О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N 382
София, 06.07.2009 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на седемнадесети юни две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО БОБАТИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
МАРИЯ СЛАВЧЕВА
при секретаря
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Мария Славачева
т.д. № 153/2009 година
Производство по чл.288 във вр. с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на “Национална е. компания” ЕА. срещу решение № 136 от 05.11.2008 г. по гр.д. № 1179/2008 г. на Софийски апелативен съд, с което е оставено в сила Решение от 01.02.2008 г. по гр.д. № 1622/2003 г. на Софийски градски съд, с което е осъден да заплати на “С” А. ( в несъстоятелност) по иск с правно основание чл.79 ЗЗД сумата 1 719 464.52 лв., представляваща цената на 920 663 кг. безшевни котелни тръби по десет фактури от 05.08.1999 г. и 12.08.1999 г., доставени на касатора в изпълнение на договор № Т* както и сумата 6 9011.20 лв., представляваща обезщетение за забава по чл.86 ЗЗД.
В касационната си жалба касаторът поддържа доводи за процесуалната недопустимост на въззивното решение и евентуално за постановяването му в нарушение на материалния закон, като към жалбата в изпълнение на изискването по чл.284, ал.3, т.1 ГПК е приложено изложение на основанията за допускане на касационно обжалване на решението по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Касаторът е обосновал допустимостта на касационното обжалване с твърдението, че съдилищата не са се произнесли по предявения иск, а недопустимо са подменили предмета на делото, като са обсъдили иск, който не е бил надлежно предявен и в този смисъл делото било решено в противоречие с константната практика на ВКС – Решение № 25 от 12.02.2001 г. по гр.д. № 536/2000 г на ІІ г.о; Решение № 36 от 26.02.2007 г. по т.д. № 511/2006 г. на І т.о.; Решение № 262 от 2006 г. по гр.д. № 1361/2005 г. на ІV г.о, Решение № 48 от 30.06.1986 г. на ОСГК на ВС и Решение № 927 от 06.12.2006 г. по гр.д. № 606/2005 г. на ІІ г.о. Поставени са още като съществени въпросите за правната природа на сключения с ищеца договор, погрешно определен според касатора от въззивния съд като договор за продажба, като се застъпва становището, че се касае до договор за даване вместо изпълнение и в този смисъл въпросът може ли престиращият вещта да реши вместо да се ползва от погасителния ефект на договора да претендира реално заплащане на стойността на вещта или в негова полза възниква единствено правото на обезщетение от неизпълнение на сключения договор, като според касатора този въпрос е от значение и за развитието на правото и неговото тълкуване. Значението на повдигнатият въпрос бил от значение и за приложимия давностен срок с оглед направеното от него възражение за изтекла погасителна давност. Поддържа се освен това, че според постоянната практика на ВКС, обективирана в цитираните от него решения, изискуемостта на вземането на кредитора в хипотезата на чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД настъпва след отправяне на покана за връщане на полученото поради отпадане на основанието, на което то е дадено, в противоречие с която било даденото от съда разрешение по въпроса за началния момент на давностния срок по отношение на претенцията на ищеца, която според касатора дори да се приеме, че с нея се иска ангажиране на договорната му отговорност по договора за даване вместо изпълнение, то търсената сума представлявала обезщетение за неизпълнение, по отношение на която приложима била тригодишната, а не общата давност, който въпрос също бил разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС.
Синдикът на ответника по касация “С” А. /н/ и третото лице “Р” А. заявяват становище за недопустимост на касационно обжалване на въззивното решение по съображения, подробно изложени в подадените по по реда на чл.287, ал.1 ГПК отговори.
ВКС, състав на ІІ-ро т.о. намира, че касационната жалба е подадена от належна страна в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е редовна.
Независимо от процесуалната й допустимост, касационната жалба не следва да се допусне до разглеждане по същество по следните съображения:
На първото от посоченото от касатора основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК касационното обжалване на въззивното решение е недопустимо.
Въпросът дали решаващият съд се е произнесъл по предявения иск или е подменил предмета на спора се явява винаги съществен процесуален въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Поддържаното от касатора становище за разрешаването му в противоречие с цитираната практика на ВКС не се споделя от настоящата инстанция.
Независимо от дадената от ищеца квалификация по чл.88, ал., ЗЗД, законосъобразно въззивният съд е разгледал предявения срещу касатора главен иск като такъв по чл.79 ЗЗД. По недвусмислен начин ищецът е заявил в исковата си молба, че претендира исковата сума като цена на доставени на ответника безшевни котелни тръби, стойността на които последният отказал да прихване от задължението му за консумирана, но незаплатена електроенергия съгласно сключения между тях договор от 16.02.1999 г.
Становището на касатора, че така предявения иск намира своето основание в нормата на чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД обосновано със съдържащото се в исковата молба изявление на ищеца, че няма претенции срещу развалянето на договора, за което получил предизвестие от ответника не може да бъде споделено предвид факта, че претенцията му за заплащане на стойността на доставените тръби се основава именно на неоснователния според ищеца отказ да се подпише споразумителния протокол за прихващане, респ. да се уредят отношенията им с ответника до този момент във връзка с доставката на тръбите и на електроенергия, извършени в изпълнение на сключения между тях договор, който правопораждащ факт сочи на иск с правно основание чл.79 ЗЗД, какъвто е и разгледания от въззивния съд. Изложеното позволява да се приеме, че повдигнатия от касатора процесуалноправен въпрос не е разрешен в противоречие с константната съдебна практика, според която съдът е длъжен да даде защита на накърненото материално право само в рамките и по начина, поискани от ищеца. В разглеждания случай законосъобразно въззивният съд не е възприел дадената от ищеца квалификация, а е подвел изложените фактически основания и петитум под нормата на чл.79 ЗЗД.
Не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и по отношение на повдигнатия от касатора съществен материалнопровен въпрос, свързан с правната природа на договора, чието неизпълнение ищецът изтъква като правопораждащ вземането му факт. При определяне на вида му съдът е тълкувал действителната воля на страните, която по категоричен начин сочи на целта да се осъществи продажба на процесните безшевни тръби на договорената в т.1 цена.говорката в т.2 вместо плащане на всяка отделна доставка да се извърши прихващане с вземането на купувача за цената на консумираната от продавача на тръбите електроенергия дава основание да се приеме, че се касае до така наречения договор за замяна (бартер) и тъй като по своята природа бартерът представлява съвкупност от две продажби, няма пречка страната по договора да търси заплащането на парична сума, вместо доставка на стока. Изложеното позволява да се направи извод, че процесният договор не съдържа елементите на обективната новация, коментирана в представеното от касатора Решение № 514 от 2006 г. по гр.д. № 2276/2004 г. на ВКс, ІV г.о., доколкото тя предпоставя съществуването на задължение на една от страните към датата на сключването му, целта на която е погасяването му да се извърши чрез поемане на негово място на нова по съдържание престация. Очевидно е, че разглежданият случай не е такъв, доколкото не само от съдържанието на договора, но и от представения по делото Споразумителен протокол, макар и неподписан от касатора е видно, че се касае до прихващане на текущи задължения, т.е. такива, възникнали след неговото сключване.
Не е налице противоречиво с практиката на ВКС разрешаване от въззивния съд по въпроса за извънсъдебното прихващане. Нормата на чл.104 ЗЗД е диспозитивна и предвид установената с чл.9 ЗЗД автономия при договарянето няма пречка, прихващането да се извърши чрез изрични волеизявления на страните, какъвто е и разглеждания случай
С оглед на изложеното по отношение на правната природа на сключения между страните договор и вида на търсената от ищеца защита чрез предявения от него главен иск обуславят извод за неотносимост на останалите въпроси към същността на възникналия между страните правен спор, следователно не е налице общата за наличието на визираните в чл.280, ал.1 ГПК основания за касационно обжалване предпоставка, а именно да са от значение за правилното разрешаване на спора.
С оглед на всичко изложено настоящият съдебен състав приема, че не са налице сочените от касатора касационни основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, което обуславя извод за недопустимост на касационното обжалване.
По искането на ответниците по касация за присъждане на разноски по делото настоящият състав не дължи произнасяне поради липса на доказателства такива да са били сторени.
Водим от горното Върховния касационен съд, състав на второ отделение при Търговска колегия
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 136 от 05.11.2008 г. по гр.д. № 1197/2008 г. на софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДЧЛЕНОВЕ:
ЧЛЕНОВЕ: