О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 384
гр.София, 26.06. 2012 година
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение в закрито заседание на двадесет и втори май две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
гражданско дело под № 396/2012 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Ц. П. Ц. от [населено място], общ.В. е подала касационна жалба вх.№ 2197 от 13.02.2012 год. срещу въззивното решение № VІ-68 от 28.12.2011 год. по в.гр.дело № 31/2011 год. на Бургаския окръжен съд, въззивно отделение, 6-ти граждански състав, с което е допусната делба при квоти: 5/6 ид.ч. за касаторката и 1/6 ид.ч. за Ю. И. А. на първия етаж от западната секция на двуетажната жилищна сграда с гаражен етаж, находяща се в имот с идентификатор 58456.501.362 по кадастралната карта на [населено място], който жилищен етаж се състои от четири стаи, баня, тоалетна с преддверие, коридор и тераси, общо с площ 110.80 кв.м. със съответните идеални части от общите части на сградата, включително от таванския етаж, ведно с 1/6 идеална част от отстъпеното право на строеж върху земята, върху която е построена сградата, както и на западната част от гаражния етаж от западната секция, с площ 47.90 кв.м. и светла височина 2.25 м., разпределен като четири стаи и баня-тоалетна.
Поддържат се оплаквания за нарушение на материалния закон с искане за отмяна на решението и отхвърляне на иска за делба.
Като основания за допускане на касационно обжалване се сочат: а/противоречие на въззивното решение с решение № 1731 от 13.12.1984 год. по гр.дело № 847/1984 год. на ВС, І г.о., решение № 2831 от 29.10.1979 год. по гр.дело № 1103/1979 год., ВС, І г.о., решение № 453 от 28.05.1986 год. по гр.дело № 200/1986 год. на ВС, І г.о., решение № 140 от 17.03.2006 год. по гр.дело № 797/2005 год. на ВКС, І г.о. и на Постановление № 6 от 27.12.1974 год. по гр.дело № 9/1974 год. на Пленума на Върховния съд по въпроса за придобиване по давност чрез добросъвестно владение и б/основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Касационна жалба с вх.№ 2510 от 17.02.2012 год. е подала Ю. И. А., която поддържа, че въззивното решение е процесуално недопустимо, доколкото липсвал изричен диспозитив по отношение въззивната жалба на ответника Ц. И. Т.. Твърди се още, че не била зачетена силата на пресъдено нещо на решението на Врачанския районен съд по гр.дело № 519/2007 год., с което е уважен иск на жалбоподателката по чл.30, ал.1 ЗНасл. за възстановяване на запазената й част от наследството на И. Ц. Т.. Поддържат се оплаквания и за съществени нарушения на процесуални правила: чл.267 във връзка с чл.260 и чл.261 и чл.146 ГПК; нарушение на материалния закон относно момента на придобиване на собствеността върху бъдеща вещ/трансформиране на вещното право на строеж в право на собственост/ и относно придобиване на собственост въз основа на давностно владение.
Като основания за допускане на касационно обжалване се сочат: а/противоречие на въззивното решение с решение № 452 от 16.11.2011 год. по гр.дело № 621/2010 год. на ВКС, ІV г.о., решение № 617 от 15.12.2009 год. по гр.дело № 226/2009 год. на ВКС, ІІ г.о., решение № 127 от 04.06.2010 год. по гр.дело № 637/2009 год. на ВКС, І г.о. и Постановление № 5 от 31.10.1972 год. на Пленума на Върховния съд.
Преди да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. взе предвид следното:
Безспорно е, че ищцата Ю. И. А. и ответникът Ц. И. Т. са наследници по закон на починалия на 10.07.2006 год. И. Ц. Т.: Ю. е дете от първия му брак, а Ц. – от брака му с ответницата Ц. П. Ц., сключен на 14.12.1956 год. и прекратен с бракоразводно решение от 05.01.1973 год. по гр.дело № 1241/1972 год. на Врачанския окръжен съд.
Установено е по-нататък, че с протокол № 19 от 27.06.1972 год. на ИК на ОбНС-П. било взето решение за отстъпване право на строеж върху държавна земя-дворно място, съставляващо парцел ІV в кв.41 по плана на [населено място] с площ 882 кв.м., разграничено на три секции, на три групи лица, като на 28.07.1972 год. бил сключен договор за отстъпване право на строеж върху 294 кв.м. от държавния парцел /западна секция/ срещу заплащане на 294 лева, в полза на И. Ц. Т. и Н. Н.Н..
Въззивният съд е приел за установено, че макар и процесният имот да е бил изграден след развода на И. Ц. Т. със съделителката Ц. П. Ц., правото на строеж, закупено по време на брака е станало съпружеска имуществена общност, а след прекратяването на същата е останало в обикновена съсобственост при равни права за двамата бивши съпрузи.
Окръжният съд е приел, че независимо от развода, И. Ц. Т. и Ц. П. Ц. са продължили да живеят съвместно, основно в [населено място], като през летния сезон ползвали имота си в [населено място] за курортни нужди. Прието е, че И. Ц. Т. не е придобил притежаваната от Ц. П. Ц. ? идеална част по давност, а така също и че последната не е придобила по давност идеалните части на бившия си съпруг.
Въззивният съд е приел, че тъй като само Ю. И. А. е упражнила правото си да иска намаляване на завещателното разпореждане на И. Ц. Т. в полза на Ц. П. Ц. от 24.03.1995 год., а ответникът Ц. И. Ц. не е сторил това, нито в отделно производство, нито в делбения процес, собственици на делбения имот са само Ц. П. Ц. – с квота 5/6 идеални части (1/2 – лична собственост и 2/3 – по завещание от И. Ц.) и Ю. И. А. – с квота 1/6 идеална част (по наследяване от И. Ц.). Според въззивния съд, с влязлото в сила решение на Врачанския районен съд, с което е уважен иска на Ю. И. А. по чл.30, ал.1 ЗНасл., е определена само нейната запазена част от наследството на И. Ц. Т., но не е разрешен спор за собственост на процесния делбен имот.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не са налице предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради следните съображения:
По жалбата на Ю. И. А.
Първото от оплакванията, че въззивният съд нарушил съществено процесуалните правила, като изготвил доклад по реда на чл.146 ГПК, е доразвито и в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, с позоваване на решение № 452 от 16.11.2011 год. по гр.дело № 621/2010 год. на ВКС, ІV г.о. Оплакването има характер на твърдение за наличие на касационно основание за отмяна по смисъла на чл.281, т.3, предл.второ ГПК, което обаче би могло да бъде разгледано по същество по реда на чл.290 ГПК, само ако е налице някое от алтернативно предвидените в чл.280, ал.1, т.т.1-3 ГПК основания за допускане на касационно обжалване. Дали определението на въззивния съд от 16.03.2011 год. съдържа и елементи на доклад по реда на чл.146 ГПК, е въпрос на проверка на основателността на това оплакване, която не би могла да се осъществи в производството по допустимост на касационното обжалване. Отделно от това, жалбоподателката не сочи как конкретно се отразява евентуално изготвения от въззивната инстанция доклад на правилността на постановеното от нея решение. Ето защо, само позоваването на решение № 452 от 16.11.2011 год. по гр.дело № 621/2010 год. на ВКС, ІV г.о. не е достатъчно, за да обоснове наличието на предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по оплакването за нарушение на чл.146 ГПК.
Характер на оплакване за съществено процесуално нарушение има и твърдението, че въззивният съд извършил проверяваща, а не решаваща правораздавателна дейност на решението на първата инстанция, без да констатира в мотивите си, че същото е постановено при нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила. Поради това, разглеждането на това оплакване по реда на чл.290 ГПК би било възможно, но при наличието поне на една от алтернативно предвидените в чл.280, ал.1, т.т.1-3 ГПК предпоставки. В случая, такава не би могла да бъде твърдяната необходимост от отговор на въпроса дали е запазено действието на т.19 от тълкувателно решение № 1/2000 на ОСГК на ВКС. Не съществува съмнение, че въззивната инстанция следва да изготви собствени мотиви, отразяващи характеристиката на дейността му като решаващ съд.
Поставен е и друг процесуалноправен въпрос, а именно: как следва да се зачита задължителната сила на влязлото в сила решение по чл.30 ЗНасл. по отношение на решението по чл.344, ал.1 ГПК при определяне на квотите за допуснатия до делба имот, при положение, че не е било направено своевременно възражение или твърдение в производството по чл.30 ЗНасл., че завещателят не е бил единствен собственик на завещания имот.
Не е налице предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване по така формулирания процесуалноправен въпрос. „Точното прилагане на закона” според тълкувателно решение № 1/2009 год. от 19.02.2010 год. по тълк.гр.дело № 1/2009 год. на ОСГКТК на ВКС се отнася до изменението на задължителна практика /чл.280, ал.1, т.1 ГПК/ или на практика по отделни казуси с оглед преодоляването на възприети погрешни правни разрешения по прилагане на правната уредба и формиране на нова съдебна практика, който процес в тълкувателната дейност на ВКС има приносен характер за правото, осигуряващ по-нататъшното му развитие. „Развитието на правото” пък се очертава чрез усъвършенстване на законодателството с кодификация на нормативните актове, отстраняване на непълноти или противоречия в правната уредба със законодателните й изменения. В случая, жалбоподателката не твърди, че е налице конкретна непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, за да бъде обоснована необходимост от разглеждане на това оплакване по реда на чл.290 ГПК, което не би имало приносен за правото характер.
Липсва твърдяното противоречие на въззивното решение и с Постановление № 5 от 31.10.1972 год. на Пленума на Върховния съд, както и с решение № 617 от 15.12.2009 год. по гр.дело № 226/2009 год. на ВКС, ІІ г.о. Съгласно принципното разрешение в тълкувателния акт на Пленума на Върховния съд, недвижимите и движимите вещи принадлежат общо на двамата съпрузи, ако придобиването е станало, докато трае бракът, като моментът на придобиването се определя съобразно общите правила за прехвърлителното действие на съответния придобивен способ. Решението на ВКС, ІІ г.о. пък е неотносимо към процесния казус, тъй като трансформирането на вещното право на строеж върху държавен парцел в право на собственост върху сградата се е осъществило преди сключване на брака между страните, защото правото на строеж към този момент е било реализирано.
Не е налице противоречие на въззивното решение и с решение № 127 от 04.06.2010 год. по гр.дело № 637/2009 год. на ВКС, І г.о., в което е посочено, че декларирането на имота и заплащането на данъците за целия имот също съставляват обективиране на намерението да се свои имота. Въззивният съд е приел, че въпреки, че е декларирал с данъчна декларация вх.№ 595/20.03.1998 год., че е едноличен собственик на първия етаж и гараж в [населено място], [улица], И. Ц. Т. не е придобил ? ид.част от имота по давност, тъй като и след развода продължил да живее съвместно с Ц. П. Ц. в [населено място], а през летния сезон ползвали процесния имот за курортни нужди.
По жалбата на Ц. П. Ц.
Въззивният съд е приел, че едва през 2006 год., т.е. след смъртта на И. Ц. Т., жалбоподателката подала данъчна декларация за имота в [населено място], а през 2007 год. направила опит да се снабди с нотариален акт за твърдяното от нея право на собственост, като при това, освен на давност, се позовала и на завещанието, с което признава правото на собственост на завещателя. Посочено е, че до смъртта на бившия си съпруг Ц. П. Ц. не е упражнявала фактическата власт върху собствените на И. Ц. Т. идеални части. Според въззивния съд, само по себе си наличието на завещанието от 24.03.1995 год. не дава основание за установяване на владение в полза на лицето, в чиято полза е извършено завещателното разпореждане.
Решението на въззивния съд не противоречи на решение № 2831 от 29.10.1979 год. по гр.дело № 1103/1979 год. на ВС, І г.о., в което е посочено, че сънаследникът е отнел владението върху вещта на останалите сънаследници, ако не ги допуска да се ползват от общата вещ по никакъв начин.
Липсва противоречие на въззивното решение и с решение № 140 от 17.03.2006 год. по гр.дело № 797/2005 год. на ВКС, І г.о., според което промяната на намерението трябва да бъде демонстрирана чрез предприемане на конкретни действия, които да станат достояние на сънаследниците и да показват несъмнено, че наследникът, който упражнява фактическата власт отрича техните права върху имота и го държи само за себе си.
Неотносими към изводите на въззивния съд в конкретния казус са и решение № 1731 от 13.12.1984 год. по гр.дело № 847/1984 год. на ВС, І г.о., което касае придобиване по давност с петгодишно добросъвестно владение. Същото важи и за решение № 453 от 28.05.1986 год. по гр.дело № 200/1986 год. на ВС, І г.о.
В обобщение, липсват предпоставките на чл.280, ал.1, т.т.1 и 2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. С оглед резултата по делото в производството по чл.288 ГПК, Ю. И. А. следва да бъде осъдена да заплати на Ц. П. Ц. разноски по компенсация в размер на 235 лева.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № VІ-68 от 28.12.2011 год. по в.гр.дело № 31/2011 год. на Бургаския окръжен съд, въззивно отделение, 6-ти граждански състав, по жалба вх.№ 2197 от 13.02.2012 год. на Ц. П. Ц. от [населено място], общ.В. и по жалба вх.№ 2510 от 17.02.2012 год. на Ю. И. А. от [населено място], [община].
Осъжда Ю. И. А., ЕГН [ЕГН], с посочен адрес, да заплати на Ц. П. Ц., ЕГН 32060112059, разноски по компенсация за настоящото производство в размер на 235/двеста тридесет и пет/лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/
ЧЛЕНОВЕ: /п/
/СЛ
Вярно с оригинала!
СЕКРЕТАР: