2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 384
гр. София, 03.04.2017 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на девети март през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 4145 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Т. Я. Т. срещу решение № 107/25.05.2016 г., постановено по въззивно гр. дело № 148/2016 г. на Шуменския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено решение № 266/21.12.2015 г. по гр. дело № 321/2015 г. на Великопреславския районен съд, са отхвърлени, предявените от жалбоподателя срещу П. Я. П. и И. Я. Т. (Е.), иск с правно основание чл. 44, във вр. с чл. 36, ал. 1, във вр. с чл. 26, ал. 2, пр. 2 от ЗЗД за прогласяване нищожност поради липса на съгласие (волеизявление) на писмено упълномощаване (пълномощно), дадено от касатора-ищец на ответницата Т. (Е.), с нотариално удостоверяване на подписа с рег. № 3399/26.09.1981 г. от съдия в Шуменския районен съд (Ш.), и иск с правно основание чл. 42, ал. 2 от ЗЗД за прогласяване недействителност поради липса на представителна власт на договор за дарение на недвижим имот, извършен с нотариален акт № 171, том 2, дело № 602/1982 г. по описа на Ш. – в частта относно прехвърлянето от жалбоподателя на ответника П. на ? идеална част от застроено и незастроено дворно място от 350 кв.м., за което е отреден парцел Х.-632 от кв. 15 по плана на [населено място], съставляващо понастоящем поземлени имот с идентификатор 83510.661.243 по кадастралната карта и регистри, одобрени със заповед № РД-18-52/25.11.2005 г. на изп. директор на АГКК, с площ 337 кв.м., с адрес: [населено място], [улица], както и предявен само срещу ответника П., иск с правно основание чл. 108 от ЗС за признаване за установено в отношенията между тях, че касаторът е собственик на тази ? идеална част от същия недвижим имот и за осъждане на ответника П. да му предаде владението върху същата ? идеална част от имота; в тежест на жалбоподателя са възложени разноски по делото.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за недопустимост на обжалваното решение, като постановено свръх петитум и по непредявен иск вместо по предявения, както и за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК.
В изложението на жалбоподателя по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните пет правни въпроса: 1) липсата на пълномощно, както и данни да е унищожено, послужило като основание за разпоредителна сделка, както и липсата на нотариално дело, както и данни да е унищожено, може ли да обуслови извод за нищожност на нотариалния акт по чл. 26, ал. 2, изр. 2 от ЗЗД; 2) нищожна ли е разпоредителната сделка на основание чл. 26, ал. 2, предл. 2 от ЗЗД – липса на съгласие, поради липса на документ за извършено упълномощаване и учредяване на представителна власт за извършване на сделката; 3) липсата на нотариално дело води ли и до липса на съдържащите се в него документи, доказващи представителността на страните; липсата на горните документи и липсата на пълномощно води ли до нищожност на сделката; 4) чия е тежестта на доказване в хипотезата на оспорване наличието на упълномощаване за сключване на договор с предмет прехвърляне на вещни права върху недвижим имот, когато по делото не е представено пълномощното и по делото е представен официален документ от нотариус, че няма такова пълномощно и няма данни да е унищожено (няма нотариално дело); и 5) съдът длъжен ли е да разгледа делото на предявеното основание, както и да се произнесе по предмет, за който не е бил сезиран, когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала. Касационната инстанция не взема предвид и не следва да обсъжда в настоящото определение по чл. 288 от ГПК, недопустимо направеното – след преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК (изтекъл на 06.07.2016 г.), допълване на изложението към касационната жалба чрез формулирането на още един правен въпрос, обективиран в приложение към молба с вх. № 3908/17.08.2016 г., подадена по повод разпореждане № 659/07.07.2016 г., с което въззивният съд е дал указания за отстраняване нередовностите на касационната жалба, изразяващи се единствено в непредставяне на вносен документ за държавната такса и на необходимия брой преписи от касационната жалба и изложението към нея, като други нередовности не са налице.
В редовно подаденото изложение към касационната си жалба касаторът поддържа, че по първите три формулирани от него правни въпроса липсва практика, поради което счита, че те са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, но без да излага каквито и да било съображения и доводи за наличието на това допълнително основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. При условията на евентуалност се поддържа, че тези три правни въпроса са разрешени с обжалваното въззивно решение в противоречие с решение № 468/29.11.2010 г. по гр. дело № 913/2009 г. на II-ро гр. отд. на ВКС, т.е. – навежда се допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Последното се навежда и по отношение на останалите два правни въпроса, като се поддържа, че четвъртият въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение № 95/07.05.2013 г. по гр. дело № 662/2012 г. на II-ро гр. отд. на ВКС и решение № 633/25.10.2010 г. по гр. дело № 1369/2009 г. на I-во гр. отд. на ВКС, а петият – в противоречие с т. 9 от ППВС № 1/10.11.1985 г., ТР № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 376/25.11.2013 г. по гр. дело № 1190/2012 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 249/23.07.2010 г. по гр. дело № 92/2009 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 338/11.10.2012 г. по гр. дело № 1383/2011 г. на IV-то гр. отд. на ВКС.
Ответниците П. Я. П. и И. Я. Т. (Е.) в отговора на касационната жалба излагат становище и съображения, че не следва да се допуска касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
Настоящият съдебен състав намира, че няма основание за допускане на касационното обжалване.
Последният (пети) правен въпрос е свързан с оплакванията на жалбоподателя-ищец за недопустимост на въззивното решение, и конкретно – с оплакването, че въззивният съд се бил произнесъл по непредявени от него искове с правно основание чл. 44, във вр. с чл. 36, ал. 1, във вр. с чл. 26, ал. 2, пр. 2 от ЗЗД, както и с правно основание чл. 42, ал. 2 от ЗЗД, вместо по предявените искове с правно основание чл. 26, ал. 2, пр. 2 от ЗЗД, тъй като касторът твърди в исковата молба, че не е подписвал пълномощно на ответницата Т. (Е.) и не е давал съгласие да дарява сина ? – ответника П. с процесния недвижим имот, описан в процесния нотариален акт за дарение. На първо място следва да се посочи, че по съществото си това оплакване е за неправилна правна квалификация, т.е. – за неточно приложение на материалния закон (както е подчертано и в самата касационна жалба), поради което действителната правна квалификация на самото това касационно основание е по чл. 281, т. 3, предл. 1 от ГПК – за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, а не по чл. 281, т. 2 от ГПК – за неговата недопустимост, поради което жалбоподателят неоснователно се позовава на т. 9 от ППВС № 1/10.11.1985 г. и ТР № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС. Освен това, възприетата и от двете съдебни инстанции правна квалификация по чл. 42, ал. 2 от ЗЗД на иска за недействителност на процесния договор за дарение до размер ? идеална част от процесния имот – поради липса на представителна власт, е в пълно съответствие с приетото в т. 2 и пункт 3 от мотивите към нея от ТР № 5/12.12.2016 г. на ОСГТК на ВКС, където изрично е разяснено, че недействителността на договора поради липса на представителна власт по чл. 42, ал. 2 от ЗЗД не е равнозначна, различна е и не е абсолютна нищожност поради липса на съгласие по чл. 26, ал. 2, пр. 2 от ЗЗД. При изложените в исковата молба твърдения, че касаторът не е подписвал пълномощно за извършване на процесното дарение от негово име, правната квалификация по чл. 26, ал. 2, пр. 2 от ЗЗД – липса на съгласие, но във вр. с чл. 44 от ЗЗД, т.е. – липса на едностранно волеизявление, се отнася единствено до другия предявен по делото, обуславящ (преюдициален) иск за недействителност – нищожност на едностранната упълномощителна сделка, обективирана в процесното пълномощно с нотариално удостоверяване на подписа с рег. № 3399/26.09.1981 г., чрез което е извършено процесното дарение. Жалбоподателят неоснователно се позовава и на решение № 376/25.11.2013 г. по гр. дело № 1190/2012 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, което е в пряко противоречие с т. 2 и пункт 3 от мотивите към нея от ТР № 5/12.12.2016 г. на ОСГТК на ВКС, както и на решение № 249/23.07.2010 г. по гр. дело № 92/2009 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 338/11.10.2012 г. по гр. дело № 1383/2011 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, в които, в съответствие с това тълкувателно решение съставите на ВКС са приели, че правната квалификация на иска за недействителност на договор сключен без представителна власт е по чл. 42, ал. 2 от ЗЗД, като в първото от тях е прието, че въззивният съд недопустимо се е произнесъл по този иск (като и неправилно го е квалифицирал като такъв по чл. 26, ал. 2, пр. 2 от ЗЗД) преди да се произнесе по обуславящия го иск по чл. 29 от ЗЗД за унищожаване поради измама на упълномощителната сделка, а във второто – че въззивният съд недопустимо се е произнесъл по иск по чл. 31 от ЗЗД за унищожаване и на договора (наред с упълномощителната сделка), вместо по предявения иск по чл. 42, ал. 2 от ЗЗД за недействителност на договора поради липса на представителна власт. По горните съображения касационното обжалване не следва да се допуска по петия правен въпрос в изложението на касатора.
Както в мотивите си, така и в диспозитивите на решенията си (цитирани по-горе – въззивното решение изцяло потвърждава първоинстанционното) двете съдебни инстанции по делото ясно са отразили и са се произнесли, като са отхвърлили иска с правно основание чл. 42, ал. 2 от ЗЗД за недействителност на процесния договор за дарение до размера, с който са сезирани с този иск на касатора-ищец, а именно – за ? идеална част от процесния имот, а не за цялото дарение, поради което не е налице вероятност обжалваното въззивно решение да е процесуално недопустимо и като постановено свръх петитум, т.е. – и поради това не е налице основание касационното обжалване да се допуска в хипотезата на т. 1, изр. 4 – in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Останалите четири правни въпроса не съставляват общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, тъй като не са обуславящи правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение, а изразяват единствено несъгласието на касатора с тези правни изводи и с фактическите констатации на окръжния съд, което не е основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, макар да е възможно касационно основание по чл. 281, т. 3 от ГПК (в този смисъл са и задължителните указания и разясненията, дадени с т. 1 и мотивите към нея от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Тези четири правни въпроса изхождат единствено от застъпваната от жалбоподателя теза по делото, че както процесното пълномощно, така и процесният нотариален акт за дарение, и изобщо – цялото нотариално дело никога не са съществували (не са били съставяни по надлежния ред) и съответно – не са били унищожавани (като в исковата молба това се твърди единствено за процесното пълномощно, а още към нея сам касаторът е приложил заверен препис от процесния нотариален акт за дарение). След подробно обсъждане на събраните по делото доказателства, въззивният съд е достигнал до противоположния извод – че както непредставеното по делото процесно пълномощно с нотариално удостоверяване на подписа с рег. № 3399/26.09.1981 г. от съдия в Ш. (изпълнявал функциите на нотариус), описано в процесния нотариален акт № ….. г., том …, дело № ….. г. по описа на Ш., така и самият нотариален акт (представен по делото в препис, заварен от страна на самия касатор-ищец) и всички останали документи по нотариалното дело са били унищожени (физически), тъй като през 1987 г. е изтекъл 5-годишният срок за съхранение на нотариалните дела, съобразно действащите тогава разпоредби в ПОРОРВС (обн. в ДВ, бр. 89/15.11.1977 г.) и последващата Нар. № 28/20.03.1995 г. за ФСПЗКРОВАС (обн. в ДВ, бр. 30/31.03.1995 г.); унищожени са били и регистрите за удостоверяване на подписите на частни документи след изтичането на предвидения за тях 10-годишен срок за съхранение, а в азбучните указатели не се вписват лицата, чиито подписи са удостоверявани върху частни документи. В тази връзка окръжният съд е приел и че липсата на процесното пълномощно към настоящия момент не може да се вмени във вина на ответната страна по делото, по което няма доказателства за това, а е следствие от приложение на действащите правила за съхранение на нотариалните дела, поради което наличието на упълномощаване, съответно – представителна власт при процесната разпоредителна сделка следва да се установява с всички доказателствени средства.
Макар и само гореизложеното да е достатъчно за недопускане на касационното обжалване в случая – без да се изследват наведените от касатора допълнителни основания по отношение на първите четири правни въпроса в изложението му (в този смисъл – също разясненията в мотивите към т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС), следва да се отбележи, че не е налице и твърдяното от него противоречие между посочените във връзка с тези въпроси три решения на ВКС и обжалваното въззивно решение, а последното е в съответствие с приетото в ТР № 11/21.03.2013 г. на ОСГК на ВКС и най-вече – с разясненията в мотивите към него.
Предвид и установено по делото по-горе, окръжният съд е приел, че в тежест на жалбоподателя-ищец е да докаже при условията на главно и пълно доказване твърденията си за липса на воля за упълномощаване, съответно – действие на разпореждане без представителна власт, каквото надлежно доказване в хода на производството не е извършено. В тази връзка въззивният съд е изложил и следните съображения, които са в пълно съответствие с ТР № 11/21.03.2013 г. на ОСГК на ВКС, а именно: По принцип, фактическите констатации, съдържащи се в нотариалния акт (вън от материалната доказателствена сила на съответното официално удостоверяване на нотариуса) са непряко доказателство за удостоверения факт и нямат задължителна доказателствена сила, присъща на другите официални удостоверявания (извършвани в кръга на удостоверителната компетентност на органа), а доказателствената им сила се преценява от съда по вътрешно убеждение, с оглед всички данни по делото. Законната доказателствена сила на тези официални документи, съгласно чл. 179, ал. 1 от ГПК, обхваща фактите, които длъжностното лице твърди, че е осъществило лично, както и фактите, които според длъжностното лице са се осъществили пред него, т.е. действията и изявленията на трети лица (например съгласието на явилите се пред нотариуса страни да сключат договор и др.). С оглед на това е посочено, че в настоящия случай на основание чл. 179, ал. 1 от ГПК съдът е длъжен да приеме за установени следните факти: издаването на акта; издаването му от посочения в него нотариус (съдия, действал като такъв) и на посочената дата и място; че изявлението на нотариуса е именно това, което е отразено в акта; че при съставяне на акта са присъствали посочените в него лица, чиято самоличност е била проверена от нотариуса; че тези лица са направили отразените в акта изявления; че нотариусът е прочел акта на участниците и те са го одобрили; че нотариусът е проверил собствеността на прехвърлителя въз основа на представените и описани в акта документи; че описаните в приложната част на акта документи са били представени пред нотариуса; че актът е подписан от нотариуса и участниците. За всички тези факти е налице задължение на съда да ги приеме за установени, без да преценява тяхната достоверност по свободно вътрешно убеждение, освен ако те не се опровергават от други официални документи. Обвързващата доказателствена сила на нотариалния акт се отнася само до констатациите на нотариуса, отразяващи негови лични възприятия за осъществените от него и пред него действия и изявления, но не и до обективираните в акта преценки на нотариуса, основани на тези констатации (например за дееспособността на участниците, действителността на техните волеизявления, собствеността на прехвърлителя и т.н.). С оглед това, в настоящия случай съдът е приел, въз основа на отразеното в нотариалния акт, че действително е било налице представено процесното пълномощно с нотариална заверка на подписа с рег. № 3399/26.09.1981 г. при изповядване на атакуваното дарение, с изискуемите от закона необходими реквизити, които нотариусът (в случая съдията) е бил длъжен да съобрази и изследва при прехвърляне собствеността на имота. Прието е също, че твърдението на ищеца, че подписът, положен върху процесното пълномощно не е негов, следва да бъде надлежно установено от него, както и че пълното доказване следва да създаде абсолютно сигурна достоверност в истинността на съответното фактическо твърдение, което изключва всяко съмнение и колебание от тази достоверност, а в процесния случай ищецът не само не е успял да създаде абсолютна достоверност в истинността на сочените от него правопораждащи (съответно правопогасяващи) фактически твърдения, но и ангажираните от него доказателствени средства са оставили изключително разколебана сигурността в релевантните за спора факти, и съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест, съдът следва да зачете неблагоприятните им последици, които го задължават да приеме за неосъществили се релевантните факти, съответно правните им последици за ненастъпили. В тази връзка съдът е обсъдил, освен обстоятелствата по унищожаването на нотариалното дело и документите в него поради изтичането на срока за съхранението им, които не са по вина на ответниците, така и обстоятелството, че ищецът е бил в чужбина в период, следващ изготвянето на процесното пълномощно. Обсъдени са също и приетите по делото разписка от 15.10.1980 г. и договор за доброволна делба от 13.10.1992 г., предвид които съдът също е приел, че се установява надлежно упълномощаване за извършване на атакуваното дарение. По-конкретно, от разписката от 15.10.1980 г. е прието за установено, че ответницата Т. (Е.) е предоставила на ищеца сумата от 6 000 лв. за закупуване на жилищната сграда в процесния имот, като ищецът се е задължил да върне сумата при поискване, а при невъзможност за това е съгласен сградата да стане собственост на ответника П. – негов племенник и син на ответницата. Договорът за доброволна делба от 13.10.1992 г. е сключен между ищеца и ответника П., като съсобственици на процесната жилищна сграда именно съгласно процесния нотариален акт за дарение № 171/28.06.1982 г., том 2, дело № 602/1982 г. на Ш. (описан в договора за делба), като двамата са постигнали съгласие сградата да бъде възложена в собственост на ответника П., като неподеляема, без мястото. Въззивният съд е намерил, че този договор за делба не би могъл да валидира упълномощаването по смисъла на чл. 42, ал. 2 от ЗЗД – съгласно тезата на ответниците, но че тази делба, разписката, както и последващата продажба на процесното дворно място и второстепенни постройки в него, извършена от ищеца и ответника на трето лице с нотариален акт № 8/1997 г. (обявена за нищожна до ? част с последващо влязло в сила съдебно решение) са индиция за знанието у ищеца, съответно – за автентичността на атакуваното пълномощно.
Както вече беше посочено, касаторът неоснователно се позовава в изложението си на решение № 468/29.11.2010 г. по гр. дело № 913/2009 г. на II-ро гр. отд. на ВКС, решение № 95/07.05.2013 г. по гр. дело № 662/2012 г. на II-ро гр. отд. на ВКС и решение № 633/25.10.2010 г. по гр. дело № 1369/2009 г. на I-во гр. отд. на ВКС. На първо място, тези три решения са постановени по дела, по които са приети за установени обстоятелства съществено различаващи се от тези по настоящото. По делата по първите две решения нотариалните дела не са били унищожени поради изтичане срока за съхранение, както по настоящото дело, но оригинали на спорното пълномощно не са се намирали в нотариалните дела, като пред съда са били представени, твърдяни от страните преписи от спорните пълномощни, за разлика от настоящото. По делото по третото решение нотариалното дело е било унищожено, но в нотариалния акт спорното пълномощно е било посочено без номер и дата за нотариална заверка, като от съдебно удостоверение е установено, че посоченият в нотариалния акт пълномощник-адвокат е разполагал с пълномощно единствено за процесуално представителство, но не и за разпореждане с имущество на упълномощителя. На второ място, и по трите дела на ВКС, както и по настоящото дело, съдът е разрешил спора между страните относно наличието/липсата и обема на представителната власт, не само предвид обстоятелството, че липсва оригинала на спорното пълномощно, а след съвкупна преценка на всички доказателства и обстоятелства, установени по делото, което е в съответствие с ТР № 11/21.03.2013 г. на ОСГК на ВКС. В третото посочено решение на ВКС въпрос относно тежестта за доказване не е обсъждан, а с първите две решения този въпрос, освен че е поставен и разгледан при обстоятелства, съществено различни от тези по настоящото дело, е разрешен и в противоречие с ТР № 11/21.03.2013 г. на ОСГК на ВКС, докато обжалваното по настоящото дело въззивно решение е съобразено с това тълкувателно решение, както вече беше посочено. Освен това въпросът относно вида недействителност при договор сключен без представителна власт (включен и във формулираните от касатора въпроси), и с трите решения на ВКС е разрешен в противоречие с т. 2 от ТР № 5/12.12.2016 г. на ОСГТК на ВКС, докато обжалваното въззивно решение, както стана ясно, е съобразено и с това тълкувателно решение.
В заключение, касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателя общи и допълнителни основания за това.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 107/25.05.2016 г., постановено по въззивно гр. дело № 148/2016 г. на Шуменския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.