О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 386
гр. София 20.03.2014 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 17 март през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 157 по описа за 2014 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ответника [община], чрез адв.Д.Д. и гл.юрисконсулт А. А. срещу решение № 237/25.09.2013 г. по в.гр.дело № 463/2013 г. на Пернишкия окръжен съд, с което е потвърдено решение № 109/10.05.2013 г. по гр.дело № 49/2013 г. на Радомирския районен съд, с което е осъдена [община] да заплати на Г. О. К. сумата 337.40 лв. обезщетение за претърпени от него на 21.04.2012 г. имуществени вреди от непозволено увреждане, заедно със законната лихва от деня на увреждането до изплащане на сумата, както и да му заплати сумата 10 000 лв. обезщетение за претърпени от ищеца на 21.04.2012 г. неимуществени вреди от непозволено увреждане, заедно със законната лихва от деня на увреждането до окончателното изплащане на сумата.
Жалбоподателят поддържа основания за неправилност на обжалваното решение по чл.281,т.3 ГПК – нарушение на материалния закон и съществени нарушения на процесуалните правила.
В изложението към касационната жалба са формулирани въпросите, които съдът уточни и конкретизира както следва: 1. за задължението на съда за цялостна преценка на събраните по делото доказателства с оглед разпоредбите на чл.12, чл. 235,ал.2 ГПК, 2. за размера на присъденото обезщетение при приложение на чл.50 ЗЗД, които въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС, решавани са противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Цитирани са т. р. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС – т.19, решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК и определение № 173/06.04.2010 г. по т.дело № 986/2009 г. на ВКС II т.о., постановено по чл.288 ГПК.
Ответникът по касационната жалба Г. О. К. не е изразил становище по жалбата.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна и е процесуално допустима.
С обжалваното въззивно решение съдът се е произнесъл по предявени обективно съединени искове с пр. осн. чл. 49, вр.чл.45 ЗЗД и чл.86,ал.1 ЗЗД.
От фактическа страна съдът е приел за установено, че на 20 -21.04.2012 г. около 02.30 часа ответникът по жалбата Г. К. с двама приятели, разпитани като свидетели вървели по [улица]в [населено място], която била неосветена. Минавайки покрай подлеза на улицата, свидетелите, които се движили малко пред пострадалия, чули викове от ищеца и установили, че последният е паднал по стълбите на подлеза, че около него има кръв. Помогнали му да стане, но ищецът не можел да ходи, поради което двамата свидетели се обадили на телефон 112 и ищецът бил закаран в болницата в [населено място].
Относно естеството и характера на увреждането съдът е взел предвид изслушана СМЕ, от която е приел за установено, че ищецът К. е получил травма на лява колянна става – счупване на колянната капачка, вътреставен кръвоизлив, звездовидна разкъсно-контузна рана по предна повърхност на коляното, която травма е причинила трайно затруднение на движението на ляв долен крайник. Според същото заключение е установено, че е проведено оперативно лечение с поставяне на метална остеосинтеза на счупената колянна капачка, проведено е медикаментозно лечение и е поставена гипсова имобилизация, като възстановителния период за подобен вид травми бил около 4-5 месеца, като в този период се включва и гипсовата имобилизация от 30-45 дни, времето за рехабилитация и възстановяване на нормалните физиологични функции на крайника.
Съдът е приел за установено, че ищецът е получил и друга травма – счупване на вътрешен глезен на десен долен крайник, като в болничното заведение е проведено оперативно лечение с поставяне на метална остеосинтеза на счупения глезен, проведено е медикаментозно лечение и е поставена гипсова имобилизация, съответно възстановителния период за подобен вид травми бил около 4-6 месеца, като в този период се включва и гипсовата имобилизация от 45 дни, времето за рехабилитация и възстановяване на нормалните физиологични функции на крайник. Прието е, че ищецът К. получил и разкъсно-контузна рана в дясната челна област на главата, която е обработена чрез налагане на хирургически шевове и същата е причинила временно разстройство на здравето, неопасно за живота. Възстановителният период е продължил около месец.
Въззивният съд е приел възоснова на заключението на вещото лице, че в резултат на травматичните увреждания, ищецът е търпял значителни по интензитет физически болки и страдания в първите месеци след травмата, като с времето са намалели в периода на възстановяване, че в резултат на травмите на двата долни крайника за в бъдеще ищецът ще изпитва незначителни по интензитет болки при извършване на физически усилия и при промяна на времето.
От правна страна съдът е приел, че в случая е установен фактическия състав на чл.49 ЗЗД, вр.чл.45 ЗЗД за ангажиране отговорността на [община] за причинените на ищеца имуществени и неимуществени вреди. Приел е, че е налице причинена неимуществена вреда на ищеца – в резултат на злополуката последният е получил увреждания на двата долни крайника, както и разкъсно-контузна рана в дясната челна област на главата. Според въззивния съд описаните травми съобразно установеното от изслушаната СМЕ са получени по механизма на действие с или върху твърди тъпи предмети със значителен интензитет и сила и отговарят да са получени в резултат на падане и по начин и време, което е посочено от ищеца. Прието е, че фактическата обстановка във връзка с настъпилия инцидент е установена от показанията на разпитаните свидетели, които са били заедно с пострадалия, непосредствено преди случилото се и са вървели пред него, когато ищецът е паднал по стълбите в подлеза, че са му оказали помощ. Въззивният съд е възприел показанията на свидетелите Б. и А. като логични, последователни и взаимно допълващи се. Приел е с оглед събраните по делото доказателства, че на ищеца е причинена вреда, вследствие падане в неосветен подлез на [улица]в [населено място], че инцидента е станал на неосветена улица, в неосветен подлез.
Въззивният съд е приел, че обезопасяването на уличната мрежа и привеждането на улиците в състояние, годно за нормалното им ползване от гражданите, в рамките на градовете и селата е задължение на съответната община, че необезопасяването на улиците представлява бездействие от страна на задължените лица относно вменените им със закон задължения да поддържат уличната инфраструктура в изправно и безопасно за ползване състояние. Прието е за установено наличие на виновно поведение на длъжностни лица при ответника-жалбоподател, които не са взели мерки за обезопасяване и поддържане на улиците и съоръженията по тях. Според съда е без значение кое е конкретното лице, тъй като Общината е отговорна за вредите, които са причинени от нейните служители и в случаите, когато не е установено от кои служители конкретно са причинени същите вреди. Прието е, че вината на съответното длъжностно лице, съгласно чл. 45, ал. 2 от ЗЗД се предполага до доказване на противното, като по делото обратно доказване не е извършено. Възоснова не тези съображения съдът е формирал решаващия извод за основателност на претенцията на ищеца, като увредено лице по чл.49 във връзка с чл. 45, ал. 1 от ЗЗД и за ангажиране отговорността на [община] – сега жалбоподател за причинената на ищеца К. вреда.
Прието е, че бездействието на [община] е в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат и О. като задължено лице по поддържане на уличната инфраструктура в рамките на населените места, следва да заплати на пострадалия ищец обезщетение за причинената с бездействието вреда. Прието е за неустановено по делото ищецът да е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат.
Въззивният съд е приел за правилно определено присъденото от първоинстанционния съд обезщетение за неимуществените вреди в размер на 10 000 лв. При определяне размера на обезщетението съдът се е съобразил и практиката на ВКС, установена с ППВС № 4/23.12.1968 г. на Пленума на ВС. Съдът е приел, че в случая обезщетенията следва да се определят по справедливост, като се отчете вида на увреждането – счупване на двата долни крайника, както и разкъсно-контузна рана в дясната челна област на главата, като последица от които наранявания ищецът е претърпял оперативни интервенции, поставяне на гипсови имобилизации, следоперативни грижи, възрастта на ищеца – същият е в трудоспособна възраст на 27 години и общественото му положение. Прието е, че при определяне размера на обезщетението, следва да се спазва и принципа на справедливост, въведен с разпоредбите на чл.52 ЗЗД, като се вземат предвид установените обстоятелства по делото – тежките счупвания, съпроводени със силни болки, продължителното лечение, в резултат на което пострадалия е бил нетрудоспособен за дълъг период от време, продължителността на лечение и възстановяване, като пострадалия е бил с гипсова имобилизация за 30-45 дни, през който период не е могъл да се придвижва и обслужва самостоятелно. Съдът е взел предвид и състоянието на ищеца към настоящия момент, че същият ще изпитва болки при извършване на физически усилия и промяна във времето. С оглед на посочените съображения съдът е приел, че присъденото от Районния съд обезщетение в размер на 10 000 справедливо ще обезщети претърпените от ищеца неимуществени вреди.
По предявения иск за имуществени вреди в размер на 337.40 лв. съдът е приел, че същият е основателен, че от представените по делото писмени доказателства е установено плащане на суми от 305,00 лв. и 32,40 лв., първата от които за остеосинтезни средства, а втората за потребителска такса – общо 337.40 лв.
По правните въпроси:
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия правен въпрос, формулиран в изложението за задължението на съда за цялостна преценка на събраните по делото доказателства с оглед разпоредбите на чл.12, чл. 235,ал.2 ГПК.
С т.решение № 1/04.01.2001 г. по т.дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС т.19 е застъпено становището, че предмет на дейността на въззивната инстанция е разрешаване на материално правния спор, че тази дейност е решаваща по същество, че при въззивното производство съдът при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото, прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора, че той достига до свое собствено решение по отношение на иска като извършва в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд. Според цитираната практика въззивната инстанция изготвя собствени мотиви, което задължение произтича от характеристиката на дейността й като решаваща. Тълкуването в т. 19 от цитираното т.решение № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС не е изгубило сила и при действието на ГПК в сила от 01.03.2008 г. Разпоредбите на чл.272 на сега действащия ГПК не освобождават въззивния съд от задължението да изготви свои мотиви, като в посочения текст е предвидена възможност при потвърждаване на първоинстанционното решение въззивният съд да препрати и към мотивите на първоинстанционния съд. В същата насока е разрешението на правния въпрос в цитираните от жалбоподателя решение № 990/24.04.2010 г. по гр.дело № 47/2009 г. на ВКС, I г.о., решение № 324/22.04.2010 г. по гр.дело № 1413/2009 г. на ВКС IV г.о., постановени по чл.290 ГПК.
В настоящият случай въззивният съд е разрешил правния въпрос в съответствие с цитираната практика на ВКС. С обжалваното решение съдът е извършил преценка на събрания доказателствен материал по делото и е извел свои фактически и правни изводи по съществото на спора. Следователно не се установява предпоставката, визирана в чл.280,ал.1,т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по този правен въпрос.
Цитираното от жалбоподателя определение № 173/06.04.2010 г. по т.дело № 986/2009 г. на ВКС II т.о., постановено по чл.288 ГПК е извън обсега на понятието практика на ВКС по смисъла на чл.280,ал.1,т.1 ГПК и противоречиво разрешаван правен въпрос от съдилищата по смисъла на чл.280,ал.1,т.2 ГПК, дадени с тълкуването в т.2 и т.3 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, поради което същото не обосновава извод за наличие на сочените основания за допускане на касационно обжалване.
Съдът намира, че не следва да се обсъжда наличие на предпоставката за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК по същия правен въпрос, тъй като е налице задължителна практика на ВКС, с която въззивният съд изцяло се е съобразил.
Неоснователни са доводите за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по правния въпрос по чл.280,ал.1,т.3 ГПК. Въпросът е по приложение разпоредбите на чл.12 и чл. 235,ал.2 ГПК. Посочените текстове са ясни и пълни и не се нуждаят от тълкуване. По приложението им е установена трайна и обилна съдебна практика, с която както вече се посочи съдът се е съобразил. По делото не са налице данни за настъпили промени в законодателството и/или обществените условия, за да се нуждае от осъвременяване установената съдебна практика по приложение на цитираните текстове на ГПК.
Не се установяват основания за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1,2 и т.3 ГПК по втория въпрос, формулиран в изложението за размера на присъденото обезщетение при приложение на чл.50 ЗЗД. Поставеният въпрос не е правен по смисъла на чл.280,ал.1, тъй като не е разрешаван от въззивния съд и не е обусловил решаващите му правни изводи. Текста на чл.50 ЗЗД касае отговорността за вреди, произлезли от вещи, а в случая исковата претенция, разгледана от въззивния съд е с правно основание чл.49,вр.чл.45 ЗЗД. Дори и да се приеме, че жалбоподателят е допуснал неточност в изписване на текста от ЗЗД и е имал предвид чл. 52 ЗЗД, то също не са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1,2 и т.3 ГПК. В подкрепа на доводите за наличие на предпоставката по чл.280,ал.1, т.1 ГПК жалбоподателят не е цитирал практика на ВКС – тълкувателни решения и постановления на Пленум на ВС, тълкувателни решения на общото събрание на гражданска колегия на ВС, постановени при условията на чл.86,ал.2 ЗСВ, обн. ДВ, бр. 59 от 22.07.1994 г. /отм./, тълкувателни решения на общото събрание на гражданска и търговска колегии, на общото събрание на гражданска колегия, на общото събрание на търговска колегия на ВКС или решение, постановено по реда на чл.290 ГПК, за да се прецени наличието или не на тази предпоставка. В цитираните решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК поставеният правен въпрос не е разрешаван. Следователно не се установява предпоставката, предвидена в чл.280,ал.1,т.1 ГПК разрешен правен въпрос в противоречие с практиката на ВКС.
В изложението не са цитирани и влезли в сила съдебни решения на първоинстанционен съд, на въззивен съд или решение на ВКС, постановено по реда на ГПК/отм./ по същия правен въпрос, за да се прецени наличие на предпоставката по чл.280,ал.1,т.2 ГПК – противоречиво разрешаван правен въпрос от съдилищата.
По поставения въпрос не се установява и предпоставката, предвидена в чл.280,ал.1,т.3 ГПК, тъй като се касае до приложение на разпоредбите на чл.52 ЗЗД, които са ясни, точни, пълни и не се нуждаят от тълкуване. По приложението е установена трайна съдебна практика, която не следва да се осъвременява, поради липса на данни за промени в законите и обществените условия.
Като взема предвид изложеното съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване на решението на Пернишкия окръжен съд по чл.280,ал.1,т.1,т.2 и т.3 ГПК по поставените правни въпроси от жалбоподателя [община].
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение № 237/25.09.2013 г. по в.гр.дело № 463/2013 г. на Пернишкия окръжен съд по касационна жалба вх. № 6492/24.10.2013 г., подадена от ответника [община], чрез адв.Д.Д. и гл.юрисконсулт А. А..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: