О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 384
гр.София, 22.12.2014година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на тридесети октомври две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гражданско дело под № 4266/2014 година
Производство по чл.288 ГПК.
Обжалвано е въззивно решение на Сливенски окръжен съд, постановено на 06.03.2014год. по в.гр.дело №568/2013год. С това решение след отмяна на решение № 434/03.07.2013 г. по гр.д. № 5/2010 г. по описа на Сливенския районен съд в частта, с която е отхвърлен като неоснователен предявеният от М. А. С. против Д. Т. Д. иск с правно основание чл. 92 ал. 1 от ЗЗД и чл. 27 от Договор за извършване на С. от 17.05.2008г. частичен иск с цена 6 000.00 /шест хиляди лева/ лв., представляваща част от общо вземане на ищцата за неустойка начислена за периода от 20.08.2008 г. до 15.02.2009 г., както и в частта, с която М. А. С. е осъдена да заплати на Д. Т. Д. деловодни разноски за първоинстанционно производство над размер 1740лв. до размер на 2 381.10 лева, въззивният съд е осъдил Д. Т. Д. да заплати на М. А. С. сумата от 6 000.00 /шест хиляди лв./ лева, частичен иск с правно основание чл. 92 ал. 1 от ЗЗД и чл. 27 от Договор за извършване на С. от 17.05.2008 г. представляваща част от общо вземане на ищцата за неустойка в размер на 9 156.32 лв., начислена за периода от 20.08.2008 г. до 15.02.2009 г., сумата от 533.72 /петстотин тридесет и три лева 0.72 ст./ лева / част от 1 069.64 лв./ разноски за първа инстанция. Със същото решение е потвърдено първоинстанционното решение в останалата част и са присъдени разноски за въззивното производство както следва – Д. Т. Д. е осъден да заплати на М. А. С. сумата от 618.47 /шестстотин и осемнадесет лева 0.47 ст./ лева деловодни разноски за въззивна инстанция, а М. А. С. е осъдена да заплати на Д. Т. Д. сумата от 649.52 /шестстотин четиридесет и девет лв. 0.52 ст./ лева деловодни разноски за въззивна инстанция.
С потвърдената част на първоинстанционното решение Д. Т. Д. е осъден да заплати на осн. чл. 265 ал.1, т.2 от ЗЗД на М. А. С. сумата от 3 298.93лв. (три хиляди двеста деветдесет и осем лева и деветдесет и три стотинки), представляваща стойността, необходима за отстраняване на некачествено извършените от Д. С., възложени му по силата на сключения на 17.05.2008г. Договор за извършване на строително- ремонтни работи и установени в приложената към същия план- сметка, подробно описани в решението, като искът за разликата над 3 298.93лв до пълния претендиран размер 4003.78лв. е отхвърлен като неоснователен; М. А. С. е осъдена да заплати на осн. чл. 266, ал. 1 от ЗЗД на Д. Т. Д. сумата от 6 000.88лв. (шест хиляди лева и осемдесет и осем стотинки), представляваща останала незаплатена от възложителката С. част от уговореното с Договора от 17.05.2008г. възнаграждение за труда на Д. в качеството му на изпълнител на строително-ремонтните работи по този договор, ведно със законната лихва, считано от 23.02.2010г. до окончателното й изплащане; М. А. С. е осъдена да заплати на осн. чл. 266, ал. 1 от ЗЗД на Д. Т. Д. сумата от 541.55лв. (петстотин четиридесет и един лева и петдесет и пет стотинки), представляваща стойността на допълнително възложени от С. със сключен в устна форма договор за изработка и изпълнени от Д. строително ремонтни работи, подробно посочени в решението, като искът в останалата част над размер 541.55лв. до заявения размер 992.00лв. е отхвърлен като неоснователен; Д. Т. Д. е осъден да заплати на осн.чл.78 ал.1 от ГПК на М. А. С. сумата от 535.92лв., а М. А. С. е осъдена да заплати на Д. Т. Д. на осн. чл.78 ГПК 1740лв. разноски.
Касационната жалба е подадена от Д. Т. Д. чрез адв. Р. от АК [населено място]. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на решението поради неправилно приложение на материалния закон – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК, като се иска отмяната му. Към жалбата е приложено изложение на основанията за допускане на касационното обжалване, в което се сочи наличието на основанията по чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
Ответникът по касация М. А. С. не взема становище.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гражданско отделение, като взе предвид данните по делото, приема следното:
Касационната жалба в частта, насочена срещу въззивното решение в частта на произнасянето: по предявения от М. А. С. против Д. Т. Д. иск по чл. 265 ал.1, т.2 от ЗЗД за присъждане на сумата 4003.78лв.- представляваща стойността, необходима за отстраняване на некачествено извършените от Д. С., възложени му по силата на сключения на 17.05.2008г. Договор за извършване на строително- ремонтни работи; по предявения от Д. Т. Д. против М. А. С. иск по чл.266, ал. 1 от ЗЗД за присъждане на сумата от 992.00лв. – представляваща стойността на допълнително възложени от С. със сключен в устна форма договор за изработка и изпълнени от Д. строително ремонтни работи, подробно посочени в решението, е недопустима. Съгласно нормата на чл. 280, ал. 2 ГПК в тази му част въззивното решение е изключено от касационен контрол по този критерий. В случая и двата иска са с цена под 5 000 лв., т. е. попадат в категорията на необжалваемите по предвидения в закона критерий. Същевременно за касатора липсва правен интерес от атакуване на въззивното решение в частта, с която е отхвърлен предявения срещу него иск по чл. 265 ал.1, т.2 от ЗЗД за разликата над 3 298.93лв. до пълния претендиран размер 4003.78лв.
Касационната жалба е недопустима и в частта, насочена срещу въззивното решение в частта на произнасянето по предявения от Д. Т. Д. против М. А. С. иск по чл.266, ал. 1 от ЗЗД за присъждане на сумата от 6 000.88лв. (шест хиляди лева и осемдесет и осем стотинки), представляваща останала незаплатена от възложителката С. част от уговореното с Договора от 17.05.2008г. възнаграждение за труда на Д. в качеството му на изпълнител на строително-ремонтните работи по този договор, ведно със законната лихва, считано от 23.02.2010г. до окончателното й изплащане. С първоинстанционното решение така предявеният иск е уважен изцяло, а въззивният съд е потвърдил тази част от решението. Предвид това за касатора не е налице правен интерес от обжалването на тази част от решението на окръжния съд.
С оглед изложеното касационната жалба в посочените части следва да се остави без разглеждане като недопустима, а производството по тази част да се прекрати.
Касационната жалба в останалата й част досежно произнасянето по предявения от М. А. С. против Д. Т. Д. иск с правно основание чл. 92 ал. 1 от ЗЗД и чл. 27 от Договор за извършване на С. от 17.05.2008г. частичен иск с цена 6 000.00 /шест хиляди лева/ лв., представляваща част от общо вземане на ищцата за неустойка, начислена за периода от 20.08.2008 г. до 15.02.2009г., е процесуално допустима. Подадена е в срок от надлежно конституирана страна в производството с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт.
За да се произнесе по допустимостта на касацонното обжалване ВКС съобрази следното :
За да уважи предявения от ищцата частичен иск с правно основание чл. 92 от ЗЗД за осъждане на ответника Д. да заплати сумата в размер на 6000 лв. като част от общата сума в размер на 36 622.61 лв., договорена неустойка за забава в размер на 2 % върху цената на договора за всеки просрочен ден, считано от 20.08.2008г. до 15.02.2009г., въззивният съд е приел, че неустойката е акцесорно съглашение, което става изискуемо в случай на неизпълнение на главното задължение; че тя обезпечава изпълнението на задължението; че размерът й трябва да е определен или поне определяем и страните трябва да са уговорили кое главно задължение се обезпечава с неустойката, както и каква е формата на неизпълнение по главното задължение, което я прави изискуема; че за да бъде търсена неустойка следва да е настъпила изискуемост на главното задължение, а длъжникът по главното задължение трябва да не го е изпълнил, като фактът на неизпълнение сам по себе си прави задължението за неустойка изискуемо; че кредиторът трябва да докаже само неизпълнението и не е длъжен да доказва нито че е претърпял вреди, нито размерът на вредите, които е претърпял от неизпълнение на договора. Приел е, че в процесния случай страните по договора са уговорили клауза за неустойка в чл. 27 от Договора. В тази разпоредба е посочено и главното задължение, във връзка с което се дължи неустойка и това е завършване и свързаното с това предаване на С. по договора. Определен е и размерът на неустойката, а именно 2% от общата цена за всеки просрочен ден. Обосновал е извод, че тази разпоредба следва да се тълкува във връзка и със следващата разпоредба на чл. 29 от Договора в смисъл, че след датата на изтичане на срока му, ако продължат С., изпълнителят дължи неустойка за всеки просрочен ден до приключването им. Като е приел за безспорно по делото, че към датата, в която договорът е следвало да бъде изпълнен – 20.08.2008 г., договорените С. не са били изпълнени и изпълнителят е продължил да ги извършва и след тази дата, е обосновал извод, че изискуемостта на главното задължение по договора е настъпила на 20.08.2008 г. и от тази дата е станала изискуема и договорената между страните неустойка, която следва да се начислява до датата , на която С. са изпълнени.
Приел е също, че уговорената неустойка в размер на 2% дневно от общия размер на СМР, не е нищожна като противоречаща на морала. За да обоснове този си извод е посочил, че когато неустойката е договорена между страните по един доброволно сключен между тях договор, в тяхна власт е да определят нейния размер. Когато той е прекомерен, съществува възможност договорената неустойка да бъде намалена. Преценката дали една неустойка е прекомерна се извършва при съобразяване на размера й с претърпените вреди. В тази връзка е приел, че в процесния случай страните са били уговорили изричен краен срок, в който С. да бъдат изцяло приключени и този срок е 20.08.2008г. На тази дата всички С. е трябвало да бъдат изпълнени и то качествено. Няма спор по делото, че към 20.08.2008г. не всички С. са били изпълнени. Ответникът е признал това като е признал също, че част от извършените С. са били некачествено осъществени. По този начин ответникът – изпълнител по договора, е изпаднал в състояние на забава по него. Счел е за неоснователен доводът, че е била налице забава у кредитора, тъй като той не се е явил на 20.08.2008г. да приеме извършените С. и по този начин се осъществила хипотезата на чл. 95 предл.2 от ЗЗД, а именно не е оказал необходимото съдействие. Приел е, че за забава на кредитора в хипотезата на неоказано съдействие може да се говори само тогава, когато неговото съдействие, което се очаква е такова, че без него длъжникът не би могъл да изпълни задължението си. Липсващото съдействие на кредитора трябва да бъде единствената причина за неизпълнението на главното задължение по него. При договор за извършване на С. неявяването на възложителя за приемане на работа не е действие, което пречи тя да бъде осъществена в договорения срок. Изпълнителят е можел в конкретния случай спокойно да осъществи всички С. в договорения между страните срок и възложителят по никакъв начин не му е отказал съдействие, за да може той да извърши строителните дейности.
По тези съображения въззивният съд е обосновал решаващия си извод, че претенцията за заплащане на неустойка е основателна по основание. Приел е обаче направените възражения за прекомерност на неустойката за основателни. При съобразяване на установеното със заключението на вещото лице, че неизпълнени или некачествено изпълнени С. са били в размер на 3298.93 лв.; че за периода, за който се търси неустойка – 20.08.2008 г. до 15.02.2009г. при договорен между страните размер на неустойка от 2% от цената на договора /10 287.25 лв./ за всеки просрочен ден, общият размер на неустойката би възлязъл на 36 622.61 лв., е обосновал извод, че размерът на неустойката е значително по-голям от действително нанесените щети. По тези съображения е приел, че следва да намали договорената между страните неустойка от 2% за всеки просрочен ден от цената на договора на 0,5% от стойността на договора по чл.3 /10 287.25 лв./ за всеки просрочен ден. Съобразно това е обосновал решаващия си извод, че по договора е било възможно да се извършват С. до момента, в който длъжникът е бил уведомен, че кредиторът е изгубил интерес от изпълнението му – до 15.02.2009г. , поради което и цялата дължима неустойка за периода от 20.08.2008г. до 15.02.2009г. би била в размер на 9 156.32 лв. Тъй като исковата претенция е частична за сумата от 6 000 лв. е обобщил, че ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищцата сумата от 6 000 лв. дължима по сключения между тях договор за С. неустойка.
В изложението на основанията за допустимост на касационното обжалване, касаторът поддържа основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК с твърдението, че с решението си въззивният съд се е произнесъл по обуславящия изхода на спора въпрос : “относно значението на размера на неустойката за последиците по чл.92 ал.2 ЗЗД и като условие за действителност на клаузата за неустойка” в противоречие със задължителната практика на ВКС, формирана с ТР№1/15.06.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСТК на ВКС, както и с Р-74-21.06.2011г.- д.№541/2010г.-ВКС-ІV ГО. Обосновава наличието на противоречие с твърдението, че съдът с решението си е приел, че уговорената неустойка в размер на 2% дневно от общия размер на СМР, без установен краен срок на начисляване не е нищожна като противоречаща на морала, тъй като неустойката е договорена между страните по един доброволно сключен между тях договор и в тяхна власт е да определят нейния размер, допуснал е, че размерът на неустойката може да е прекомерен, но това се преодолявало чрез възможноста договорената неустойка да бъде намалена и е уважил евентуалното му възражение срещу иска за прекомерност на неустойката, като е намалил същата от 2% на ден на 0,5 % на ден и по този начин е определил и тотален размер на дължимата от него неустойка в размер на 9156,32 лева, от който са част присъдените 6000 лева вместо твърдяния от първоначалната ищца общ размер от 36622,61 лева, но не е изразил становище по главното му възражение за недействителност на разпоредбата на чл. 27 от процесния договор, в който е уговорена неустойка в размер на 2% за всеки просрочен ден върху общата цена по договора поради противоречие с добрите нрави, като очевидно не е уважил същото. Счита, че по този начин въззивният съд е дал правно разрешение на поставения въпрос, което противоречи на правното разрешение, дадено с цитираното тълкувателно решение. Твърди също, че като не е обсъдил възражението за нищожност на клаузата за неустойка поради противоречие с добрите нрави и като е приел, че размерът на уговорената неустойка няма никакво значение за действителността й, съдът се е отклонил от задължителната практика, формирана с цитираното решение на ВКС / в това число и с решението, към което последното препраща /, съгласно която : „накърняването на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД е налице, когато се нарушава правен принцип, който може да не е законодателно изрично формулиран, но спазването е проведено чрез създаването на други разпоредби, част от действащото право. Като такива са посочени принципите на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения и на предотвратяване на несправедливото облагодетелстване. Досежно волята на законодателя е прието, че последният е придал правна значимост на нарушението на добрите нрави с оглед защитата на обществените отношения като цяло, а не само поради индивидуалния интерес на конкретния правен субект. Съдът е стигнал до извод, че договорната клауза за неустойка би могла да се нищожна, като нарушаваща принципа на справедливост и създаваща условия за неоснователно обогатяване, когато вследствие на заплащането й, ще е налице неравностойност на насрещните задължения по договора, или неустойката ще излезе извън обезпечителните или обезщетителните си функции, които са й придадени от страните. Прието е, че преценката за накърняването на пределите на нравствената допустимост в тази хипотеза бил следвало да се основава на вида на неизпълнението, за обезщетяването на което е уговорена неустойката, на начина на определянето й, на базата на изчисляването й.”
Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение, намира, че с поставянето на този въпрос е обосновано наличието на обща предпоставка за достъп до касация. Въпросът е обуславящ решаващите изводи на въззивния съд, но правното разрешение, дадено с обжалваното решение не противоречи на разрешението в приложената задължителна практика. По разрешените от въззивния съд релевантни за делото правни въпроси жалбоподателят не излага съображения защо поддържа, че тези въпроси се решават противоречиво от съдилищата, нито сочи съдебна практика в различен смисъл от този на въззивното решение. Твърдяното от жалбоподателя неправилно произнасяне от съда, касае приетата за установена фактическа обстановка по спора и направените правни изводи. същевременно сам касаторът твърди липса на произнасяне от страна на въззивния съд по главното му възражение за нищожност на клаузата за неустойка поради противоречие с добрите нрави. Така развитите от жалбоподателя доводи, са доводи за неправилност и за необоснованост на решението – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, които не са основания за допускане на касационно обжалване.
По изложените съображения искането на касатора за допускане на касационно обжалване на решението в частта, с която искът по чл.92 ЗЗД е уважен, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, е неоснователно.
Предвид изхода разноски на касатора не се следват, а насрещната страна по жалбата не е претендирала присъждане на такива.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Сливенски окръжен съд, постановено на 06.03.2014год. по в.гр.дело №568/2013год., В ЧАСТТА , с която след отмяна на решение № 434/03.07.2013 г. по гр.д. № 5/2010 г. по описа на Сливенския районен съд в частта, с която е отхвърлен като неоснователен предявеният от М. А. С. против Д. Т. Д. иск с правно основание чл. 92 ал. 1 от ЗЗД и чл. 27 от Договор за извършване на С. от 17.05.2008г. частичен иск с цена 6 000.00 /шест хиляди лева/ лв., представляваща част от общо вземане на ищцата за неустойка начислена за периода от 20.08.2008 г. до 15.02.2009 г., както и в частта, с която М. А. С. е осъдена да заплати на Д. Т. Д. деловодни разноски за първоинстанционно производство над размер 1740лв. до размер на 2 381.10 лева, Д. Т. Д. е осъден да заплати на М. А. С. сумата от 6 000.00 /шест хиляди лв./ лева, частичен иск с правно основание чл. 92 ал. 1 от ЗЗД и чл. 27 от Договор за извършване на С. от 17.05.2008 г. представляваща част от общо вземане на ищцата за неустойка в размер на 9 156.32 лв., начислена за периода от 20.08.2008 г. до 15.02.2009 г., сумата от 533.72 /петстотин тридесет и три лева 0.72 ст./ лева / част от 1 069.64 лв./ разноски за първа инстанция..
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ като недопустима касационната жалба, подадена от Д. Т. Д. чрез адв. Р. от АК [населено място], против въззивно решение на Сливенски окръжен съд, постановено на 06.03.2014год. по в.гр.дело №568/2013год. В ОСТАНАЛАТА ЧАСТ и ПРЕКРАТЯВА производството по гр.д.№4266/2014г. по описа на ВКС, ІІІ ГО, в тази част.
Определението в частта, с която се оставя без разглеждане касационната жалба и се прекратява производството по делото, подлежи на обжалване пред друг тричленен състав на ВКС в едноседмичен срок от съобщаването му.
Определението в останалата част не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: