1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№386
С., 11.11.2013 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и втори октомври през две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като разгледа докладваното от съдия К. М. гр.д. № 6167 от описа за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. И. Б. против решение от 27.05.2013 г., постановено по гр.д. № 5993 по описа за 2012 г. на Софийски градски съд, ІІ-А състав, с което е обезсилено решение № І-48-194/25.01.2012 г. по гр.д. № 35386/2009 г. на Софийски районен съд, 48-ми състав и е прекратено производството по предявения от С. И. Б. против ДП „Строителство и възстановяване” /чийто правоприемник [фирма], [населено място] е конституиран във въззивното производство/ иск с правно основание чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ за признаване за установено, че нива с площ от 1600 кв.м., представляваща имот № 520, к.л. 352 по кадастрален план на [населено място] от 1952 г., находяща се землище на Горна баня, местност С., при съседи по документ за собственост: Й. М., М. И., Д. С., С. и З. С., към момента на внасянето й в ТКЗС на 28.01.1958 г. е била собственост на наследодателя на ищцата – Ц. Н. /Н./ М., род. 9.12.1889 г., придобита въз основа на делба по спогодителен протоколот 7.12.1936 г. по делбено дело № 345/1936 г. на Софийски Околийски съд, вписан на 9.03.1937 г.
Ответникът по касационната жалба [фирма], [населено място] не е подал писмен отговор.
За да постанови решението си Софийски градски съд е изложил съображения, че искът по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ е на разположение на страна, имаща право на реституция на земеделски имот, когато между няколко претендиращи за реституция лица е породен спор кой от тях, съответно чий наследодател е бил собственик на конкретен имот преди отнемането му по някоя от хипотезите на чл.10 ЗСПЗЗ, като целта на производството е да се установи на кои от няколко претендиращи реституция лица следва да се реституира спорен имот и извода за това се обосновава с правото на собственост към момента на колективизацията. Констатирано е, че нито в ИМ се обосновава спор за материално право към минал момент, нито такъв се установява да има по делото от доказателствата. Съгласно твърденията, заявени от страните в ИМ и отговора на ИМ няма спор, че наследодателят на ищцата Ц. М. е бил собственик на процесната нива от 1.600 дка. Обоснованият в ИМ интерес от предявяване на иска, с това, че „имотът попада в Г.”, не мотивира извод за наличие на спор за материално право към момента на колективизацията, а представлява недоволство – обжалване – на решението на О. в частта, с която е постановен отказ за реституция в реални граници. От доказателствата също не се извежда извод за наличие на спор за материално право към минал момент между страните. Представени са доказателства установяващи правото на собственост на ищеца придобито по наследство и делба през 1936 г, както и факта, че земята е внесена в ТКЗС през 1958 г. Ответникът също не навежда твърдения да е носител на права върху имота към релевантния момент – м.01.1958 г. Най-ранният момент, от които ответникът посочва, че е придобил от трети лица за спора права върху процесния имот е след колективизацията – 1964 г. Надлежно и в рамките на законоустановените срокове ответникът е навел твърдения да е придобил право на собственостг върху имота през 2000 г. в този смисъл са изложените обстоятелства от ответника в отговора на ИМ. На извод, че наследодателят на ищцата е бил собственик на процесната нива към момента на колективизацията навежда и представеното валидно и стабилизирано решение на О.-О. купел – решение № 0564/29.05.2008 г в частта, с която правата на наследниците на Ц. М. като собственици на процесния имот по реституция са признати. Следователно правата на наследодателя на ищцата като собственик на процесния имот към 1958 г , съответно правото на ищцата на реституция не са спорни по делото. Ответникът по същество не навежда твърдения за свои права към 1958 г отричащи правата на наследодателя на ищцата. Поддържаното впоследствие от ищцата твърдение, че интересът й от производството по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ е мотивиран от наличието на реституционно решение в полза на ответника, не обуславя интерес от производството по чл.14,ал.4 ЗСПЗЗ и не правят производството по иска допустимо. На ищцата правото на реституция е признато, но поради изпълнено мероприятие и на осн. чл.10б ЗСПЗЗ е посочено, че правото й не може да бъде възстановено в стари реални граници. Настоящото производство не може да промени този извод, тъй като дори и съдът да уважи изцяло предявения иск, то това само ще потвърди извода на О.-О. купел, че ищцата има право на реституция, но няма да постигне възстановяване на собствеността в стари реални граници, тъй като в производство по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ съдът не може да проконтролира дали е налице изпълнено мероприятие и съответно основание за приложението на чл.10б ЗСПЗЗ – това е било предмет на проверка при воденото производство по чл.14, ал.3 ЗСПЗЗ.
В обобщение въззивният съд е приел, че предявеният иск е процесуално недопустим, тъй като от една страна между страните не е налице спор за собствеността на имота към момента на колективизацията през 1958 г., а от друга страна за ищцата липсва интерес от иска, тъй като вече е постигнала целта, която се преследва с производството по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, а именно снабдила се е с титул – решение на О., с който правата на наследниците на Ц. М. върху спорния имот са признати. Изложени са и съображения, че съдът в настоящия спор не е властен да проверява настоящия статут на спорната земеделска земя, а следва да провери собствеността върху нея към минал момент, поради което не следва да се дава отговор на поставените от въззиваемата С. Б. въпроси относно законността на постройките в процесния имот, проведената приватизация и другите съображения развити в писмената защита по делото.
К. С. Б. поставя въпросите: 1. налице ли е правен интерес, обуславящ допустимостта на иска по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, когато ПК”О. купел” е постановила решение за възстановяване на собствеността в полза на държавно предприятие /Г. с решение № Г./1.09.1998 г./, което не е правоимащо по смисъла на чл.10, ал.1 ЗСПЗЗ?; 2. налице ли е правен интерес от предявяване на иска по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, когато същият е предявен преди приключване на административното съдебно производство по обжалване на решението на ОСЗ”О. купел” и последното не е спряно до приключване на производството по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ като преюдициално? и 3. налице ли е правен интерес от предявяване на иска по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, когато с окончателно решение на ОСЗ „О. купел” е постановено обезщетяване по чл.10б ЗСПЗЗ?, по които поддържа основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК, поради противоречие с ТР № 1/1997 г. на ОСГК на ВКС и мотивите на определение от 19.08.2010 г. по ч.гр.д. № 6738/2010 г. на СГС, ІV-Б състав.
Изводите на въззивния съд не противоречат на указанията по приложение на материалния закон в ТР № 1/1997 г. на ОСГК на ВКС доколкото в същото липсва тълкуване, че е допустим иск по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ в случаите в които е признато правото на възстановяване на собствеността, но е отказано връщане на имота в реални граници с оглед провеждане върху него на мероприятие по чл.10б ЗСПЗЗ.
По втория въпрос съдът не се е произнесъл, доколкото извън компетентността на гражданския съд е да преценява законосъобразността на процесуалните действия в съдебното административно производство, а с въззивното решение само е съобразено наличието на окончателно решение в административното производство по възстановяване правото на собственост.
Липсва удостоверено противоречиво разрешаване на поставените въпроси, доколкото определението, на което се позовава касаторът, е постановено по настоящото дело и не съставлява съдебна практика по смисъла на чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
Отделно от изложеното, поставените въпроси не могат да обосноват допускане до касационно обжалване, доколкото са насочени само към част от съображенията, обусловили извода за липса на правен интерес, а именно, че е налице окончателно решение за признаване правото на възстановяване на собствеността и отказ за връщане на имота в реални граници на основание чл.10б ЗСПЗЗ, но не и към допълнителните съображения, че в производството по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ не може да се преценява статута на имота към настоящия момент и съответно дали действително е осъществено застрояване, което обуславя реституцията да се осъществи чрез получаване на обезщетение.
По изложените съображения Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 27.05.2013 г., постановено по гр.д. № 5993 по описа за 2012 г. на Софийски градски съд, ІІ-А състав.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: