасящи се до търговска сделка, вкл. нейното сключване, действителност, изпълнение, неизпълнение, прекратяване и последиците от прекратяването й. След като е съобразил, че цената на иска с правно основание чл.233 ал.1 изр.1 ЗЗД е 7 792.70 лв., както и че делото е по характера си търговско, съдът е намерил, че спорът, разрешен с обжалваното решение, попада в приложното поле на чл.280 ал.2 ГПК, поради което решението не подлежи на касационно обжалване.
Определението е правилно.
Изводът за недопустимост на исканото касационно обжалване следва да бъде споделен. Извършената от първия тричленен състав преценка за естеството на спора е в съответствие с нормата на чл.365 ГПК, императивно установяваща предпоставките едно дело да се характеризира като търговско, независимо, че с оглед цената на иска то може да се разглежда и от районния съд по общия съдопроизводствен ред. Нормата на чл.365 т.1 ГПК неминуемо изисква да бъде дадена квалификация на сделката като търговска или не, а това се прави с оглед разпоредбите на материалното право, цитирани в обжалваното определение. От друга страна, при въвеждането на обективен критерий за ограничаване на достъпа до касационно обжалване по търговски дела в чл.280 ал.2 ГПК съобразно цената на иска, законодателят не е въвел изискване и двете страни по делото да са търговци. Няма никакво основание посочената норма да се тълкува стеснително или разширително, с оглед това, че тя е ясна и не поражда противоречиво прилагане. Няма как и достъпът до касационен контрол да бъде различен за страните по едно и също дело, в зависимост от това, дали притежават търговско качество или не, т.к. това би било в противоречие с принципа за равенство, установен в чл.9 ГПК.
Във връзка с останалите доводи в частната жалба следва да се посочи, че постановките на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС не намират никакво приложение в случая, доколкото касаят тълкуване на разпоредбата на чл.280 ал.1 ГПК – когато касационният контрол е процесуално допустим.
По изложените съображения, обжалваното определение следва да бъде потвърдено.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ПОТВЪРЖДАВА определение № 30/29.01.2015 г. по т.д. № 1255/2014 г. по описа на ВКС, ТК, първо отделение.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: