6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 386
гр. София, 17.05.2019 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на четвърти април през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ ЧЛЕНОВЕ: 1. АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ 2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
като разгледа докладваното от съдията Владимиров гр. д. № 168/2019 г. по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на К. И. Б., приподписана при условията на чл. 284, ал. 2 ГПК от адв. П. срещу решение № 1332/29.05.2018 г. по гр. д. № 6404/2017 г. на Апелативен съд – София.
Ответникът по касационна жалба Прокуратура на РБ, чрез процесуален представител М. е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба.
Жалбата е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима, но не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Предмет на касационната жалба е цитираното въззивно решение, с което е потвърдено решение № 7652/16.11.2017 г. по гр. д. № 7196/2010 г. по описа на Софийски градски съд (СГС), ГО, I – 15 състав, с което са отхвърлени предявените от касатора срещу Прокуратурата на Република България осъдителни деликтни искове с правно основание чл. 49 ЗЗД, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД за заплащане на следните суми:
1) 16 000 лв., представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди, изразяващи се в намаляване на патримониума на ищеца, вследствие неправомерно разпореденото през м. ноември 1998 г. от прокурор по пр. пр. № 36144/1998 г. по описа на Софийска районна прокуратура прехвърляне на парични средства от банковата сметка на ищеца, открита в „Първа инвестиционна банка“ АД по банкова сметка на Ю. В. Р., в размер на сумата от 16 млн. неденом. лв. и
2) 5 000 000 лв., представляваща обезщетение за причинените неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от обявяването на ищеца в несъстоятелност и злепоставянето му в обществото, поради така описаното твърдяно противоправно деяние.
За да постанови обжалвания резултат въззивният съд е приел, с оглед установените правила за разпределяне на доказателствената тежест в гражданския процес – чл. 154, ал. 1 ГПК, че заявените в исковата молба фактически твърдения, че прокурор при ответното държавно учреждение незаконосъобразно е разпоредил през м. ноември 1998 г. да бъде запорирана банковата сметка на ищеца при „Първа инвестиционна банка“ АД и да се извърши банков превод от нея със сумата от 16 млн. неденоминирани лева в полза на трето на настоящото съдебно производство лице, вследствие на което са настъпили твърдените от ищеца имуществени и неимуществени вреди, са останали недоказани. Развил е съображения, че тъй като не е установен по несъмнен начин един от правопораждащите юридически факти, а именно твърдяното противоправно деяние, е безпредметно да изследват останалите материални предпоставки от фактическия състав на основанието по чл.49 ЗЗД, вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД, обуславящи възникването на заявеното извъндоговорно притезателно право. Мотивирано е становище, че до края на съдебното дирене пред въззивната инстанция страната, която се домогва да докаже, че е унищожен съставен относим за правилното решаване на делото документ, притежава правната възможност както да установи това обстоятелство, така и неговото съдържание – чрез уредените в ГПК процесуални способи, което обаче процесуално право в случая ищецът не е упражнил. Посочено е, че без съответен довод във въззивната жалба – по арг. от чл. 269, изр. 2 ГПК и съгласно разясненията по т. 2 от ТР № 1/9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, за допуснато процесуално нарушение от първостепенния съд, въззивната инстанция не може да преценява относимостта и необходимостта на заявеното пред градския съд доказателствено искане по реда на чл. 186 ГПК за издаване на съдебно удостоверение – по проект на ищеца, за снабдяването му с информация от „П.“ АД относно движенията по разплащателната сметка на ЕТ „Калин Фрукт Калин Божков“ за периода от 01.11.1998 г. до 31.12.1998 г., респ. да се предоставят данни относно цялата преписка, образувана по повод на договор за банков кредит № ОК-АА-0565/08.06.1998 г., сключен с посочената банка, по което искане липсва произнасяне.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа основания за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 и 3 ГПК, както и по чл. 280, ал. 2 ГПК в трите хипотези на разпоредбата.
Твърди се, че въззивното решение е вероятно нищожно и недопустимо, както и че е очевидно неправилно.
Сочи се, че недопустимостта, респ. нищожността произтича от факта, че обжалваното решение е постановено от незаконен състав, тъй като липсвали доказателства, от които да се приеме, че съставът е определен съобразно принципа на случайния подбор за разпределението на делата – чл. 9 ЗСВ. Заявява се наличие на предпоставки по чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК за отвод на съдиите от съдебния състав на въззивния съд, доколкото същите съдии са разглеждали и други дела на касатора и са му налагали глоби по реда на глава Девета ГПК, в повечето случаи в максимален размер от 1 200 лв. и то без да са съществували условията за това. Счита се, че подобно отношение е тенденциозно и лично спрямо персоната на настоящия касатор, което изключва безпристрастието на съдиите от състава на въззивния съд и рефлектира върху обжалваното решение, което е не вероятно, а действително недопустимо. Поддържа се и евентуален довод, че в случая същите тези нарушения обуславят нищожността на съдебния акт. Според страната, последният е и очевидно неправилен, защото в хода на делото се установили и събрали доказателства в подкрепа основателността на иска.
В хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се поставя следния правен въпрос:
„Какво е дължимото процесуално поведение на съда при възпрепятстване на доказването от страна на ответника относно представяне на писмено доказателство, целящо установяване на неизгодни за него факти?“
Страната обосновава соченото основание за селекция на касационната жалба с оглед твърдението й, че ответната страна чрез свой служител е създала пречки за събирането на доказателства – цялата информация по чл. 161 ГПК относно извършеното нареждане на паричен превод от сметката на ищеца в „ПИБ“ АД по сметка на едно трето лице.
По този въпрос се поддържа противоречие с Решение № 68/09.07.2012 г. по гр. д. № 999/2011 г. на ВКС, ІІІ г.о.
Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение се извежда от заявената необходимост и нужда от развитие на правото и точното прилагане на закона, тъй като според касатора създадената съдебна практика по деликтните искове срещу държавата е неправилна и приложението на закона (материален и процесуален) следва да бъде преосмислено.
Съгласно задължителните разяснения в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК служебното задължение на съда да следи за спазването на съществените процесуални норми, обуславящи валидността и допустимостта на съдебните решения във всяко положение на делото, трябва да се разпростре и във фазата по чл. 288, във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. Затова при вероятна нищожност или недопустимост на въззивното решение съдебният контрол следва да се допусне дори и касаторът да не се е позовал на такъв порок на съдебния акт.
Нищожността, която е най-тежкият порок на съдебното решение, не е дефинирана в закона. Както в доктрината, така и в съдебната практика (напр. Решение № 668 от 15.11.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1790/2009 г., I г. о., ГК, Решение № 123 от 4.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 777/2011 г., I г. о., ГК, Решение № 119 от 17.05.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1198/2012 г., III г. о., ГК, Решение № 182 от 1.07.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1535/2014 г., I г. о., ГК,), вкл. задължителната такава (вж. и постановките на Тълкувателно решение № 1 от 10.02.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2011 г., ОСГТК) обаче се приема, че е нищожно съдебното решение, постановено от ненадлежен орган или в ненадлежен състав, извън правораздавателната власт на съда, не в писмена форма, абсолютно неразбираемото решение или неподписаното решение. Касае се за наличие на особено съществени пороци, като постановяване на съдебният акт от ненадлежен орган (онзи, който не е на длъжност, даваща му право да го издаде – напр. с участие на лице, което не е било избрано за съдия; с участие на лице, избрано за съдия, което не е от състава на съда, постановил съдебния акт) или в ненадлежен състав – напр. еднолично вместо от съдебен състав; от лице, правораздаващо в съда, постановил решението, което обаче не е взело участие в състава, провел публичното заседание, с което е завършено разглеждането на делото; от лица, правораздаващи в съда, постановил решението, които не са определени за членове на съдебния състав на принципа на случайния подбор на постъпващите в този съд дела; извън пределите на правораздавателната власт на съда – когато е постановено срещу лице, което не е подчинено на властта на българския съд; когато не е подписано от мнозинството на съдебния състав или не е съставено в писмена форма; при абсолютна неразбираемост волята на съда, когато тя не може да бъде изведена и по пътя на тълкуването; когато съдържанието на решението противоречи на българския правов ред или повелява изпълнение на нещо, което е неизпълнимо с оглед научните и технически постижения на съвременната цивилизация. Във всички тези хипотези решението е нищожно, а нищожният съдебен акт не поражда правни последици.
Нарушението на принципът на случайно разпределение на делата (каквото оплакване се релевира в случая) гарантира на страната безпристрастен справедлив съдебен процес и засяга валидността на решението, като постановено от ненадлежен състав (определен в отклонение от реда на чл. 9 ЗСВ). При данните по делото обаче не се налага извод за евентуална нищожност на обжалваното решение на това основание. Съдебният състав на въззивната инстанция е сформиран по реда на чл. 9 ЗСВ, чрез извършено на принципа на случайния подбор електронно разпределение на постъпващите в Апелативен съд – София граждански дела и за докладчик е определен съдията М. (съгласно приложения протокол за избор на докладчик от 12.12.2017 г.), който пък е разпределен да правораздава в осми граждански състав на този съд, наред със съдиите А. и Р., взели участие в разглеждането на спора. Затова липсват предпоставки за допускане на въззивното решение до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 1 ГПК, поради вероятната му нищожност, като постановено от ненадлежен състав – определен в нарушение на чл. 9 ЗСВ.
Участието в съдебния състав на съдия, който е имал основание за отвод (такъв довод се прави от касатора) също не обуславя нищожност, както и недопустимост на съдебния акт. Подобен акт би бил постановен в нарушение на процесуалните правила и е неправилен (но не и нищожен, респ. недопустим) съдебен акт, само, ако поради предубедеността на съдебния състав, е постановен и крайният незаконен резултат. Съгласно разясненията в ТР № 13/1976 г. на ВС, ОСГК и в този случай участвалият при решаване на делото съдия не е изгубил качеството си на законно избран съдия, отговарящ на изискванията за постановяване на едно валидно решение, но порокът на решението е свързан с основание за евентуална предубеденост на участвалия, което може да доведе до постановяване на решение, противоречащо на действителното правно положение по спора, с който е сезиран съдът.
Съдебното решение пък е недопустимо, когато съдът е разгледал спор, който не е подведомствен на съдилищата – чл. 14 ГПК, или не е подсъден на съответния съд, когато е разгледал непредявен иск или се е произнесъл при ненадлежно упражнено право на иск – по нередовна искова молба, при липса на положителна процесуална предпоставка или наличие на отрицателна процесуална предпоставка за възникването и надлежното упражняване на правото на иск. Хипотези на произнасяне по непредявен иск, водещи до недопустимост на постановеното решение, са налице, когато съдът е излязъл вън от спорния предмет, като е присъдил нещо различно в сравнение с исканото от ищеца, респ. когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран. В случая обжалваното въззивно решение не страда от такива пороци. Исковият процес е бил надлежно учреден с редовна искова молба, с която е предявено вземането на ищеца срещу Прокуратура на РБ за обезщетение от деликт – за имуществени и респ. за неимуществени вреди, претендирани да са възникнали в резултат на противоправно поведение на прокурор от структурно звено на ответника – СРП, т.е. в причинно – следствена връзка с действията на конкретния прокурор, осъществени при и по повод на възложената му работа. Обезщетението за имуществените вреди обхваща претърпените вреди – т.е. намаляване на имуществената сфера на ищеца, поради твърдяното извършено противоправно действие (разпореждане на прокурор от СРП до търговска банка да преведе определена парична сума в полза на трето лице като задължи сметката на ищеца) именно с размера на осъществения банков превод – от 16 млн. неденоминирани лв. Обезщетението за заявените неимуществени вреди обхваща търпените от ищеца вреди от нематериален характер – понесени болки и страдания от злепоставянето му в обществото именно поради извършеното неправомерно действие от прокурора – разпореждането за плащане към банката на сума от сметката на ищеца. При тези изложени факти и заявено искане за съдебна защита, в съответствие с принципа за диспозитивното начало в гражданския процес съдилищата, вкл. и въззивния съд са дали дължимата защита на накърненото материално субективно право, при това само в онези рамки и по онзи начин, който е поискан от ищеца и са разрешили спорът, с разглеждането на който са сезирани като са отхвърлили исковете.
В обобщение се налага, че няма данни за извод за вероятната недопустимост на обжалваното решение, като основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК.
Касационното обжалване не следва да се допуска и в хипотезата на чл. 280, ал.2, предл. 3 ГПК, поради релевираната негова очевидна неправилност. Въпросът за проведеното доказване на исковата претенция и нейната основателност е такъв по съществото на спора и е извън селективната фаза на касационното производство, каквото е това по чл. 288 ГПК. Това е касационен довод, относим към правилността на въззивното решение и е предмет на проверка по чл. 290 ГПК при разглеждане на касационната жалба, но не и в производството по допускане на касационното обжалване.
Съставът на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Очевидната неправилност също така изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда. С оглед на така разгледаната и разбирана от състава дефинитивност на разглежданото основание липсва аргументирано изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, обосноваващо наличието на предпоставки от посочения фактически състав, като вместо това се правят оплаквания за неправилност на въззивното решение, чието разглеждане в производството по чл. 288 ГПК е недопустимо (вж. мотивите по-горе).
Поставеният от страната въпрос пък е неясен и вътрешно противоречив, и не позволява да бъде уточнен и конкретизиран от касационната инстанция, съобразно указанията по т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК. Непоставянето на ясен и конкретен правен въпрос – т.е. отсъствието на общо основание, само по себе си, има за последица недопускане на касационното обжалване без да се обосновават допълнителните основания за достъп до касация.
Дори и да се приеме, че въпросът касае правомощията на въззивния съд да събира доказателства, несъбрани от първата инстанция, поради пропуск в резултат на допуснато процесуално нарушение, т.е. да е релевантен, тъй не обосновава приложно поле на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Това е така, защото въззивната инстанция е съобразила правомощията си по чл. 269 ГПК и установената съдебна практика, вкл. задължителната такава – Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, според което въззивният съд е длъжен да се произнесе по относимостта и необходимостта от съответно доказателствено искане, по което липсва произнасяне от първата инстанция, поради допуснато процесуално нарушение, само при въведено в жалбата такова оплакване за неправилност на обжалваното първоинстанционно решение – арг. чл. 269, изр. 2 ГПК. В случая пред въззивния съд такова оплакване не е релевирано, а в тази си част той е бил ограничен от посоченото в жалбата при разрешаване на материалноправния спор, с който е сезиран. Съдебната практика, на която касаторът се позовава – Решение № 68/09.07.2012 г. по гр. д. № 999/2011 г. на ВКС, ІІІ г.о. пък дава правно разрешение, което е неприложимо за настоящия случай.
Не се открива основание за селекция на касационната жалба и в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Касаторът не поставя конкретен правен въпрос в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК при обосноваване на визираното основание за достъп до касационен контрол. Посочването, че се касае за „деликтни“ искове срещу държавата не осъществява поставяне на конкретен правен въпрос, изводим от решаващите мотиви на въззивния съд по делото и не удовлетворява общо основание за селекция на касационната жалба. Не са обосновани и изискуемите се допълнителни предпоставки за допускане за разглеждане на касационната жалба в очертаната хипотеза, чрез позоваване на конкретна съдебна практика, формирана при неточно приложение на закона, каквото твърдение се поддържа.
В обобщение, липсват предпоставки на основанията по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 и 3, както и чл. 280, ал. 2, предл. 1, 2 и 3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1332/29.05.2018 г. по гр. д. № 6404/2017 г. на Апелативен съд – София.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.